Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Балканите в интервала на Възходящото Средновековие се оказват епицентър на едни от най-значимите промени в политическата история на Стария свят. След като губи борбата при Манцикерт (1071 г.), Византийската империя изпада в сериозна вътрешна рецесия. Тя е отчасти преодоляна с възкачването на престола на Алексий I Комнин през 1081 година Въпреки това, империята е сложена пред поредност от тествания, свързани както с непрекъснатите нашествия на узи, печенези, кумани и власи на Балканите, по този начин и с прекосяването на няколко кръстоносни похода през земите й в хода на XII век. През 1171 година при Мириокефалон селджушките турци нанасят ново значимо проваляне на ромеите, което стопира опита на Византия за възобновяване на земите й в Мала Азия. Същевременно, позицията на Комнините на престола е съществено разтърсена от вътрешни междуособици и опитите за пробутване на значими, само че непопулярни измежду аристокрацията (динати) промени от страна на Андроник I Комнин (1183-1185 г.). Това води до прелом и възкачване на трона на нова династия – Ангелите. Исак Ангел (1185-1195 г.) води непрекъснати войни през цялото си царуване. Успява да се оправи с Унгария и норманите от Сицилия и да стабилизира границата в Мала Азия, само че се проваля в опита си да спре отцепването на България, където Асен и Петър подвигат въстание през 1185 година Следващият държател от династията – Алексий III (1195-1203 г.) идва на трона с прелом, отстранявайки брат си Исак, който е ослепен. Опитите на Алексий III да се оправи с българите се провалят, откакто Калоян (1197-1207 г.) разрушава ромеите, завладява Варна и съумява да подписа съюз с папа Инокентий III. В тази комплицирана конюнктура, племенникът на императора – бъдещият Алексий IV, съумява да измъкне татко си от пандиза и двамата търсят поддръжка от Венеция за възобновяване на властта им в Константинопол. Пожарна охрана същото време, в републиката се събират войските на Четвъртия кръстоносен поход, водени от рубрика на Фландрия Балдуин и маркиза на Монферат – Бонифаций. 

Амбициозният и прозорлив венециански дож Енрико Дандоло, взема решение да събере всички ползи, смесили се в града му и да използва Четвъртия кръстоносен поход за личните си политически цели. Западни рицари приключенци, византийски ренегати и италиански търговци и бизнесмени, образуват една обща идея, зад която застават мечовете и копията на към 11 000 души. През лятото на 1203 година кръстоносците завладяват пристанището Задар в Далмация и го предават на Венеция, след което се насочат към Константинопол. Кръстоносната войска съумява да наложи възкачването на Алексий IV на трона. В подмяна, василевсът дава обещание неща, които няма по какъв начин да даде – десетки кораби, тонове злато и няколко хиляди бойци в помощ на похода. Когато няколко месеца по-късно обещанието е разкрито от византийските аристократи, те отстраняват Алексий IV от престола и издигат нов василевс – Алексий V. Тези измами и неналичието на каквато и да е компенсация разяряват кръстоносците и през април 1204 година те щурмуват и завладяват зле отбраняваната византийска столица. Градът пада на 12 април, а оплячкосването му продължава три дни. Значителна част от популацията е избито, а благосъстоянията, трупани с епохи, са разпределени измежду спечелилите. С завладяването на столицата, Византия престава да съществува като единна страна. Започват месеци на безпорядък и разрушах. Кръстоносците вземат решение да изоставят похода към Египет, който са възнамерявали, и наместо това се захващат да преразпределят византийските земи между тях. До началото на 1205 година рицарите и техните почитатели превземат по-голямата част от византийските земи в Европа, а напролет на същата година братът на Балдуин Фландърски – Анри, повежда войска, която да завоюва ромейските земи в Мала Азия. По същото време, византийските първенци се пробват да поемат властта над тези земи, които кръстоносците, наричани постоянно „ латини “, към момента не са завладели. Така в планините на Албания се оформя Епирското деспотство, в Западна Мала Азия се обособява Никейската страна, а по черноморското крайбрежие на Мала Азия крепостите се причисляват към самопровъзгласилата се Трапезундска империя. Бунтове против латинската власт избухват на редица места, най-много в Тракия, където локалната гръцка аристокрация окупира Адрианопол (Одрин) и отхвърля да признае властта на латините.

Въпреки другите компликации, към началото на пролетта на 1205 година, рицарите съумяват да разгромят множеството си съперници. Самоуверен в триумфите си, Балдуин, определен от своите почитатели за висш държател на новата Латинска империя, декларира ясно претенциите си за господство над всички земи, принадлежали в миналото на Византия. Успехите му все още вършат сходни искания релативно правдоподобни. Латинската империя несъмнено разполага с най-боеспособната войска в целия район. Бойците й са ветерани от доста борби. Въоръжени са с най-хубавото налично за епохата снаряжение. Контролират всички огромни пристанища в Проливите и по балканското егейско крайбрежие. Освен това получават и благословията на папа Инокентий III, който се възползва от рухването на Константинопол, с цел да издигне в града зависещ на себе си, латиноезичен патриарх. 

По всичко наподобява, че Никея ще бъде съкрушена в зародиш от силите на Латинската империя, а скоро по-късно ориста й ще бъде последвана от Епир. Балдуин е на върха на военната си популярност и самочувствието му е непоколебимо. Именно в тази обстановка при него идват пратениците на българския държател Калоян. Калоян одеве е подписал уния с Римската черква и е получил от Инокентий III самопризнание за кралска купа и автономност на българската черква. От тази позиция, владетелят на българите предлага на латините делба на ромейските земи в Тракия и Македония. От висотата на своята позиция, Балдуин изрично отхвърля и освен това – декларира, че българските земи в действителност му принадлежат, бидейки до скоро част от византийските територии. Най-доброто, съгласно латините, на което Калоян може да се надява, е да го признаят за собствен васал, откакто пристигна да им се закълне във честност. Българските пратеници си потеглят със свити сърца, знаейки, че сходно отношение няма да се хареса на техния капризен и експлозивен заповедник.

Можем да гадаем каква е била реакцията на Калоян, научавайки за отговора, който латините му дават. Исполин на растеж както целия си жанр, нападателен, несдържан и подготвен да се изправи лице в лице със всеки зложелател, Калоян няма желание да търпи сходно оскърбление. От Търново неотложно са проводени пратеници на север, към земите на куманите, които да доведат наемнически контингенти за българската армия. Същевременно, българите откриват контакт с византийските бунтовници в Адрианопол, които се съгласяват да признаят върховенството на българския крал. В отговор на това очевидно предизвикателство, Балдуин Фландърски събира мощна войска, формирана от към 4000 рицари и техните феодални сержанти, както и разнообразни наемнически контингенти. Тези войски застават под стените на Адрианопол с ясната концепция да завладяват града, след което да се разправят и с българите.

От своя страна, Калоян може да събере към 4-5000 бойци, в огромната си част влашки наемници и средновековен набор, към които се причислява и контингент кумански наемници. Латинските извори ги разказват като 54 000, само че по-скоро става дума за 5400. При всяко състояние, армията на Калоян не е по-голяма от тази на Борил през 1208 година, когато при Стара Загора, племенникът на Калоян разполага с ок. 7800 души. С други думи, българите разполагат с малко по-голяма армия, само че това преимущество е изцяло нулирано от разликата във бойците. Куманите и власите са отлична конница, само че са леко въоръжени. В намерено стълкновение с рицарите, възможностите им за победа са незначителни. Калоян евентуално разполага и със лична тежка кавалерия, само че нейният брой надали е изключително огромен. Макар и твърдо решен да отговори на унизителното отношение, Калоян не е простак. Той знае, че армията му е по-слаба от латинската и взема решение че няма да рискува открит конфликт с врага.

Българите се разполагат на лагер на няколко километра северозападно от Адрианопол. Между тях и латинските позиции се разполага блатисто-гориста околност с извънредно кръстосан терен. Калоян прави сметка за опциите си и взема решение че устройването на засада на латините, е най-хубавият вероятен ход. Без да губи време, българският крал изпраща войските си да заемат мъчнодостъпната околност. Отрядите са сложени в засада, а за справяне с враговете са планувани най-различни средства – ласа, мрежи, въжета с тежести и специфични куки за отсичане на конници. За да вкарат враговете в клопката, Калоян изпраща куманската кавалерия да нападна противников лагер и да подмами рицарите в гонене.

Обратно в лагера на латините Балдуин е убеден в триумфа. Той деликатно подрежда позициите си по този начин, че да блокира византийската цитадела. Лагерът на рицарите е подсигурен. Поставени са стражи. Появата на куманите въпреки всичко се оказва вихрена и изненадваща. Стрелите им пронизват въздуха в близост и валят като дъжд в латинския лагер. Пораженията не са обилни, само че докачени от офанзивата, латините се мятат на конете и провеждат гонене. Балдуин обаче е безапелационен – врагът се отблъсква от лагера, само че не се преследва по-далеч. Дори и това гонене е задоволително с цел да накара рицарите да се замислят. Куманите са опитни в стрелбата от конски тил и стрелят по латините  извръщайки се в придвижване на седлото. Императорът заповядва армията му да образува бойни редици и да изчака възможна офанзива от главните български сили. Когато това не се случва, рицарите се отдръпват в лагера. На преднамерено призован боен съвет вечерта, Балдуин и бароните му се договарят, че при сходна провокация на идващия ден, войските им няма да преследват съперниците. 

На 14 април, 1205 година сутринта, куманите се впускат в нова офанзива. Нападението идва тъкмо по време на празничната меса. Дързостта на куманите съумява да наруши наложеното от предната вечер решение. Граф Луи дьо Блоа повежда персоналния си отряд в зле премислено гонене. Куманите съумяват да изведат вражеските сили до готвената засада и д аги обкръжат. Балдуин, гневен на Блоа, само че решен да не изоставя подчинения си на сигурна крах, повежда селекциониран отряд конници след себе си, оставяйки командването на лагерните войски в ръцете на Жофроа дьо Вилардуен. Отрядът на Балдуин, наброяващ към 200 рицари, прави опит да пробие вражеското обграждане и да доближи до силите на Блоа, само че опитът им е контриран от българо-влашките елементи. Междувременно, Калоян съзира комфортния миг и употребява своята лична тежка кавалерия, с цел да извърши второ обграждане на латинските войски, разделяйки отрадите на граф Блоа и император Балдуин в два обособени обръча, които се стесняват непрестанно. Рицарите се бият обезверено и скъпо продават живота си, само че в късния следобяд са изцяло разгромени и тези от тях, които не умират в борбата, попадат в плен.

Междувременно, Жофроа дьо Вилардуен провежда остатъка от армията и заема твърда позиция в откритото пространство на северозапад от латинския лагер. Той е решен да не позволява неточност и да се хвърля в сляпо гонене на врага. В края на деня, куманите нападат със стрели латинската позиция, само че Вилардуен не се хваща на въдицата и заповядва армията да не напуща местата си. С рухването на нощта, латините се заемат да вдигнат обсадата и да се изтеглят стремително към Константинопол, пращайки вестоносци до Анри Фландърски че брат му е покорен, а част от армията – избита. 

Калоян също избира да изтегли войските си. Сблъсъкът с Балдуин го е убедил, че рицарите са прекомерно рисков зложелател за намерено стълкновение. Същевременно, византийските динати в Адрианопол се отмятат от обещанието си и отхвърлят да позволен българските войски в града. Армията на Калоян не е подготвена за блокада и той избира да върне войските си в Търново. Заедно с него са и неколцината пленени рицари, включително и император Балдуин, който по-късно ще бъде екзекутиран в Търново, откакто, съгласно легендада, се залюбил с куманската брачна половинка на Калоян.

Макар борбата при Адрианопол да не е разгромно проваляне за латините, последствията от него са тежки за империята им. Анри Фландърски е заставен да изостави похода си против Никея, което на процедура избавя Никейската империя от изгубване. Същевременно, гибелта на редица значими рицари, основава вътрешно политическа рецесия, която Латинската империя няма да преодолее още известно време. Борбата за трона сред Бонифаций Монфератски и Анри Фалндърски в допълнение отслабва силите на рицарите. Към това би трябвало дас е прибави и ново проваляне от българите, претърпяно при Русион на идната 1206 година Цялостния неуспех на латинската политика по отношение на България, ще има съдбовни последствия за империята. Войните с българите в интервала 1205-1210 г, съществено изтощават силите на Латинската империя и в последна сметка я обричат на крах. България се трансформира в основен дистрактор, който дава време на Никейската империя и Епирското деспотство да консолидират позициите си и да преминат в нахлуване против рицарите след 1212 година