Майчини тревоги - I
Връзката сред детето и майката е евентуално най- мощната от всички вероятни човешки взаимоотношения. От мисълта за бебето в нея, бременността и всичко, което се случва през нея, до раждането и първото свързване „ онлайн ”, тази връзка се преплита и обогатява във всеки аспект – физиологичен, психичен, обществен, както и на подсъзнателно равнище. Тя трае под разнородни форми и прояви през целия живот.
Когато детето е малко, то има физическа и психическа потребност от майчина протекция и помощ, само че с всеки минал ден, потребността от самостоятелност и автономия у него пораства и последователното преодоляване на околния свят и личното тяло, придобиването на умения и персонален опит, е извънредно належащо за развиването му. С времето идва ред на обособяване за известно време, което също е потребно за детето, а и за майката, стига се до детската ясла и градина, до учебните дни. А през пубертета, знаем, отделянето от майката е изцяло в синхрон с протеста към родителския престиж като метод да се открие персоналната еднаквост.
С отдаването на грижите за детето и на различен – баби и дядовци, родственици, разнообразни институции, както и прехвърлянето им на персоналната отговорност на детето, като то прекарва свободното време с другари, майчините паники за персоналната сигурност на детето се усилват. Всъщност излиза по този начин, че да се тревожи за детето си е неделима част от отговорността и съвестта й като родител. „ Какво ли прави сега? ”, „ Дали е добре? ”, „ Има ли потребност от нещо, от мен? ”, „ Добра майка ли съм, като го оставям на различен? ” – всяка майка си е задавала тези въпроси и въображението й е в положение да изкара нескрито трагични картини, отключени от подлото „ Ами ако…? ” Какво се крие в него:
Големият неприятен свят – напълно действителни са заплахите, които ни дебнат в „ огромния неприятен свят ”, още повече, когато сме очевидци или жертви на обществена неправда и неефективна правосъдна система, корупция и безхаберие от страна на виновните. Освен, че не можем да предвидим какво ще ни се случи на нас, можем ли да предвидим какво ще се случи на детето ни. Битови произшествия, безброй закононарушения, злополуки, педофилия…всичко е допустимо. Докъде можем да стигнем обаче? До параноя, суматоха, свръхпротекция? Доколко можем да защитим детето си, по кое време прекрачваме границата и започваме да му вредим?
„ Когато е малко, дай на детето корени, когато порасне – дай му криле ”. Така споделят мъдрите и евентуално неслучайно. Увереността у едно дете, че е закриляно, че на потребностите му се откликва и мама е постоянно наоколо, когато би трябвало, му оказва помощ да пораства решително в личната си полезност, една солидна основа на здравословно самочувствие и самокритика, близка до действителната.
Но когато то отклони взор и се усеща готово да изследва света, себе си, да завързва другарства и да се вписва в действителността – свободата, поощрението, които му даваме, е основното изискване то да се развива като персона. Отговорността, която поема за себе си, го води към едно от дребното неща, които не можем да му дадем – персоналния опит. Независимо, дали става дума за слизане по стълбите или прибирането от учебно заведение. Отговорният родител единствено би трябвало да реши възрастта ( и зрелостта ) и събитията, като гаранция за сигурност.
А опияняващата независимост, която дава триумфът, в действителност му дава криле – да мечтае, да пораства, да бъде.Колкото до нeуспеха – никой не е застрахован от него. Напротив, той е най- положителният преподавател, стига да му се отдели нужното внимание и той да бъде „ модифициран ”, тъй че да се извлече опита от него. Именно родителят е този, който ще сътвори подобен табиет – умерено и без непотребен афект да се разсъждава върху неуспеха, с цел да бъде предотвратен различен път.
„ Не можем да предпазим детето от света, само че можем да му покажем по какъв начин да се защищава единствено ”. И по този начин, вместо непрекъснато да пазиме децата от мними и действителни закани, които го дебнат от всеки ъгъл или човек, е по- градивно да го научим то единствено да се пази.
На страха очите са огромни. Много родители, умишлено или не, плашат децата с лекаря или служителя на реда. Ако се случи по този начин, животът му да зависи от някой от тях, по какъв начин би се престрашило да потърси помощ? В най- положителния случай детето не трябва да се опасява от кръв, болежка, от лекарския обзор. То би трябвало да може да заприказва служител на реда и да изясни нещо, което го тревожи.
Информационно прояснение – детето би трябвало да знае имената, адреса си, телефонните номера на родителите си и да е наясно на значимостта на тази информация. Тя би трябвало да бъде споделяна в сериозен миг, с хора, на които има доверие, без значение дали са в полицейска униформа или не. То би трябвало да знае, че безцелното шерване на каквато и да е информация с непознати или инцидентни хора е безусловно неразрешено.
Следите остават - когато е на открито, без нас, то не трябва да се скита единствено, а в компания на други деца. Да избират оживени, само че безвредни места – парка, игрището, площада. Добре е и ние да познаваме приятелите му, къде живеят и най-малко с някой от родителите им да поддържаме контакт. Задължителен табиет у него е да ни оповестява къде отива и с кого, да го се обажда, в случай че закъснява. Тук доверието, което сме градили досега е сериозно. За такива неща, то не трябва да ни лъже и да осъзнава отговорността, което му прехвърляме, оставяйки го да излиза единствено. Продължава: 
Майчини паники - II
Когато детето е малко, то има физическа и психическа потребност от майчина протекция и помощ, само че с всеки минал ден, потребността от самостоятелност и автономия у него пораства и последователното преодоляване на околния свят и личното тяло, придобиването на умения и персонален опит, е извънредно належащо за развиването му. С времето идва ред на обособяване за известно време, което също е потребно за детето, а и за майката, стига се до детската ясла и градина, до учебните дни. А през пубертета, знаем, отделянето от майката е изцяло в синхрон с протеста към родителския престиж като метод да се открие персоналната еднаквост.
С отдаването на грижите за детето и на различен – баби и дядовци, родственици, разнообразни институции, както и прехвърлянето им на персоналната отговорност на детето, като то прекарва свободното време с другари, майчините паники за персоналната сигурност на детето се усилват. Всъщност излиза по този начин, че да се тревожи за детето си е неделима част от отговорността и съвестта й като родител. „ Какво ли прави сега? ”, „ Дали е добре? ”, „ Има ли потребност от нещо, от мен? ”, „ Добра майка ли съм, като го оставям на различен? ” – всяка майка си е задавала тези въпроси и въображението й е в положение да изкара нескрито трагични картини, отключени от подлото „ Ами ако…? ” Какво се крие в него:
Големият неприятен свят – напълно действителни са заплахите, които ни дебнат в „ огромния неприятен свят ”, още повече, когато сме очевидци или жертви на обществена неправда и неефективна правосъдна система, корупция и безхаберие от страна на виновните. Освен, че не можем да предвидим какво ще ни се случи на нас, можем ли да предвидим какво ще се случи на детето ни. Битови произшествия, безброй закононарушения, злополуки, педофилия…всичко е допустимо. Докъде можем да стигнем обаче? До параноя, суматоха, свръхпротекция? Доколко можем да защитим детето си, по кое време прекрачваме границата и започваме да му вредим?
„ Когато е малко, дай на детето корени, когато порасне – дай му криле ”. Така споделят мъдрите и евентуално неслучайно. Увереността у едно дете, че е закриляно, че на потребностите му се откликва и мама е постоянно наоколо, когато би трябвало, му оказва помощ да пораства решително в личната си полезност, една солидна основа на здравословно самочувствие и самокритика, близка до действителната.
Но когато то отклони взор и се усеща готово да изследва света, себе си, да завързва другарства и да се вписва в действителността – свободата, поощрението, които му даваме, е основното изискване то да се развива като персона. Отговорността, която поема за себе си, го води към едно от дребното неща, които не можем да му дадем – персоналния опит. Независимо, дали става дума за слизане по стълбите или прибирането от учебно заведение. Отговорният родител единствено би трябвало да реши възрастта ( и зрелостта ) и събитията, като гаранция за сигурност.
А опияняващата независимост, която дава триумфът, в действителност му дава криле – да мечтае, да пораства, да бъде.Колкото до нeуспеха – никой не е застрахован от него. Напротив, той е най- положителният преподавател, стига да му се отдели нужното внимание и той да бъде „ модифициран ”, тъй че да се извлече опита от него. Именно родителят е този, който ще сътвори подобен табиет – умерено и без непотребен афект да се разсъждава върху неуспеха, с цел да бъде предотвратен различен път.
„ Не можем да предпазим детето от света, само че можем да му покажем по какъв начин да се защищава единствено ”. И по този начин, вместо непрекъснато да пазиме децата от мними и действителни закани, които го дебнат от всеки ъгъл или човек, е по- градивно да го научим то единствено да се пази.
На страха очите са огромни. Много родители, умишлено или не, плашат децата с лекаря или служителя на реда. Ако се случи по този начин, животът му да зависи от някой от тях, по какъв начин би се престрашило да потърси помощ? В най- положителния случай детето не трябва да се опасява от кръв, болежка, от лекарския обзор. То би трябвало да може да заприказва служител на реда и да изясни нещо, което го тревожи. Информационно прояснение – детето би трябвало да знае имената, адреса си, телефонните номера на родителите си и да е наясно на значимостта на тази информация. Тя би трябвало да бъде споделяна в сериозен миг, с хора, на които има доверие, без значение дали са в полицейска униформа или не. То би трябвало да знае, че безцелното шерване на каквато и да е информация с непознати или инцидентни хора е безусловно неразрешено. Следите остават - когато е на открито, без нас, то не трябва да се скита единствено, а в компания на други деца. Да избират оживени, само че безвредни места – парка, игрището, площада. Добре е и ние да познаваме приятелите му, къде живеят и най-малко с някой от родителите им да поддържаме контакт. Задължителен табиет у него е да ни оповестява къде отива и с кого, да го се обажда, в случай че закъснява. Тук доверието, което сме градили досега е сериозно. За такива неща, то не трябва да ни лъже и да осъзнава отговорността, което му прехвърляме, оставяйки го да излиза единствено. Продължава: Майчини паники - II Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ