Изписаха ме от родилното с едно дете, а се прибрах с две
Винаги съм мечтала за щерка, само че в онази нощ се роди вторият ми наследник. След раждането ме настаниха в изцяло празно поделение. Дори в следродилно положение ми проблесна мисълта: „ Наистина ли ще бъда сама? “
В съня си чух по какъв начин довеждат друга родилка. Бях тихичко щастлива, тъй като ще има с кого да остана в една стая до изписването. Момичето се споделяше Марина. Роди се първата й щерка. Още на сутринта ни донесоха бебета. Ставането не беше мъчно, като опитна майка, се разсъниха по-рано и си взех душ преди да има опашка от цялото поделение.
Сестрата разсъни Марина и я помоли да се подготви за кърмене. Тя насилствено се обърна, кимна и още веднъж затвори очи. Мислех, че момичето още не се е възстановило от тежката нощ. Няколко часа по-късно се срещнахме и започнахме да си приказваме.
Четирите дни в болница минаха доста радостно. В цялото поделение имаше единствено 6 родилки.
Вечерта преди изписването Марина не спираше да гледа бебето си и в очите й бликнаха сълзи. Постоянно държеше телефона в ръцете си и си пишеше с някого. Но това е разбираемо, всички сме по този начин, с цел да не събудим децата, повече пишехме известия, в сравнение с отговаряхме на позвънявания.
– Марина, случило ли ти се е нещо? — не устоях аз и я попитах, гледайки алените й от сълзи очи.
– Не мога да приказвам – махна тя, зарови се във възглавницата и заплака по=силно.
Аз бях сходно положение при първото раждане. Много желаех да се прибера, само че поради затруднения желаеха да ме оставят в болничното заведение още един ден. О, и аз се разплаках тогава.
Марина имаше изцяло противоположната причина. Тя не плачеше поради момента на изписването. А от самото начало мислела дали да остави детето тук, или да го вземе със себе си.
В осмия месец от бременността Марина се разделила с приятеля си. Не са женени. Нямала сили да издържи безконечните напивания и честите побои. Нямала поддръжка от родителите, единствено празни упреци. Момиче от неблагополучно семейство. Няма къде да отиде след родилното.
В главата ми се появи концепция, която се опасявах да кажа.
– Марина, ами в случай че ти оказа помощ? Ще бъдеш ли майка? — едвам промълвих.
Тя ме погледна въпросително в очите и зачака идващите думи. Предложих й да поживее известно време при мен. Докато си стъпи на краката, до момента в който детето тръгне на детска градина.
Тогава към момента не знаех по какъв начин да обясня на брачна половинка си, че ще би трябвало да вземе две дами от родилното. Но моят проблем бледнее в съпоставяне със ориста на двама души, свързани с пъпна шнур.
Помоли ме да не описвам на медицинския личен състав за проблемите й. Смяташе, че нямаше да се съгласят и кой знае какво щеше да се случи…
Обясних всичко на мъжа ми и го уверих, че това е верният метод. В краен случай можем да изпратим Марина и детето при баба ми, тя живее сама. В деня на изписването заминахме дружно. Марина даже не можеше да си показа, че щерка й ще се прибере вкъщи с празнични балони и море от поздравления.
Днес нашите деца са на тъкмо година и девет месеца. Живяхме с Марина и щерка й Полина единствено 5 месеца.
Марина се влюби в в брат ми и се мъжи за него. Наближава раждането на второто им дете. Този път е спокойна и уверена, има къде да се върне.
Не скърбя нито за минута за постъпката си. За щастието от време на време е нужно единствено подадена ръка и едно разбиращо семейство.
