Жан-Пол и остъкления дом |
Времето тече, а ние сме смаяни от това, постоянно.
Умря Жан-Пол Белмондо, а той беше нещо като голям калъф на моето време, той го обхващаше от доста преди да се появя аз и да стартира моето време, та чак до в този момент. Нали си представяте – нещо, което е съвсем синоним на времето, нещо, в което времето се съдържа, и внезапно и него го няма.
Представих си какво ли му е било на моя баща Никола, когато е приключил социализмът. Той е бил на 52, когато социализмът, който е обещавал да бъде самото Време, да не свършва в никакъв случай, се е сринал с гръмотевично пльокване.
Човек не трябва да разчита на безконечни неща.
Колкото и да не разчита на безконечни неща, въпреки всичко си посвиква и всякакви неща му се костват като самото Време – били са преди и ще бъдат и по-късно. Коетернални, както се споделя, т.е. съществуващи дружно с Вечността.
Когато бях на 11, гледах " Професионалистът ". Това беше първият филм, който ме порази. Изпитах такова огромно възприятие, че желаех по някакъв метод да „ остана във кино лентата ”. Да не свършва това неспокойствие. Моето детско прекарване към такива филми беше напълно идентично с влюбването. Там Жан-Пол е бил (като направя сметка сега) съвсем на възрастта на моя баща Никола по времето, когато баща ми е изгубил своя коетернален социализъм.
Към петдесетака.
И аз съм на толкоз в този момент.
Времето тече и това е напряко смайващо.
Преди " Професионалистът " бях гледал други два значими кино лентата - " Междузвездни войни " и " Коса ". И двата също ме поразиха и трансформираха за цялостен живот. Тоест като споделих, че първият филм, който ме е поразил, е " Професионалистът ", не бях напълно прав, само че - въпреки това - в паметта нещата не са строго хронологично подредени. " Междузвездни войни " ме направи сантиментален рицар, " Коса " ме направи хипар.
Като сантиментален рицар не можах да се проявя, тъй като за задачата би трябвало да се разкарваш с меч и да претрепеш няколко змея или дракона или най-малко сарацини; само че виж, като хипар се реализирах – живях „ аморално ” и с дълга коса съвсем целия си умишлен живот. Под аморално разбирам: поставяйки свободата и щастлива, свободна обич пред триумфа и кариерата, материалното благосъстояние и благоприличието. Гледах да съм безгрижен и неангажиран с нищо, да се науча да се измъквам от всяка несвобода. Това постоянно е предизвиквало антипатията на болшинството, тъй като „ ангажираността ” и „ отговорността ” са висши полезности за елементарните хора. Аз желаех да съумея да обоснова философията си, а в нея се споделяше, че в случай че не си виновен към своята независимост, колкото и да си виновен „ към хората ”, си в действителност един много безконтролен човек. Това напълно дава отговор на латинското Medice cura te ipsum – лекарю, излекувай се самичък, т.е. няма по какъв начин да лекуваш, в случай че първо не си излекувал себе си. А несвободата е болест.
Но " Професионалистът "...
Този филм ме караше да бленувам да стана мъж. Такъв необятен, солиден, целият в мускули като пълнители на автомати, с плещи като планински плата, с врат, на който се увесват русокоси хубавици и висят там, до момента в който ти поваляш Врагове. Не можех да схвана на 11 или на 22, че с цел да станеш подобен мъж, би трябвало да си като Жан-Пол на 47-8 или като моя баща Никола на 52 и да си пренесъл през живота доста, доста неща. Примерно, като Жан-Пол би трябвало да си играл в най-великите филми на Новата вълна във френското кино, да си пренесъл цялата тая Нова вълна на тил, по този начин да се каже, да си играл във филми като " Лудият Пиеро " и " До финален мирис ", да си работил доста, да си се сблъсквал с доста Неща във Времето, да си ги носил на раменете си и по този начин раменете ти са ставали все по-широки и здрави.
Не знаех, на 11, пък и на 22, че необятните плещи са присъщи за Атлас – този, който носи небосвода на плещите си. А в този момент разбирам, че всеки един човек е в действителност един Атлас, тъй като носи на плещите си самото Време. И носейки го, става, без да се усети, снажен.
Но, естествено, не всеки.
Когато се върнахме от киното с моя брат Светльо, който таман беше в казармата и се беше прибрал в отпуска, след гледането на " Професионалистът " ние незабавно се захванахме да увековечим вълнението си.
И на нашия оранжево-тютюнев, грапаво-мазилчест балкон ние нарисувахме с маслени пастели прецизен портрет на Жан-Пол Белмондо, а на фона - сцена от кино лентата (джип с африкански бойци, Професионалистът – по потник и с кирка в ръка). Получи се доста добре. Картината беше плътна, с доста меки и реалистични тонове - на 12 (всъщност не бях на 11, а на 12, тъй като филмите идваха в България с една година закъснение) аз познавах стила на Гирландайо, на Ботичели, на Пиеро Дела Франческа, а Рафаело и Леонардо ми се костваха към този момент някак банални (ама че надуто хлапе съм бил).
Толкова харесахме картината си, че взехме решение да изрисуваме целия балкон.
Че даже и нашата свръхконсервативна майка я хареса (всъщност тя в никакъв случай не е била консервативна, а просто като всички дами от Тогава обичаше да не разрешава и да споделя Не - това ѝ даваше самоувереност) и по този начин ние изрисувахме малко по малко целия балкон. До Жан-Пол се появи Чарли Чаплин дружно с Джеки Куган от " Хлапето ", след това " Бийтълс " прерисувани от тази известна фотография от албума " Хелп ", по-късно аз нарисувах Чарлз Бронсън от " Великолепната седморка " и рисувах самичък, тъй като брат ми към този момент беше студент и не му се занимаваше с такива детински работи.
Така към 1985-та балконът ни беше най-шареният и изрисуван балкон в цяла София (а аз особено обикалях и гледах балконите с ревностна гордост) и към този момент нямаше накъде повече да се изрисува. Тогава майка ми подмятна ужасяващата концепция да боядисаме целия балкон и да рисуваме от горната страна още веднъж. Тогава одобрих това като извънредно предложение, като някакъв тип предложение за осквернение. Как по този начин да се замажат с латекс най-чудесните ни картини?
Тогава към момента не бях чел за тибетските монаси, които вършат изображения мандала с тичинков прашец, без да го слепват с нищо – и когато са подготвени със свръхсложната и голяма картина (която рисуват доста седмици), оставят прозорците отворени и вятърът издухва картината и я разпилява по целия свят.
Все още не бях подготвен за великите уроци по Непривързване.
А както споделих, човек не може да повярва, че времето лети и че всичко изчезва и се стапя. Но то си е по този начин. И по тази причина индивидът би трябвало да се изучи в науката на Непривързването. Пред очите му се построяват и отмират светове. Пред очите на моя баща Никола се разви и отмря светът на социализма. И моят баща Никола продължи да живее. Пред моите очи се построи светът на Белмондо и се стопи и той в небитието, и аз съм още на този свят и се чудя, и се чудя.
И по този начин, не боядисахме тогава балкона. И се преместихме с моя брат в „ детската ” ни стая. Там, за към година, изрисувахме портрети на Айнщайн, Уотсън и Крик (създателите на двойноспиралния модел на ДНК), Леонардо да Винчи, Нютон и Йордан Радичков, оп, не – Йордан Радичков също беше на балкона с един фрагмент от негов роман, завършващ с възклицанието „ Лебеди мои ” - за едни кални циганчета. Всичките тези портрети бяха изтънчено вписани в нещо като цветни медальони и все едно висяха на някакви доста изобретателно изписани въженца от тавана. А медальоните с портретите даже хвърляха нарисувана сянка на стената. Бяхме много прецизни майстори, въпреки всичко се учехме от майсторите на Кватрочентото.
След това Времето още веднъж потече много буйно и мина много от него. И двамата с брат ми се изнесохме от този апартамент в " Дианабад " (която по това време се споделяше " Червена звезда " ). И майка ни и баща ни Никола въпреки всичко замазаха с нов латекс нашите картини на балкона. А след това, година-две по-късно, и тези в стаята. И слой след слой тапети и латекси върху облика на Жан-Пол се трупаше самото Време. То е зло и желае да отстранява човешките облици. Върху патешкия му, талантлив нос - безлични, тъпи пластове чешки латекс. Това е Времето.
След години пристигна Европейският съюз и след доста битки стартира да реновира блока на моите родители и този заветен балкон (който, апропо, гледа към един от факултетите на Художествената академия), беше зазидан и се трансформира в нещо като стаичка. Нямаше към този момент нищо художествено и нищо сантиментално в него. Силните усеща не се връзват с благополучието. Европейските съюзи във всички времена носят сигурност на еснафите и убиват креативните прояви на неангажираните и разпасани хипита.
През този балкон моите майка и баща гледали по какъв начин прехвърча едно момиче от осмия етаж и пада долу на плочника и отишли да го видят, да оказват помощ, като добре знаели, че на разрушен в камъка мъртвец не може да се помогне, само че тъй като са (Бог да ги поживи) героично-състрадателни хора, държали с ръце разрушената главица на момичето. После чистили кръвта. И се прибрали на неизрисувания си, остъклен, зазидан и изключително комфортен балкон да гледат по какъв начин тече Времето.
А то тече.
И въпреки всичко, някъде там, в недрата под пластовете от Европейски съюзи и латекси и Време и нищожество, се крие и спотайва портретът на Жан-Пол Белмондо – героят на моето и на всички околни детства – и ни носи убеденост, че нещата с човешкото великолепие и човешкия дух са наред. Просто са се скрили за известно време.
Умря Жан-Пол Белмондо, а той беше нещо като голям калъф на моето време, той го обхващаше от доста преди да се появя аз и да стартира моето време, та чак до в този момент. Нали си представяте – нещо, което е съвсем синоним на времето, нещо, в което времето се съдържа, и внезапно и него го няма.
Представих си какво ли му е било на моя баща Никола, когато е приключил социализмът. Той е бил на 52, когато социализмът, който е обещавал да бъде самото Време, да не свършва в никакъв случай, се е сринал с гръмотевично пльокване.
Човек не трябва да разчита на безконечни неща.
Колкото и да не разчита на безконечни неща, въпреки всичко си посвиква и всякакви неща му се костват като самото Време – били са преди и ще бъдат и по-късно. Коетернални, както се споделя, т.е. съществуващи дружно с Вечността.
Когато бях на 11, гледах " Професионалистът ". Това беше първият филм, който ме порази. Изпитах такова огромно възприятие, че желаех по някакъв метод да „ остана във кино лентата ”. Да не свършва това неспокойствие. Моето детско прекарване към такива филми беше напълно идентично с влюбването. Там Жан-Пол е бил (като направя сметка сега) съвсем на възрастта на моя баща Никола по времето, когато баща ми е изгубил своя коетернален социализъм.
Към петдесетака.
И аз съм на толкоз в този момент.
Времето тече и това е напряко смайващо.
Преди " Професионалистът " бях гледал други два значими кино лентата - " Междузвездни войни " и " Коса ". И двата също ме поразиха и трансформираха за цялостен живот. Тоест като споделих, че първият филм, който ме е поразил, е " Професионалистът ", не бях напълно прав, само че - въпреки това - в паметта нещата не са строго хронологично подредени. " Междузвездни войни " ме направи сантиментален рицар, " Коса " ме направи хипар.
Като сантиментален рицар не можах да се проявя, тъй като за задачата би трябвало да се разкарваш с меч и да претрепеш няколко змея или дракона или най-малко сарацини; само че виж, като хипар се реализирах – живях „ аморално ” и с дълга коса съвсем целия си умишлен живот. Под аморално разбирам: поставяйки свободата и щастлива, свободна обич пред триумфа и кариерата, материалното благосъстояние и благоприличието. Гледах да съм безгрижен и неангажиран с нищо, да се науча да се измъквам от всяка несвобода. Това постоянно е предизвиквало антипатията на болшинството, тъй като „ ангажираността ” и „ отговорността ” са висши полезности за елементарните хора. Аз желаех да съумея да обоснова философията си, а в нея се споделяше, че в случай че не си виновен към своята независимост, колкото и да си виновен „ към хората ”, си в действителност един много безконтролен човек. Това напълно дава отговор на латинското Medice cura te ipsum – лекарю, излекувай се самичък, т.е. няма по какъв начин да лекуваш, в случай че първо не си излекувал себе си. А несвободата е болест.
Но " Професионалистът "...
Този филм ме караше да бленувам да стана мъж. Такъв необятен, солиден, целият в мускули като пълнители на автомати, с плещи като планински плата, с врат, на който се увесват русокоси хубавици и висят там, до момента в който ти поваляш Врагове. Не можех да схвана на 11 или на 22, че с цел да станеш подобен мъж, би трябвало да си като Жан-Пол на 47-8 или като моя баща Никола на 52 и да си пренесъл през живота доста, доста неща. Примерно, като Жан-Пол би трябвало да си играл в най-великите филми на Новата вълна във френското кино, да си пренесъл цялата тая Нова вълна на тил, по този начин да се каже, да си играл във филми като " Лудият Пиеро " и " До финален мирис ", да си работил доста, да си се сблъсквал с доста Неща във Времето, да си ги носил на раменете си и по този начин раменете ти са ставали все по-широки и здрави.
Не знаех, на 11, пък и на 22, че необятните плещи са присъщи за Атлас – този, който носи небосвода на плещите си. А в този момент разбирам, че всеки един човек е в действителност един Атлас, тъй като носи на плещите си самото Време. И носейки го, става, без да се усети, снажен.
Но, естествено, не всеки.
Когато се върнахме от киното с моя брат Светльо, който таман беше в казармата и се беше прибрал в отпуска, след гледането на " Професионалистът " ние незабавно се захванахме да увековечим вълнението си.
И на нашия оранжево-тютюнев, грапаво-мазилчест балкон ние нарисувахме с маслени пастели прецизен портрет на Жан-Пол Белмондо, а на фона - сцена от кино лентата (джип с африкански бойци, Професионалистът – по потник и с кирка в ръка). Получи се доста добре. Картината беше плътна, с доста меки и реалистични тонове - на 12 (всъщност не бях на 11, а на 12, тъй като филмите идваха в България с една година закъснение) аз познавах стила на Гирландайо, на Ботичели, на Пиеро Дела Франческа, а Рафаело и Леонардо ми се костваха към този момент някак банални (ама че надуто хлапе съм бил).
Толкова харесахме картината си, че взехме решение да изрисуваме целия балкон.
Че даже и нашата свръхконсервативна майка я хареса (всъщност тя в никакъв случай не е била консервативна, а просто като всички дами от Тогава обичаше да не разрешава и да споделя Не - това ѝ даваше самоувереност) и по този начин ние изрисувахме малко по малко целия балкон. До Жан-Пол се появи Чарли Чаплин дружно с Джеки Куган от " Хлапето ", след това " Бийтълс " прерисувани от тази известна фотография от албума " Хелп ", по-късно аз нарисувах Чарлз Бронсън от " Великолепната седморка " и рисувах самичък, тъй като брат ми към този момент беше студент и не му се занимаваше с такива детински работи.
Така към 1985-та балконът ни беше най-шареният и изрисуван балкон в цяла София (а аз особено обикалях и гледах балконите с ревностна гордост) и към този момент нямаше накъде повече да се изрисува. Тогава майка ми подмятна ужасяващата концепция да боядисаме целия балкон и да рисуваме от горната страна още веднъж. Тогава одобрих това като извънредно предложение, като някакъв тип предложение за осквернение. Как по този начин да се замажат с латекс най-чудесните ни картини?
Тогава към момента не бях чел за тибетските монаси, които вършат изображения мандала с тичинков прашец, без да го слепват с нищо – и когато са подготвени със свръхсложната и голяма картина (която рисуват доста седмици), оставят прозорците отворени и вятърът издухва картината и я разпилява по целия свят.
Все още не бях подготвен за великите уроци по Непривързване.
А както споделих, човек не може да повярва, че времето лети и че всичко изчезва и се стапя. Но то си е по този начин. И по тази причина индивидът би трябвало да се изучи в науката на Непривързването. Пред очите му се построяват и отмират светове. Пред очите на моя баща Никола се разви и отмря светът на социализма. И моят баща Никола продължи да живее. Пред моите очи се построи светът на Белмондо и се стопи и той в небитието, и аз съм още на този свят и се чудя, и се чудя.
И по този начин, не боядисахме тогава балкона. И се преместихме с моя брат в „ детската ” ни стая. Там, за към година, изрисувахме портрети на Айнщайн, Уотсън и Крик (създателите на двойноспиралния модел на ДНК), Леонардо да Винчи, Нютон и Йордан Радичков, оп, не – Йордан Радичков също беше на балкона с един фрагмент от негов роман, завършващ с възклицанието „ Лебеди мои ” - за едни кални циганчета. Всичките тези портрети бяха изтънчено вписани в нещо като цветни медальони и все едно висяха на някакви доста изобретателно изписани въженца от тавана. А медальоните с портретите даже хвърляха нарисувана сянка на стената. Бяхме много прецизни майстори, въпреки всичко се учехме от майсторите на Кватрочентото.
След това Времето още веднъж потече много буйно и мина много от него. И двамата с брат ми се изнесохме от този апартамент в " Дианабад " (която по това време се споделяше " Червена звезда " ). И майка ни и баща ни Никола въпреки всичко замазаха с нов латекс нашите картини на балкона. А след това, година-две по-късно, и тези в стаята. И слой след слой тапети и латекси върху облика на Жан-Пол се трупаше самото Време. То е зло и желае да отстранява човешките облици. Върху патешкия му, талантлив нос - безлични, тъпи пластове чешки латекс. Това е Времето.
След години пристигна Европейският съюз и след доста битки стартира да реновира блока на моите родители и този заветен балкон (който, апропо, гледа към един от факултетите на Художествената академия), беше зазидан и се трансформира в нещо като стаичка. Нямаше към този момент нищо художествено и нищо сантиментално в него. Силните усеща не се връзват с благополучието. Европейските съюзи във всички времена носят сигурност на еснафите и убиват креативните прояви на неангажираните и разпасани хипита.
През този балкон моите майка и баща гледали по какъв начин прехвърча едно момиче от осмия етаж и пада долу на плочника и отишли да го видят, да оказват помощ, като добре знаели, че на разрушен в камъка мъртвец не може да се помогне, само че тъй като са (Бог да ги поживи) героично-състрадателни хора, държали с ръце разрушената главица на момичето. После чистили кръвта. И се прибрали на неизрисувания си, остъклен, зазидан и изключително комфортен балкон да гледат по какъв начин тече Времето.
А то тече.
И въпреки всичко, някъде там, в недрата под пластовете от Европейски съюзи и латекси и Време и нищожество, се крие и спотайва портретът на Жан-Пол Белмондо – героят на моето и на всички околни детства – и ни носи убеденост, че нещата с човешкото великолепие и човешкия дух са наред. Просто са се скрили за известно време.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ