Мечката, Хемингуей и бар Хавана |
Вляза ли в бар, постоянно се сещам за Христо Мечкарски. Някои от по-възрастните софиянци може би към този момент са го позабравили, само че аз не съм. Барманът Ицо, в дневния кръговиден бар на " Хавана ", ме научи да оценявам белия кубински ром " Havana Club Anejo 3 ". Твърдеше, че тъкмо с две бучки лед, в ниска чаша за уиски, е най-неустоимото пиво на света. Единственото изискване е да го пиеш умерено, на мудни глътки. Към леда добавяше и по едно дебело резенче лимон. Христо държеше до бара си фотография на Ърнест Хемингуей, който подвига тост, изрязана от някакъв английски вестник и поставена в рамка.
Ицо бармана до последния си мирис беше върл пияница на съветска водка с кола, която наричаше „ кал “ и когато надигаше чашата, постоянно сочеше с пръст паметната фотография. Казваше, че писателят пиел най-изисканото пиво на света, направено на най-правилното място – точно тоя бял ром от Куба.
Като съвсем всеки барман, можеше цялостен следобяд да развива теории за изгодите и да отхвърля вредите от това пиво. Слушахме джаз от служебния касетофон, философствахме по международни въпроси, а ромът се лееше. На същото място се пробвах да запаля контрабандна кубинска пура. Вкусът ѝ не ми хареса. Пурите ги внасяха така наречените „ пластмасаджии “, в чиито изби и работилници се произвеждаха копчета, пасмантерия, дребни детски играчки и друга ширпотреба.
Тези „ баровци “ идваха безусловно всеки божи ден и сядаха на една и съща маса извън. Истински социалистически магнати. Бяха известни с това, че постоянно черпят непознати клиенти, само че в никакъв случай не дават и стотинка за пиячка на съперниците си – „ фунийкаджиите “, също частни производители, които седяха две-три маси по-навътре.
Тези пък бяха другото съсловие на соцмилионерите, правеха вафлените форми за сладолед, печаха гофрети и орехови блатове за торти. В държавните сладкарски цехове заливаха производството им с шоколад и го превръщаха в известните на всички торти „ Гараш “, а с остатъците се правеха евтини „ скалички “. Тази вафлена манифактура захранваше питейни заведения, сладкарници и павилиони за сладолед.
И двете групи бяха много богати за ония времена хора и евентуално бяха милионери, освен това безусловно законно. Представляваха някаква особена каста сред пролетариат и парчета от старите фабриканти отпреди 9-ти септември 1944, която беше съумяла да заобиколи „ капиталистическата употреба “ на труда. Бяха оживели във времена, в които не се позволяваше никаква форма на частно произвеждане. От тези среди излязоха първите социалистически капиталисти.
Имаха между тях някаква задявка и постоянно си подхвърляха вицове за сектора. Нещо от сорта кое е първо - кокошката или яйцето, само че в приспособена версия:
„ Може да имаш планини от вафли, но без копчета на палтото зимата на открито не можеш да излезеш, нали? “
А отговорът беше: „ Аз мога и разкопчан да изляза на улицата, но ти сладолед без вафлена фуния по какъв начин ще ядеш, в шепата ли че ти го сипят?!
И по този начин до безспир. Може би измежду едните или измежду другите са седели и прототипите на производителите на сувенири и гоблени, чиято кръвчица пиеше псевдомилиционера Ястребовски, роля изиграна брилянтно от Тодор Колев във кино лентата „ Опасен сексапил “.
Веселба имаше всеки ден, само че един случай няма да не помни. В една празна от клиенти коледна заран, в сговор с различен сътрудник, който също посещаваше постоянно бара в " Хавана ", ни хрумна гениалната концепция да изненадаме именика Христо. Тръгнахме по полупразните улици, с цел да търсим ром – мечкар. Фамилията на именика е Мечкарски.
По социализма Рождество и други християнски празници не се честваха публично, даже се следеше кой върви по църквите. Въпреки това доста хора го правеха скрито и в тая тиха заран улиците бяха пусти. Не беше мъчно да намерим към пазара мечкар с мечка, имаше колкото искаш.
Избрахме един с доста едра мечка, платихме му колосалната за това време сума от 20 лв., а той се нави без доста да му мисли и даде обещание да пристигна в уречения час до заведението. Каза, че е от някакво плевенско селце, само че от дълго време гастролира в столицата и знае къде тъкмо се намира барът. В ония времена Бриджит Бардо още не беше подгонила мечкарите и те се разхождаха свободно, напълно необезпокоявани из градовете. Мечкарят освен прегърна концепцията, а дори даде обещание против гигантския хонорар да включи и нещо в допълнение в репертоара.
С сътрудника се качихме до бара и поръчахме нормалното – бял ром с две бучки лед. Ицо ни сипа, възпламени една цигара и измежду облаците пушек продължи да се занимава с поръчките си за идващите работни дни.
Войници от защитата на двореца “Врана ” се снимат за спомен с ромче мечкар и мечката му в парка на двореца, 1925 година, фотография: Изгубената България
В уречения час излязохме на открито, сякаш да се обадим от уличния телефон на някакви гаджета. Мечкарят от далечното плевенско селце към този момент ни чакаше начело.
Косматият ученик в началото се стресна от тесните вити стълби, само че някак успяхме с побутване и изтегляне да го качим до втория етаж. След толкоз страдания, боязън и кандърми започваше същинското зрелище.
Мечката, която в действителност се споделяше Михаела, с поличка на огромни бели цветя, стартира да се кълчи под пъклен подправения акомпанимент на гъдулката. Не съм чувал по-фалшиво свирене, въпреки че Ицо беше усмихнат до уши.
Михаела си знаеше работата и макар музикалното неразбирателство от страна на гъдуларя, се раздаваше на сюрпризираната аудитория. В един миг, минавайки през летящата малка врата за барманите, се оказа зад бара. Докато се усетим събори една табла с чаши. Дали без да желае, дали беше ожадняла или просто даваше знак, че към този момент ѝ омръзва не зная, само че в този миг тя взе, че бутна и най-безценното за Ицето - иконичната фотография на Хемингуей, която полетя към плочките на пода. Ицо леко се намръщи, виновницата беше изведена неотложно, а изрезката от вестника бе деликатно извадена всред счупените стъкла и прибрана на несъмнено място.
Преди да е направила нова пакост, Ицето почерпи непохватната танцьорка с наливна бира. Сипа я напряко в кофата за лед, а Михаела изгълта наличието до последна капка. Може би усета на бирата ѝ е бил добре прочут.
Днес няма дресирани мечки по улиците. Ицо Мечкарски също го няма към този момент, нито пък барът съществува (или най-малко не е в този тип, в който го помня). В чекмеджетата му остана една пожълтяла вестникарска отрезка с Хемингуей. А може и тя да е захвърлена някъде. Кой знае!?
Със сигурност останаха единствено спомените, които постоянно ме развеселяват.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или.
Ицо бармана до последния си мирис беше върл пияница на съветска водка с кола, която наричаше „ кал “ и когато надигаше чашата, постоянно сочеше с пръст паметната фотография. Казваше, че писателят пиел най-изисканото пиво на света, направено на най-правилното място – точно тоя бял ром от Куба.
Като съвсем всеки барман, можеше цялостен следобяд да развива теории за изгодите и да отхвърля вредите от това пиво. Слушахме джаз от служебния касетофон, философствахме по международни въпроси, а ромът се лееше. На същото място се пробвах да запаля контрабандна кубинска пура. Вкусът ѝ не ми хареса. Пурите ги внасяха така наречените „ пластмасаджии “, в чиито изби и работилници се произвеждаха копчета, пасмантерия, дребни детски играчки и друга ширпотреба.
Тези „ баровци “ идваха безусловно всеки божи ден и сядаха на една и съща маса извън. Истински социалистически магнати. Бяха известни с това, че постоянно черпят непознати клиенти, само че в никакъв случай не дават и стотинка за пиячка на съперниците си – „ фунийкаджиите “, също частни производители, които седяха две-три маси по-навътре.
Тези пък бяха другото съсловие на соцмилионерите, правеха вафлените форми за сладолед, печаха гофрети и орехови блатове за торти. В държавните сладкарски цехове заливаха производството им с шоколад и го превръщаха в известните на всички торти „ Гараш “, а с остатъците се правеха евтини „ скалички “. Тази вафлена манифактура захранваше питейни заведения, сладкарници и павилиони за сладолед.
И двете групи бяха много богати за ония времена хора и евентуално бяха милионери, освен това безусловно законно. Представляваха някаква особена каста сред пролетариат и парчета от старите фабриканти отпреди 9-ти септември 1944, която беше съумяла да заобиколи „ капиталистическата употреба “ на труда. Бяха оживели във времена, в които не се позволяваше никаква форма на частно произвеждане. От тези среди излязоха първите социалистически капиталисти.
Имаха между тях някаква задявка и постоянно си подхвърляха вицове за сектора. Нещо от сорта кое е първо - кокошката или яйцето, само че в приспособена версия:
„ Може да имаш планини от вафли, но без копчета на палтото зимата на открито не можеш да излезеш, нали? “
А отговорът беше: „ Аз мога и разкопчан да изляза на улицата, но ти сладолед без вафлена фуния по какъв начин ще ядеш, в шепата ли че ти го сипят?!
И по този начин до безспир. Може би измежду едните или измежду другите са седели и прототипите на производителите на сувенири и гоблени, чиято кръвчица пиеше псевдомилиционера Ястребовски, роля изиграна брилянтно от Тодор Колев във кино лентата „ Опасен сексапил “.
Веселба имаше всеки ден, само че един случай няма да не помни. В една празна от клиенти коледна заран, в сговор с различен сътрудник, който също посещаваше постоянно бара в " Хавана ", ни хрумна гениалната концепция да изненадаме именика Христо. Тръгнахме по полупразните улици, с цел да търсим ром – мечкар. Фамилията на именика е Мечкарски.
По социализма Рождество и други християнски празници не се честваха публично, даже се следеше кой върви по църквите. Въпреки това доста хора го правеха скрито и в тая тиха заран улиците бяха пусти. Не беше мъчно да намерим към пазара мечкар с мечка, имаше колкото искаш.
Избрахме един с доста едра мечка, платихме му колосалната за това време сума от 20 лв., а той се нави без доста да му мисли и даде обещание да пристигна в уречения час до заведението. Каза, че е от някакво плевенско селце, само че от дълго време гастролира в столицата и знае къде тъкмо се намира барът. В ония времена Бриджит Бардо още не беше подгонила мечкарите и те се разхождаха свободно, напълно необезпокоявани из градовете. Мечкарят освен прегърна концепцията, а дори даде обещание против гигантския хонорар да включи и нещо в допълнение в репертоара.
С сътрудника се качихме до бара и поръчахме нормалното – бял ром с две бучки лед. Ицо ни сипа, възпламени една цигара и измежду облаците пушек продължи да се занимава с поръчките си за идващите работни дни.
Войници от защитата на двореца “Врана ” се снимат за спомен с ромче мечкар и мечката му в парка на двореца, 1925 година, фотография: Изгубената България
В уречения час излязохме на открито, сякаш да се обадим от уличния телефон на някакви гаджета. Мечкарят от далечното плевенско селце към този момент ни чакаше начело.
Косматият ученик в началото се стресна от тесните вити стълби, само че някак успяхме с побутване и изтегляне да го качим до втория етаж. След толкоз страдания, боязън и кандърми започваше същинското зрелище.
Мечката, която в действителност се споделяше Михаела, с поличка на огромни бели цветя, стартира да се кълчи под пъклен подправения акомпанимент на гъдулката. Не съм чувал по-фалшиво свирене, въпреки че Ицо беше усмихнат до уши.
Михаела си знаеше работата и макар музикалното неразбирателство от страна на гъдуларя, се раздаваше на сюрпризираната аудитория. В един миг, минавайки през летящата малка врата за барманите, се оказа зад бара. Докато се усетим събори една табла с чаши. Дали без да желае, дали беше ожадняла или просто даваше знак, че към този момент ѝ омръзва не зная, само че в този миг тя взе, че бутна и най-безценното за Ицето - иконичната фотография на Хемингуей, която полетя към плочките на пода. Ицо леко се намръщи, виновницата беше изведена неотложно, а изрезката от вестника бе деликатно извадена всред счупените стъкла и прибрана на несъмнено място.
Преди да е направила нова пакост, Ицето почерпи непохватната танцьорка с наливна бира. Сипа я напряко в кофата за лед, а Михаела изгълта наличието до последна капка. Може би усета на бирата ѝ е бил добре прочут.
Днес няма дресирани мечки по улиците. Ицо Мечкарски също го няма към този момент, нито пък барът съществува (или най-малко не е в този тип, в който го помня). В чекмеджетата му остана една пожълтяла вестникарска отрезка с Хемингуей. А може и тя да е захвърлена някъде. Кой знае!?
Със сигурност останаха единствено спомените, които постоянно ме развеселяват.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ