Домовете, в които вегетират нашите майки и бащи
Все повече възрастни българи имат потребност от специфични грижи. Някои от тях населяват частни приюти, други - държавни домове. Скандалът към Дома за хора с деменция в село Горско Косово разкрива драмата на хиляди българи, отбелязва журналистката Емилия Милчева в разбор за изданието Deutsche Welle .
“Прибрах майка ми от приют, за който плащах 1200 лв. на месец, тъй като вместо да има усъвършенстване, положението ѝ се утежни. Там не вършат нищо друго, с изключение на да ѝ дават медикаменти. Вкъщи ѝ наехме добър рехабилитатор, за 60 лв. на посещаване, редувахме се със сестра ми да вървим при нея и по този начин я вдигнахме на крайници след инсулта. С едната ръка си служи по-трудно, само че се оправя ”. Това ми споделя 58-годишна шофьорка на такси, до момента в който лавира из софийските тапи. В същото време по радиото оповестяват, че омбудсманът е сезирал прокуратурата поради високата смъртност в Дома за хора с деменция в село Горско Косово, където единствено за една година са умряли 24 души.
Да, в домовете на България, предназначени за грижи за хора с някаква степен на увреждане, може да се снимат филми на ужасите. Но това е единствено едната страна на нещата.
Все повече хора в България споделят ориста на дамата, за която разказахме нагоре. Защото и лъскавите частни приюти, и запуснатите общински и държавни домове имат еднакъв главен проблем - изострен недостиг на личен състав. А хората, които се хващат на работа в такива институции, постоянно работят най-малко на още едно място, с цел да си докарат в най-хубавия случай най-много 1000 лв. на месец. Освен сестри и рехабилитатори, не доближават и кинезитерапевти, психолози, специфични педагози. Работят най-вече хора в предпенсионна възраст или даже пенсионери, които към момента са здрави. А жителите на домовете постоянно вегетират, заключени в стаите си. Няма кой да ги извежда навън, няма кой да се грижи съответно за тях. И в случай че околните не идват постоянно на визити и не заплащат за спомагателни услуги, гибелта постоянно чука на вратата.
За държавните старешки домове и предпазени жилища има опашки от чакащи - макар мизерните условия, неприятната храна и острия недостиг на личен състав. Хората просто желаят покрив над главата си, защото цената, която заплащат за престоя си, е нормативно уредена - 70% до 80% от размера на пенсията, според от болестта. Дори и да им прибират повече пари, сумата отново е по-малка от таксата за частни приюти, която нормално потегля от най-малко 700 лв. и стига до 2000 лв.. Това е повече от междинната работна заплата за България и надвишава два до пет пъти междинната пенсия. За дементен човек в стая с още двама жители в частните приюти желаят сред 850 и 1000 лв. месечно, а където се изисква цялостно обслужване и независима стая, сумата скача до 1800 лв..
Това значи, че за множеството хора в България, която, да не забравяме, си остава най-бедната страна в Европейски Съюз, е съвсем непостижимо да обезпечат средствата, нужни за обгрижването на техните възрастни и заболели родители. Именно за подобен вид услуги отива огромна част от тези над 1 милиард евро, изпратени през предходната година от българските емигранти.
“Случаят (в дома в село Горско Косово, бел. ред.) e доказателство за какво е нужно да имаме Закон за обществените услуги и по-строг правилник и за какво би трябвало да приказваме за качество на обществените услуги ”, съобщи общественият министър Деница Сачева. Както знаем обаче, Законът за обществените услуги, предусещащ основаването на организация, която да следи за качеството на услугите и да лицензира доставчиците, беше отдръпнат поради изкуствено основано напрежение.
В изявлението си министър Сачева посочи и нуждата от промени. Дано обаче тези промени не приключат единствено с нова дограма и нови постройки, както се оказа при замяната на домовете за деца с по-малки центрове от фамилен вид.
Филмът “Скритите деца на България ” на журналистката от BBC Кейт Блюет сподели, че 12 години след първия ѝ филм за дома в Могилино, изискванията и отношението към децата наподобяват почти по същия метод - липса на професионална и здравна помощ, никакви проекти за самостоятелна терапия. А точно в това се състоят качествените обществени услуги, не в обезпечаване на легло и някаква храна три пъти дневно. Още повече, че България е приела стандартите на Организация на обединените нации за равнене на опциите за лица с увреждания, според които " страните следва да обезпечат рехабилитационното обслужване на лица с увреждания, с цел да може те да доближат и задържат оптималното си ниво на самостоятелност и действие ”.
Но българските профилирани институции постоянно са се “славили ” със своята антихуманност. През зимата на 1996-1997 година в Дома за деца с умствени увреждания в село Джурково 15 деца умират от апетит и мраз. Някои от тях даже гризели ръцете си от недохранване. Десет години по-късно Върховният касационен съд удостовери оправдателните присъди на обвинените по това дело.
В отношението си към индивидите с дефицити страната очевидно не се е трансформирала изключително от времената на един различен филм - “Дом №8 ( “Из живота на олигофрените ”) " на режисьора Николай Волев. Изглежда, че виновните лица не са обезпокоени нито от потока млади, здрави и енергични българи, които напущат България, нито от ориста на тези, които остаряват и боледуват в страната. И за какво ли да се тормозят - най-после постоянно се измъкват ненаказани.
“Прибрах майка ми от приют, за който плащах 1200 лв. на месец, тъй като вместо да има усъвършенстване, положението ѝ се утежни. Там не вършат нищо друго, с изключение на да ѝ дават медикаменти. Вкъщи ѝ наехме добър рехабилитатор, за 60 лв. на посещаване, редувахме се със сестра ми да вървим при нея и по този начин я вдигнахме на крайници след инсулта. С едната ръка си служи по-трудно, само че се оправя ”. Това ми споделя 58-годишна шофьорка на такси, до момента в който лавира из софийските тапи. В същото време по радиото оповестяват, че омбудсманът е сезирал прокуратурата поради високата смъртност в Дома за хора с деменция в село Горско Косово, където единствено за една година са умряли 24 души.
Да, в домовете на България, предназначени за грижи за хора с някаква степен на увреждане, може да се снимат филми на ужасите. Но това е единствено едната страна на нещата.
Все повече хора в България споделят ориста на дамата, за която разказахме нагоре. Защото и лъскавите частни приюти, и запуснатите общински и държавни домове имат еднакъв главен проблем - изострен недостиг на личен състав. А хората, които се хващат на работа в такива институции, постоянно работят най-малко на още едно място, с цел да си докарат в най-хубавия случай най-много 1000 лв. на месец. Освен сестри и рехабилитатори, не доближават и кинезитерапевти, психолози, специфични педагози. Работят най-вече хора в предпенсионна възраст или даже пенсионери, които към момента са здрави. А жителите на домовете постоянно вегетират, заключени в стаите си. Няма кой да ги извежда навън, няма кой да се грижи съответно за тях. И в случай че околните не идват постоянно на визити и не заплащат за спомагателни услуги, гибелта постоянно чука на вратата.
За държавните старешки домове и предпазени жилища има опашки от чакащи - макар мизерните условия, неприятната храна и острия недостиг на личен състав. Хората просто желаят покрив над главата си, защото цената, която заплащат за престоя си, е нормативно уредена - 70% до 80% от размера на пенсията, според от болестта. Дори и да им прибират повече пари, сумата отново е по-малка от таксата за частни приюти, която нормално потегля от най-малко 700 лв. и стига до 2000 лв.. Това е повече от междинната работна заплата за България и надвишава два до пет пъти междинната пенсия. За дементен човек в стая с още двама жители в частните приюти желаят сред 850 и 1000 лв. месечно, а където се изисква цялостно обслужване и независима стая, сумата скача до 1800 лв..
Това значи, че за множеството хора в България, която, да не забравяме, си остава най-бедната страна в Европейски Съюз, е съвсем непостижимо да обезпечат средствата, нужни за обгрижването на техните възрастни и заболели родители. Именно за подобен вид услуги отива огромна част от тези над 1 милиард евро, изпратени през предходната година от българските емигранти.
“Случаят (в дома в село Горско Косово, бел. ред.) e доказателство за какво е нужно да имаме Закон за обществените услуги и по-строг правилник и за какво би трябвало да приказваме за качество на обществените услуги ”, съобщи общественият министър Деница Сачева. Както знаем обаче, Законът за обществените услуги, предусещащ основаването на организация, която да следи за качеството на услугите и да лицензира доставчиците, беше отдръпнат поради изкуствено основано напрежение.
В изявлението си министър Сачева посочи и нуждата от промени. Дано обаче тези промени не приключат единствено с нова дограма и нови постройки, както се оказа при замяната на домовете за деца с по-малки центрове от фамилен вид.
Филмът “Скритите деца на България ” на журналистката от BBC Кейт Блюет сподели, че 12 години след първия ѝ филм за дома в Могилино, изискванията и отношението към децата наподобяват почти по същия метод - липса на професионална и здравна помощ, никакви проекти за самостоятелна терапия. А точно в това се състоят качествените обществени услуги, не в обезпечаване на легло и някаква храна три пъти дневно. Още повече, че България е приела стандартите на Организация на обединените нации за равнене на опциите за лица с увреждания, според които " страните следва да обезпечат рехабилитационното обслужване на лица с увреждания, с цел да може те да доближат и задържат оптималното си ниво на самостоятелност и действие ”.
Но българските профилирани институции постоянно са се “славили ” със своята антихуманност. През зимата на 1996-1997 година в Дома за деца с умствени увреждания в село Джурково 15 деца умират от апетит и мраз. Някои от тях даже гризели ръцете си от недохранване. Десет години по-късно Върховният касационен съд удостовери оправдателните присъди на обвинените по това дело.
В отношението си към индивидите с дефицити страната очевидно не се е трансформирала изключително от времената на един различен филм - “Дом №8 ( “Из живота на олигофрените ”) " на режисьора Николай Волев. Изглежда, че виновните лица не са обезпокоени нито от потока млади, здрави и енергични българи, които напущат България, нито от ориста на тези, които остаряват и боледуват в страната. И за какво ли да се тормозят - най-после постоянно се измъкват ненаказани.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ