Време е да захвърлим робството и да заживеем в свободата,

Време е да захвърлим робството и да заживеем в свободата, която ни бе обещана
Преди доста години, когато оковите бяха крепко вързали човечеството, когато мракът ни отделяше от Бог, когато тъмнината като че ли беше оповестила " Победа " - едно заричане, една обич, една ясла...

От Смърт до Корона. От Възкресение към Живот. От победени до Победители.

С потопени души в обич. С изгрялата вяра в сърцата ни. С раздраната завеса и изчистени в кръвта на Исус- ето ни през днешния ден, с падения и възходи.

Понякога на пода, паднали още веднъж на коленете си, а нощта - замръзнала... Така, като че ли няма и диря за идващ ден, за ново утро, за ново начало.

Преди си мислех, че ми трябват точните думи, с цел да вляза във вътрешната си стаичка. А по-късно разбрах, че пред тишината и в наличието на Бог може и да мълчим. Осъзнах, че Той ни схваща и без думи. Той е този, който схваща положението на душата ни, когато изплакваме очите си.

А в този момент знам, че в множеството случаи нямаме нищо за казване, единствено няколко истини за премълчаване... Няколко загатна от предишното и няколко буци в гърлото.

Хората сме се изгубили... А дружно с нас сме изгубили и умеенето да поддържаме връзка с Бога.

Понякога човешкият разум не може да разбере Божиите пътища. Твърде комплицирани са за нас. Така, както и не разбрахме за какво Царят се е родил в обор? Както и не проумяхме за какво най- Великият измежду всички велики трябваше да издъхне на дърво?

Много постоянно като дете съм си задавала въпроса: " Защо Исус е трябвало да почине? ". Но с годините разбрах, че прегрешението изисква съвършена Любов... И съвършена Жертва. Разбрах, че цената на прегрешението е гибел.

А къде отиваме, когато паднем и нямаме сили да се надигнем? Накъде пробягваме, когато от вътрешната страна сме празни и вярата си е отишла? Към коя посока поемаме, когато оставаме безсилни? Към истината маже би, която е толкоз надалеч от нас? Или към вярата, която по този начин и не можем да достигнем? А може би е време да поемем към друга посока. Към разпятието... Към кръста... Към вярата в празния гроб!

Да, от време на време е мъчно да я намерим, още повече, че гробът е празен... И през днешния ден живеем по този начин - търсим вярата и стигаме до празния гроб. И си мислим, че това е краят - мястото е празно и вярата я няма там... И преди да осъзнаем, че сме на вярното място - ние към този момент сме се разрушили на хиляди дребни късчета.

Достатъчно смели ли сме да вдигнем кръста си и поемем към Победата? Към празния гроб, откъдето идва помощта ни. Към светлинката в тунела, там, където постоянно има вяра и втори късмет. Към отворения гроб, където е и нашата победа. Към Великото име, Този, който ни чака с отворени прегръдки... А ние все бягаме, някак все намираме метод да отвърнем лице от Любовта...

Няма по-голяма обич от тази, която ни изкарва от потъващите пясъци, върху които сме си построили дом и леговище. Няма по-велика обич от тази, която ни повдига, преди още да сме паднали. Няма по- огромна Любов от Исус на Кръста. И няма по- огромна мощ от успеха над мрака.

Когато звездите и луната като че ли бяха издъхнали, а слънцето в боязън се бе обвило. Когато земята се разтрепери и не можеше към този момент да попива почтена кръв. Тогава на дърво проклето издъхна нашият Спасител. И всички споделяха: " Свърши се! ". И бяха прави.

Свърши се с робството- оковите към този момент бяха раздрани. Свърши се със срама- някой различен го бе поел. Свърши се с греха- Любовта го бе опожарила... Тогава всичко свърши... И тогава всичко стартира...

Една раздрана завеса и един празен гроб...

Началото на нашето събуждане за нов живот. Начало да възкресим мъртвата си религия. Поставено бе началото на една нова надежда- като че ли по- искряща и от Витлеемската звезда!

Сега върху главите вместо пепел- бе сложена короната на Победител!

Време е да захвърлим робството и да заживеем в свободата, която ни бе обещана. Време е да излезем от бездната и да се отърсим от калта. Нека остарялото премине и всичко бъде ново!