Борис I разиграва Рим и Константинопол за българската кауза
* Владетелят светец не пожали своя и непознатите синове за новата вяра
* Задава курса на страната за епохи напред
---------------
Кан Борис, правоприемник на Пресиян, влезнал в европейската история като покръстител на българите.
Този умен мъж бил лишен от войнските качества на своите прародители - четири генерации канове. Но имал рядкото умеене за държател да вижда напред във времето и да твори история - не с меч, а с Дух.
В началото на 60-те години събитията в Централна Европа взели нов поврат. Византия се пробвала да се възползва от опитите на укрепналата Великоморавия да отхвърли немското владичество. По същото време в Германия избухнали несъгласия сред император Людовик и неговия наследник Карломан, който претендирал за автономия. Князът на Великоморавия Ростислав предложил поддръжката си на Карломан. Борис осъзнавал, че мощна Моравия ще стане негов противник за покровителството над панонските славяни и потърсил съюз с император Людовик. През 863 година двамата владетели провели сполучлива военна акция и спечелили войната с Великоморавия. По това време кан Борис заречен публично на немския император, че ще одобри християнството. Когато бил известен за това от Людовик, папа Николай Първи заповядал да бъде отслужен по този мотив признателен молебен.
Война, скакалци и трусове преди покръстването
Какво е предиздвикало Борис да вземе такова съдбоносно за себе си и страната решение? Хронистите описват няколко истории с основни герои сестрата на Борис, която била ревностна християнка и ромейски монах-живописец. Но когато един държател приема нова вяра, това не е единствено персонално решение, а и политически акт с дълбоки последици за поданиците и страната му. Особено в случай че става дума за огромна, многочислена и самостоятелна страна като България. Решението на Борис незабавно провокирало напрежение сред двата съществени центъра на християнството - Рим и Константинопол, Папският трон и Цариградската патриаршия. Това несъгласие с времето се изострило и провокирало разкола сред Източната и Западната черква. Причините за това решение на далновидния български държател би трябвало да се търсят във вътрешен и външен проект. България била обширна и мощна страна, само че изолирана политически и идеологически заради езическия си темперамент. Във вътрешен проект България, която нараснала освен териториите, само че и неведнъж популацията си, имала потребност от спояваща идеология и общ език сред своите поданици. Сред тях имало езичници, които изповядвали тангризъм, зороастризъм и други антични учения, както и доста християни от славянското и локалното тракийско население.
Въпросът, който стоял пред кан Борис като общественик, бил от кое място да получи Божието кръщение и то по този начин, че България да резервира своята автономия и да не допусне интервенция във вътрешните си каузи. Византия следяла деликатно протичащото се в Плиска и когато разбрала за обещанието на Борис пред неговия съдружник Людовик, подхванала крайни ограничения. През есента на 863 година ромейска армия навлязла в Тракия. Периодът бил извънредно неподходящ за България. През август имало мощно земетресение, трусовете на което траяли 40 дни. Годината била неплодородна заради настъпление на скакалци, които унищожили реколтата и измежду популацията имало апетит. Изправен пред тези тежки условия, кан Борис нямал доста благоприятни условия за противопоставяне и бил заставен да седне на масата за договаряния. Между България и Византия бил подписан „ бездънен ” мир. Император Михаил Трети имал единствено едно само изискване: българите да одобряват християнството от Константинополската патриаршия, като се съгласил и на териториални отстъпки към България.
В началото на 864 година в Плиска пристигнали византийски свещеници. Борис се покръстил скрито с цялото си семейство и своите сановници. Свидетел пред Бога на светото кръщение станал самият византийски император, а Борис приел неговото име Михаил.
Езическата купа кан била сменена с княз. Това станало „ скрито и в дълбока нощ ” и ясно приказва, че Борис си е давал сметка за всички опасности, които крие постъпката му.
52 боили и първите им наследници под ножа
Българската аристокрация в огромна си част оставала вярна към „ отеческите богове ”. В страната почнало недоволство, а недоволните се обединили. Бунтът обхванал 10 от комитатите. Недоволните упреквали Борис, че дал „ неприятен закон ” на своя народ и „ отстъпил от бащината чест и популярност ”. През 865 година метежниците навлезли във Вътрешната област и обсадили столицата Плиска. Борис имал поддръжката на вътрешните боили и съумял да смаже протеста. Водачите, велики боили, представители на 52 известни рода, били осъдени сурово, не по християнския, а по остарелия български закон - с посичане на главата на рода и неговия правоприемник. Не дават отговор на истината някои свидетелства, че били унищожени задачите родове. Борис не можал да сдобри цялостен живот съвестта си с тази своя постъпка и това негово провинение било една от аргументите да одобри в края на живота си монашеството. От политическа позиция обаче, това било единственото вярно решение, тъй като разрастването на протеста можело да докара до разединение в обществото и раздробяване на държавността.
Дипломатически кадрил за самостоятелна църква
На княз Борис-Михаил му предстояло още едно огромно тестване - по какъв начин да резервира своята страна от всепроникващото византийско въздействие? По това време страната била залята от ромейски мисионери, които изпълнявали с изключение на християнския си дълг, и дълготрайната тактика на Източната римска империя да подчинява народите освен с меч, само че и с кръст. Борис схванал, че единственият метод да ограничи византийското въздействие, е да извоюва правото на самостоятелна българска черква. Той се обърнал с писмо към цариградския патриарх Фотий с молба да му обясни по какъв начин да се снабди със независима черква. Отговорът на Фотий бил пример за перфидната лукавост, с която била известна византийската дипломатическа школа. Той просторно поучавал българския държател в християнската догматика и обред, разказвал му притчи и не щадял препоръки по отношение на дворцовия парад и държанието на княза пред тълпата. Но не загатнал и дума по главния въпрос, който му задавал Борис.
Цариградската патриаршия си запазвала правото за нравствен контрол и администриране на новопокръстения български народ.
Борис добре познавал методите на византийско деяние. Византия постоянно отстъпвала под напън и той можел да бъде прибавен единствено като се употребява съперничеството с другия огромен набожен център - Римската курия. През 863 година съборът на римските епископи анатемосал Фотий и го оповестил за отлъчен от патриаршеския престол. Константинополската патриаршия подхванала ответни ограничения и това изострило до прекаленост връзките. Княз Борис решил да употребява тези несъгласия и да сложи българския църковен въпрос на разглеждане пред всеобщия съд на християнската черква.
В края на август 866 година в Рим пристигнала българска делегация. Тя засвидетелствала пред папа Николай Първи предаността на княз Борис-Михаил пред Светия трон. Папа Николай Първи, един от най-големите дипломати на своето време, бил признателен от случилото се и благодарил на Бога за преголямото знамение, което не очаквал. То се състояло в „ ненадейното ” /както пишат хронистите/ приобщаване на българите към „ същинската христова религия ”, т.е. във опцията Византия да бъде уязвена, като й се отнеме част от зоната на въздействие. А и България била прекомерно значим фактор в Югоизточна Европа.
По същото време княз Борис проводил пратеници и при Людовик Немски с искане да му се изпратят епископи и свещеници. Това обръщение имало и политически подтекст, който предполагал протекция на Германската империя при неизбежния отговор на Византия, раздразнена от дипломатическата задача до Светия трон в Рим. Николай Първи не отбягнал и най-важния въпрос за бъдещето на българската черква. Никоя от западните църкви нямала ранг патриарх, който бил еднакъв на папския. Николай обаче не обезкуражил владетеля на една от най-мощните европейски страни, а го уверил, че за решаването на този въпрос е належащо време.
Отговорите на папа Николай били връчени на българската делегация на 13 ноември 866 г. Папата изпратил свои представители в двора на Борис-Михаил. Това били епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, съпроводени от огромен брой мисионери. Княз Борис приел папските пратеници в края на ноември. В Плиска мисионерите почнали трескава активност по „ премахване плевелите на заблуждението ”- както пишат папските хронисти. Това означавало наново покръщение на народа, тъй като мисионерите не признавали кръщението по източен обряд. Ромейските мисионери трябвало да изоставен границите на България, тъй като към този момент нямали поддръжката на държавната власт, а и най-вероятно са били подканени по подобаващ метод.
Безславния неуспех на задачата измежду българите хвърлил в яд опитния във византийското задкулисие патриарх Фотий. Още при започване на 867 година той изпратил енциклика до източните патриарси, в която упреквал Светия трон, че посредством машинация и интриги откъснал българите от чистите канони на вярата. По-късно, през същата година на състоялия се в Цариград църковен събор, папа Николай бил прокълнат, а неговите мисионери охулени като еретици и антихристи. Конфликтът сред Рим и Константинопол достигнал сериозна точка и се стигнало до схизма, взаимно непризнаване сред двата най-големи центъра на християнството. В основата на този конфликт бил българският църковен въпрос и умелата дипломатична активност на княз Борис-Михаил.
Сега обаче владетелят на българите имал задачата да откри заслужен човек за поста нравствен глава на българите. Сред папските пратеници с най-голямо старание и качества се отличавал свещеник Формоза. Той споделял концепцията на Борис за независимо развиване на църковната организация и това го правело съдружник на българския държател в амбициозните му проекти. През втората половина 867 година в Рим пристигнала нова българска делегация. Тя носела предложение от Борис до папа Николай да ръкоположи Формоза за архиепископ на цяла България. Папа Николай отказал, тъй като очевидно се страхувал от амбициозния Формоза и от проектите на двамата за независима българска черква. Това била една от най-големите политически неточности на папа Николай, която имала дълготрайни отрицателни последствия за католическото въздействие в района.
През ноември същата година Николай умрял, само че наследилият го папа Адриан Втори бил персонален зложелател на Формоза. Той изпратил делегация до Борис, отпред с епископите Доминик и Гримоалд, а Формоза бил отзован от България. Заедно с него през февруари 867 година в Рим пристигнала нова задача от българския държател, с ново предложение за архиепископ на България: дякон Мартин, предложен на Борис от Формоза. Папа Адриан отказал и за България отпътувал Силвестър, чужд на Борис, само че папско протеже. Но Силвестър бил върнат в Рим без церемонии, с писмо до Адриан Втори, в което имало единствено едно изискване: да се изпрати за архиепископ дякон Мартин или Формоза. Ултимативният звук на посланието предиздвикал папата да отговори дипломатично, само че не и утвърдително. „ Когото и да уточни по име благочестивия княз, него без подозрение утвърждавам с първосвещеническа правдивост за архиепископ на българите. ” Този двузначен отговор съвпаднал с удобни за България промени в Цариград. Чрез дворцов прелом бил свален от трона Михаил Трети, а на негово място се възцарил император Василий Първи Македонец /867-886/. А патриарх Фотий - несклоняем зложелател на Светия трон в Рим, бил сменен на поста от умерения Игнатий. Новият василевс направил крачки за превъзмогване на схизмата сред Източната и Западната черква. Василий посочил на Борис, че е подготвен да реши и българския църковен въпрос. В това се състояла разликата сред двете църкви: Константинопол изповядвал политическата теза на цезаропапизма /надмощието на цезаря, светският държател над патриарха/, до момента в който в Рим господствала концепцията за папоцезаризма /властта на папата над всички всемирски владетели/.
В края на 869 година в Цариград бил призован спогодителен църковен събор, който трябвало да възвърне единството на християнската черква. Папските представители тържествували, тъй като Фотий бил още веднъж прокълнат. Нещата вървели към цялостна тяхна победа над съперниците им, решени да правят отстъпка в името на единението, когато пристигнало последното, изключително съвещание на събора. То се състояло на 4 март 870 година Тогава, напълно ненадейно за папските легати, в залата били въведени български пратеници. Те се обърнали към висшия клир с думите: " Българският княз Михаил изиска да узнаем от вас, които представяте висшите патриарси, на коя черква би трябвало да се подчиняваме? " Изненадани, папските представители се помъчили да показват този въпрос като към този момент решен, защото в българските земи от дълго време имало римски свещеници, а владяната от българите територия е включена в диоцеза на Светия трон. Тогава се намесили източните патриарси, които попитали българските пратеници: " Когато завладяхте тази земя, на чия власт бе подчинена тя и какви свещеници срещнахте тук? Латински или гръцки? " На въпроса дал отговор кавхан Петър, лидер на задачата: " Ние завоювахме отечеството си с оръжие в ръка и там намерихме гръцки, а не латински свещеници ". Последвали прения, цариградският патриарх Игнатий запазил дипломатично безмълвие, само че в последна сметка източните патриарси отсъдили: " Страната на българите, която до наскоро е била под властта на Византия и е имала гръцки свещеници, да се върне към светата Константинополска черква, от която е била отделена ".
На събора било решено България да има самоинициативен църковен глава със ранг архиепископ. Той бил грък, само че трябвало да бъде определен със глобата на българския държател.
Рим отчел случилото се като едно от най-големите провали на своята източна политика и не се отказал от битката с Цариград за покровителството над България. Папа Адриан траял кореспонденцията си с княз Борис, същото сторил и неговият правоприемник Йоан Осми. Той се заканвал, че в случай че българската черква не се върне под негова настойчивост, ще отлъчи от църквата патриарх Игнатий и изпратените от него в България епископи. Българският въпрос бил подложен и на идващия църковен събор от Рим. Тогава бил възобновен патриарх Фотий. Отношенията сред Светия трон и Цариградската патриаршия се изострили дотолкоз във връзка българската тематика, че това довело до разкъсване на връзките сред Източната и Западната черква.
По същото време княз Борис се заел със устройството на своята страна съгласно християнските правила. Страната била разграничена на доста епархии. Били построени седем катедрални храма, като основният от тях, Голямата базилика в Плиска, бил с гигански за времето си размери - дължина 99 метра, ширина близо 30 метра. Прието било и ново законодателство.
Азбуката като противоотрова против византийското проникване
Пред княз Борис, обаче, оставал най-тежкия за разрешаване въпрос за всепроникващото в България византийско въздействие. Всички високи длъжности в църковната подчиненост били заети от гърци. Литургиите се водели на гръцки. Всички църковни книги били на същия език. Образованието също било под контрола на византийски монаси. Постепенно гръцкият език се превръщал в формален за страната.
През 855 година двамата братя от Солун Константин- Кирил и Методий, синове на върховен византийски жрец, най-вероятно българин по генезис, основали славянска писменост, наречена глаголица. Борис живо се интересувал от делото на двамата братя и осъществил връзка с тях, както и с техни възпитаници, някои от които били българи.
След гибелта на Методий, легати, изпратени от новия папа Стефан Пети, зложелател на славянското свещенодействие, отстранили изцяло славянския език от църквата. По-младите възпитаници на братята били продадени като плебеи на търговци-евреи, които ги отвели във Венеция. По-възрастните, отпред с Горазд били изгонени от Великоморавия. Климент, Наум и Ангеларий, българи по генезис, след тежки страдания и ограничения стигнали до бащината си земя.
Българският държател приел появяването на тримата славянски учители като подарък Божий. Той знаел, че с тяхна помощ ще сътвори противоотровата против византийското духовно навлизане - славянската християнска просвета и език. Известно време Борис пазел в загадка пребиваването на тримата славянски апостоли в Плиска, те били настанени в домовете на доверени хора. Тук проличал и дълбокият взор на княз Борис върху протичащото се. Той виждал България като страна на духа за цялото славянство, обетована земя за новата книжовност, език и книжнина. Това дело не било единствено национално, само че и общославянско и всечовешко. Малко са владетелите прониквали толкоз напред във времето.
Последното изпитание
След като делото на княз Борис било в подем, той той решил да смъкна короната и да надене монашеското расо. През 889 година Борис-Михаил коронясал своя първороден наследник Владимир-Расате за български държател и се отдръпнал в манастир. Но Съдбата му била приготвила още едно огромно тестване. Владимир изменил на заветите му и се опитал да върне езическата вяра измежду българите. Отговорът на замонашения държател бил заплашителен. Той свалил с дворцов прелом своя правоприемник и го ослепил като предател на короната. Тежка орис за татко, само че естествена за монарх, подчинил целия си живот на концепцията да трансформира България в християнска страна.
* Задава курса на страната за епохи напред
---------------
Кан Борис, правоприемник на Пресиян, влезнал в европейската история като покръстител на българите.
Този умен мъж бил лишен от войнските качества на своите прародители - четири генерации канове. Но имал рядкото умеене за държател да вижда напред във времето и да твори история - не с меч, а с Дух.
В началото на 60-те години събитията в Централна Европа взели нов поврат. Византия се пробвала да се възползва от опитите на укрепналата Великоморавия да отхвърли немското владичество. По същото време в Германия избухнали несъгласия сред император Людовик и неговия наследник Карломан, който претендирал за автономия. Князът на Великоморавия Ростислав предложил поддръжката си на Карломан. Борис осъзнавал, че мощна Моравия ще стане негов противник за покровителството над панонските славяни и потърсил съюз с император Людовик. През 863 година двамата владетели провели сполучлива военна акция и спечелили войната с Великоморавия. По това време кан Борис заречен публично на немския император, че ще одобри християнството. Когато бил известен за това от Людовик, папа Николай Първи заповядал да бъде отслужен по този мотив признателен молебен.
Война, скакалци и трусове преди покръстването
Какво е предиздвикало Борис да вземе такова съдбоносно за себе си и страната решение? Хронистите описват няколко истории с основни герои сестрата на Борис, която била ревностна християнка и ромейски монах-живописец. Но когато един държател приема нова вяра, това не е единствено персонално решение, а и политически акт с дълбоки последици за поданиците и страната му. Особено в случай че става дума за огромна, многочислена и самостоятелна страна като България. Решението на Борис незабавно провокирало напрежение сред двата съществени центъра на християнството - Рим и Константинопол, Папският трон и Цариградската патриаршия. Това несъгласие с времето се изострило и провокирало разкола сред Източната и Западната черква. Причините за това решение на далновидния български държател би трябвало да се търсят във вътрешен и външен проект. България била обширна и мощна страна, само че изолирана политически и идеологически заради езическия си темперамент. Във вътрешен проект България, която нараснала освен териториите, само че и неведнъж популацията си, имала потребност от спояваща идеология и общ език сред своите поданици. Сред тях имало езичници, които изповядвали тангризъм, зороастризъм и други антични учения, както и доста християни от славянското и локалното тракийско население.
Въпросът, който стоял пред кан Борис като общественик, бил от кое място да получи Божието кръщение и то по този начин, че България да резервира своята автономия и да не допусне интервенция във вътрешните си каузи. Византия следяла деликатно протичащото се в Плиска и когато разбрала за обещанието на Борис пред неговия съдружник Людовик, подхванала крайни ограничения. През есента на 863 година ромейска армия навлязла в Тракия. Периодът бил извънредно неподходящ за България. През август имало мощно земетресение, трусовете на което траяли 40 дни. Годината била неплодородна заради настъпление на скакалци, които унищожили реколтата и измежду популацията имало апетит. Изправен пред тези тежки условия, кан Борис нямал доста благоприятни условия за противопоставяне и бил заставен да седне на масата за договаряния. Между България и Византия бил подписан „ бездънен ” мир. Император Михаил Трети имал единствено едно само изискване: българите да одобряват християнството от Константинополската патриаршия, като се съгласил и на териториални отстъпки към България.
В началото на 864 година в Плиска пристигнали византийски свещеници. Борис се покръстил скрито с цялото си семейство и своите сановници. Свидетел пред Бога на светото кръщение станал самият византийски император, а Борис приел неговото име Михаил.
Езическата купа кан била сменена с княз. Това станало „ скрито и в дълбока нощ ” и ясно приказва, че Борис си е давал сметка за всички опасности, които крие постъпката му.
52 боили и първите им наследници под ножа
Българската аристокрация в огромна си част оставала вярна към „ отеческите богове ”. В страната почнало недоволство, а недоволните се обединили. Бунтът обхванал 10 от комитатите. Недоволните упреквали Борис, че дал „ неприятен закон ” на своя народ и „ отстъпил от бащината чест и популярност ”. През 865 година метежниците навлезли във Вътрешната област и обсадили столицата Плиска. Борис имал поддръжката на вътрешните боили и съумял да смаже протеста. Водачите, велики боили, представители на 52 известни рода, били осъдени сурово, не по християнския, а по остарелия български закон - с посичане на главата на рода и неговия правоприемник. Не дават отговор на истината някои свидетелства, че били унищожени задачите родове. Борис не можал да сдобри цялостен живот съвестта си с тази своя постъпка и това негово провинение било една от аргументите да одобри в края на живота си монашеството. От политическа позиция обаче, това било единственото вярно решение, тъй като разрастването на протеста можело да докара до разединение в обществото и раздробяване на държавността.
Дипломатически кадрил за самостоятелна църква
На княз Борис-Михаил му предстояло още едно огромно тестване - по какъв начин да резервира своята страна от всепроникващото византийско въздействие? По това време страната била залята от ромейски мисионери, които изпълнявали с изключение на християнския си дълг, и дълготрайната тактика на Източната римска империя да подчинява народите освен с меч, само че и с кръст. Борис схванал, че единственият метод да ограничи византийското въздействие, е да извоюва правото на самостоятелна българска черква. Той се обърнал с писмо към цариградския патриарх Фотий с молба да му обясни по какъв начин да се снабди със независима черква. Отговорът на Фотий бил пример за перфидната лукавост, с която била известна византийската дипломатическа школа. Той просторно поучавал българския държател в християнската догматика и обред, разказвал му притчи и не щадял препоръки по отношение на дворцовия парад и държанието на княза пред тълпата. Но не загатнал и дума по главния въпрос, който му задавал Борис.
Цариградската патриаршия си запазвала правото за нравствен контрол и администриране на новопокръстения български народ.
Борис добре познавал методите на византийско деяние. Византия постоянно отстъпвала под напън и той можел да бъде прибавен единствено като се употребява съперничеството с другия огромен набожен център - Римската курия. През 863 година съборът на римските епископи анатемосал Фотий и го оповестил за отлъчен от патриаршеския престол. Константинополската патриаршия подхванала ответни ограничения и това изострило до прекаленост връзките. Княз Борис решил да употребява тези несъгласия и да сложи българския църковен въпрос на разглеждане пред всеобщия съд на християнската черква.
В края на август 866 година в Рим пристигнала българска делегация. Тя засвидетелствала пред папа Николай Първи предаността на княз Борис-Михаил пред Светия трон. Папа Николай Първи, един от най-големите дипломати на своето време, бил признателен от случилото се и благодарил на Бога за преголямото знамение, което не очаквал. То се състояло в „ ненадейното ” /както пишат хронистите/ приобщаване на българите към „ същинската христова религия ”, т.е. във опцията Византия да бъде уязвена, като й се отнеме част от зоната на въздействие. А и България била прекомерно значим фактор в Югоизточна Европа.
По същото време княз Борис проводил пратеници и при Людовик Немски с искане да му се изпратят епископи и свещеници. Това обръщение имало и политически подтекст, който предполагал протекция на Германската империя при неизбежния отговор на Византия, раздразнена от дипломатическата задача до Светия трон в Рим. Николай Първи не отбягнал и най-важния въпрос за бъдещето на българската черква. Никоя от западните църкви нямала ранг патриарх, който бил еднакъв на папския. Николай обаче не обезкуражил владетеля на една от най-мощните европейски страни, а го уверил, че за решаването на този въпрос е належащо време.
Отговорите на папа Николай били връчени на българската делегация на 13 ноември 866 г. Папата изпратил свои представители в двора на Борис-Михаил. Това били епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, съпроводени от огромен брой мисионери. Княз Борис приел папските пратеници в края на ноември. В Плиска мисионерите почнали трескава активност по „ премахване плевелите на заблуждението ”- както пишат папските хронисти. Това означавало наново покръщение на народа, тъй като мисионерите не признавали кръщението по източен обряд. Ромейските мисионери трябвало да изоставен границите на България, тъй като към този момент нямали поддръжката на държавната власт, а и най-вероятно са били подканени по подобаващ метод.
Безславния неуспех на задачата измежду българите хвърлил в яд опитния във византийското задкулисие патриарх Фотий. Още при започване на 867 година той изпратил енциклика до източните патриарси, в която упреквал Светия трон, че посредством машинация и интриги откъснал българите от чистите канони на вярата. По-късно, през същата година на състоялия се в Цариград църковен събор, папа Николай бил прокълнат, а неговите мисионери охулени като еретици и антихристи. Конфликтът сред Рим и Константинопол достигнал сериозна точка и се стигнало до схизма, взаимно непризнаване сред двата най-големи центъра на християнството. В основата на този конфликт бил българският църковен въпрос и умелата дипломатична активност на княз Борис-Михаил.
Сега обаче владетелят на българите имал задачата да откри заслужен човек за поста нравствен глава на българите. Сред папските пратеници с най-голямо старание и качества се отличавал свещеник Формоза. Той споделял концепцията на Борис за независимо развиване на църковната организация и това го правело съдружник на българския държател в амбициозните му проекти. През втората половина 867 година в Рим пристигнала нова българска делегация. Тя носела предложение от Борис до папа Николай да ръкоположи Формоза за архиепископ на цяла България. Папа Николай отказал, тъй като очевидно се страхувал от амбициозния Формоза и от проектите на двамата за независима българска черква. Това била една от най-големите политически неточности на папа Николай, която имала дълготрайни отрицателни последствия за католическото въздействие в района.
През ноември същата година Николай умрял, само че наследилият го папа Адриан Втори бил персонален зложелател на Формоза. Той изпратил делегация до Борис, отпред с епископите Доминик и Гримоалд, а Формоза бил отзован от България. Заедно с него през февруари 867 година в Рим пристигнала нова задача от българския държател, с ново предложение за архиепископ на България: дякон Мартин, предложен на Борис от Формоза. Папа Адриан отказал и за България отпътувал Силвестър, чужд на Борис, само че папско протеже. Но Силвестър бил върнат в Рим без церемонии, с писмо до Адриан Втори, в което имало единствено едно изискване: да се изпрати за архиепископ дякон Мартин или Формоза. Ултимативният звук на посланието предиздвикал папата да отговори дипломатично, само че не и утвърдително. „ Когото и да уточни по име благочестивия княз, него без подозрение утвърждавам с първосвещеническа правдивост за архиепископ на българите. ” Този двузначен отговор съвпаднал с удобни за България промени в Цариград. Чрез дворцов прелом бил свален от трона Михаил Трети, а на негово място се възцарил император Василий Първи Македонец /867-886/. А патриарх Фотий - несклоняем зложелател на Светия трон в Рим, бил сменен на поста от умерения Игнатий. Новият василевс направил крачки за превъзмогване на схизмата сред Източната и Западната черква. Василий посочил на Борис, че е подготвен да реши и българския църковен въпрос. В това се състояла разликата сред двете църкви: Константинопол изповядвал политическата теза на цезаропапизма /надмощието на цезаря, светският държател над патриарха/, до момента в който в Рим господствала концепцията за папоцезаризма /властта на папата над всички всемирски владетели/.
В края на 869 година в Цариград бил призован спогодителен църковен събор, който трябвало да възвърне единството на християнската черква. Папските представители тържествували, тъй като Фотий бил още веднъж прокълнат. Нещата вървели към цялостна тяхна победа над съперниците им, решени да правят отстъпка в името на единението, когато пристигнало последното, изключително съвещание на събора. То се състояло на 4 март 870 година Тогава, напълно ненадейно за папските легати, в залата били въведени български пратеници. Те се обърнали към висшия клир с думите: " Българският княз Михаил изиска да узнаем от вас, които представяте висшите патриарси, на коя черква би трябвало да се подчиняваме? " Изненадани, папските представители се помъчили да показват този въпрос като към този момент решен, защото в българските земи от дълго време имало римски свещеници, а владяната от българите територия е включена в диоцеза на Светия трон. Тогава се намесили източните патриарси, които попитали българските пратеници: " Когато завладяхте тази земя, на чия власт бе подчинена тя и какви свещеници срещнахте тук? Латински или гръцки? " На въпроса дал отговор кавхан Петър, лидер на задачата: " Ние завоювахме отечеството си с оръжие в ръка и там намерихме гръцки, а не латински свещеници ". Последвали прения, цариградският патриарх Игнатий запазил дипломатично безмълвие, само че в последна сметка източните патриарси отсъдили: " Страната на българите, която до наскоро е била под властта на Византия и е имала гръцки свещеници, да се върне към светата Константинополска черква, от която е била отделена ".
На събора било решено България да има самоинициативен църковен глава със ранг архиепископ. Той бил грък, само че трябвало да бъде определен със глобата на българския държател.
Рим отчел случилото се като едно от най-големите провали на своята източна политика и не се отказал от битката с Цариград за покровителството над България. Папа Адриан траял кореспонденцията си с княз Борис, същото сторил и неговият правоприемник Йоан Осми. Той се заканвал, че в случай че българската черква не се върне под негова настойчивост, ще отлъчи от църквата патриарх Игнатий и изпратените от него в България епископи. Българският въпрос бил подложен и на идващия църковен събор от Рим. Тогава бил възобновен патриарх Фотий. Отношенията сред Светия трон и Цариградската патриаршия се изострили дотолкоз във връзка българската тематика, че това довело до разкъсване на връзките сред Източната и Западната черква.
По същото време княз Борис се заел със устройството на своята страна съгласно християнските правила. Страната била разграничена на доста епархии. Били построени седем катедрални храма, като основният от тях, Голямата базилика в Плиска, бил с гигански за времето си размери - дължина 99 метра, ширина близо 30 метра. Прието било и ново законодателство.
Азбуката като противоотрова против византийското проникване
Пред княз Борис, обаче, оставал най-тежкия за разрешаване въпрос за всепроникващото в България византийско въздействие. Всички високи длъжности в църковната подчиненост били заети от гърци. Литургиите се водели на гръцки. Всички църковни книги били на същия език. Образованието също било под контрола на византийски монаси. Постепенно гръцкият език се превръщал в формален за страната.
През 855 година двамата братя от Солун Константин- Кирил и Методий, синове на върховен византийски жрец, най-вероятно българин по генезис, основали славянска писменост, наречена глаголица. Борис живо се интересувал от делото на двамата братя и осъществил връзка с тях, както и с техни възпитаници, някои от които били българи.
След гибелта на Методий, легати, изпратени от новия папа Стефан Пети, зложелател на славянското свещенодействие, отстранили изцяло славянския език от църквата. По-младите възпитаници на братята били продадени като плебеи на търговци-евреи, които ги отвели във Венеция. По-възрастните, отпред с Горазд били изгонени от Великоморавия. Климент, Наум и Ангеларий, българи по генезис, след тежки страдания и ограничения стигнали до бащината си земя.
Българският държател приел появяването на тримата славянски учители като подарък Божий. Той знаел, че с тяхна помощ ще сътвори противоотровата против византийското духовно навлизане - славянската християнска просвета и език. Известно време Борис пазел в загадка пребиваването на тримата славянски апостоли в Плиска, те били настанени в домовете на доверени хора. Тук проличал и дълбокият взор на княз Борис върху протичащото се. Той виждал България като страна на духа за цялото славянство, обетована земя за новата книжовност, език и книжнина. Това дело не било единствено национално, само че и общославянско и всечовешко. Малко са владетелите прониквали толкоз напред във времето.
Последното изпитание
След като делото на княз Борис било в подем, той той решил да смъкна короната и да надене монашеското расо. През 889 година Борис-Михаил коронясал своя първороден наследник Владимир-Расате за български държател и се отдръпнал в манастир. Но Съдбата му била приготвила още едно огромно тестване. Владимир изменил на заветите му и се опитал да върне езическата вяра измежду българите. Отговорът на замонашения държател бил заплашителен. Той свалил с дворцов прелом своя правоприемник и го ослепил като предател на короната. Тежка орис за татко, само че естествена за монарх, подчинил целия си живот на концепцията да трансформира България в християнска страна.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ