Винаги е било така при нас: правим нещо, а когато

Винаги е било по този начин при нас: вършим нещо, а когато не сме изключително сигурни в резултата и в правилността на дейностите си, ние поглеждаме Света.

И споделяме: В Света е по този начин и по този начин. Значи, щом ние не вършим нещата като в Света – неприятно. А в случай че вършим нещата като в Света – добре.

Светът (простете, че пиша едно лично име – Света – членувано, само че текстът го изисква) постоянно е бил нашияt стожер. Стълб, към който ние се въртим и се усещаме сигурни.

В младостта ми се споделяше също: В белите страни се прави по този начин и по този начин.

Оставете настрани посраното и наивно безсрамие на един подобен прекомерно неудобен расизъм. Важното е, че този израз действаше напряко като проклинание.

И като кажеш заклинанието за „ белите страни ”, към този момент си легитимирал всичко – всяко свое деяние и желание. Щом „ в белите страни ” се прави нещо по този начин и по този начин, значи и при нас може да се прави по същия метод и ще бъде повече от отлично.

Ако против това проклинание някой несретник опълчеше довода, че в тия „ бели страни ” са съществували до наскоро чудовищни несправедливости като робството (до 1865-та, да речем), че те са построени върху принуждение и неправда – щеше да бъде ненавиждан и порицан. „ Ти виждал ли си по какъв начин живеят хората в „ белите страни ” бе, дръвник?! ” – по този начин се отговаряше на глупеца, сглупил да се опълчи на безконечния образец с „ белите страни ”. И глупецът млъкваше компрометиран. Глупецът постоянно бях аз.

Тоталният престиж на Запада като образец за всичко стартира да понижава, когато много елементарни, т.е. задоволително почтени хора отидоха там, поработиха (което е един от най-сериозните източници на честността) и видяха. Дойдоха си и споделиха: абе, апелирам ви се, не ми давайте за образец тия там...

Макар че не всички, естествено. Не всички споделяха: не ми давайте за образец Оня Свят (усещате ли какви намеци, а?). Някои продължаваха: Ти да видиш какво е в Холандия, ти да видиш какво е в Дания...

Но появи ли се подозрение, то ще яде ябълката и тя към този момент може да си свети, колкото си желае с хрупкав искра извън – всички ще знаят, че от вътрешната страна е гнила. Тоталният престиж може да се подържа единствено в случай че се съблюдава отдалеченост. Никой не обожествява жена, с която е спал четиристотин пъти. Диктаторите постоянно се държат на разстояние от народите (дори и да вървят да прегръщат дечица измежду тълпите – тълпите са специфични и нарочни тълпи). Социалистическата изолираност отлично работеше за обожествяването на Запада (тук към този момент умерено мога да взаимnозаменям Запада и Света). Когато изолацията беше прекратена, Западът беше разомагьосан и загуби ореола си на „ най-прекрасното нещо на Света ”.

Аз не приказвам за образец, естествено, а за обожествяване.

Затова започнах с „ тоталния престиж ”.

Ако някой е огромен и мощен, може да продължи да има престиж, само че откакто е посочил към този момент и най-жалки черти и ти си ги видял, няма по какъв начин да има цялостен престиж. Тоест – в случай че някой може да те пребие от пердах, все ще го уважаваш, по насила.

Но за Господ няма да го смяташ, откакто му знаеш цялото мръсно долни дрехи.

И въпреки всичко.

Доскоро даже за най-образования и умния – някак по инерция – Светът беше опора и пример.

Но сега се случват неща, които по този начин мощно подкопаха това състояние, че надали скоро още веднъж ще бъде по този начин, както е било.

Светът няма да бъде същият.

Така споделяха и не престават да споделят някои патетични оратори на Новия ред – те имаха поради пандемията, само че някак – надали напълно умишлено – имаха поради и нещо друго, доста по-голямо и значително от пандемията. А точно – настъпването на Нов ред, който е толкоз по-плашещ и важен от всевъзможни пандемии, че сравнението буди единствено под паника смях. В смисъл – пандемията е единствено подготвената мишка на Новия ред. Незначителен инструмент.

Използването на Световната здравна организация като инструмент на тоталната власт също не е нещо кой знае какъв брой комплицирано и доста – просто още един инструмент: aко искаш да властваш безапелационно над актуалния човек, вземи лекарите, медиите и рекламистите като армия и действай. (Та белким актуалният човек слуша повече някого, в сравнение с лекаря?)

В този Свят, който ние постоянно, без никакво подозрение, сме употребявали като легитиматор, пример и престиж – се случват неща, които по никакъв метод не могат да бъдат признати като част от нещо, което е източник на престиж.

Провал на свободите, даже – неуспех на Свободата въобще; неуспех на хуманизма, неуспех на човешката горделивост и достолепие.

Свят, в който хората навсякъде, без изключения, биват третирани като безгласни, лишени от достолепие и право на избор нищожества, в който хората биват подигравани и лъгани безсрамно – не е нещо, което би трябвало и за момент да се мисли като пример и престиж.

Някой би рекъл: а кой може да прави твоите „ хора ” нищожества? Нали твърдиш, че „ всички хора ” биват... Тогава кой прави хората нищожества? Нали всички са в кюпа?

А отговорът е повече от явен: хората постоянно са били потърпевши/ Палачът е постоянно жертва, също както (може би не „ колкото ”, само че – „ както ”) е жертва и екзекутираният. Има едно отлично стихотворение на Карл Санбърг. Ще си разреша да го слага тук:

Какво мисли палачът, когато

се прибира след работа у дома?

Когато с жена си, с децата

край масата сяда, пие чаша кафе,

яде своя омлет? Ще го питат ли те

по какъв начин е минал денят и дали

е работил добре? Може би

тази тематика отбягват, приказват

за бейзбол, за времето, за политика,

за романа в картини от вестника

и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,

когато кафето си взема или реже омлета?

Ако дребните кажат му: „ Татко,

да играем на конче, ето въжето. “ —

дава отговор ли той на смешка:

„ Май за през днешния ден на въже се наситих. “

Или светва лицето му, като че ли

огряно от наслада, и споделя:

„ В прекрасен свят, в чудноват свят ний живеем. “

Ако белият лик на луната

в тиха стая надникне, в случай че лунни лъчи

се вплетат във косите на спящо дете —

палачът, какво прави палачът тогава?

Може би му е елементарно. Може би

за палачите всичко е елементарно.

И по този начин, хората постоянно са пострадали. Единственият същински принудител е това, което ние постоянно със прикрит мазохистичен яд сме наричали Системата.

Затова тук аз ще предложа една нова взаимозаменяемост. Свят и Система в този момент идеално могат да се заменят. С ангажимента, която направих: системата е постоянно същинският принудител. Не палачите и не дори диктаторите... те са отново от „ хората ”. Те са жертви.

Те, Бога ми, извършват заповеди.

Чии са тия заповеди?

Човекът не е човек, до момента в който извършва функционалностите си на част от Системата. Той е спусък, затворна рама, газова тръбичка, ударник – част от механизма, само че не и човек. Едва ли американският водач Пол Уорфилд Тибетс, пуснал атомната бомба от самолета, кръстен на майка му, е освен това от комплициран злощастник. Съвсем същият комплициран злощастник обаче е бил и далият му заповедта президент Хари Труман. Просто и двамата са били послушни винтчета от Системата.

Системата е постоянно зложелател на индивида, а той е постоянно нейна жертва. Дали тя има свои рецептори за наслаждение, дали има свое схващане и цели, дали има своя лична мотивация – това ние няма по какъв начин да знаем. Както нашите лимфоцити, плуващи в кръвта ни, няма по какъв начин да знаят какво си мислим ние (примерно до момента в който ни взимат кръв).

Искате ли елиптично да ви показва нещата (пропускайки всякакви пояснения, направо): И тия, които заповядват носене на маски и заплашват неносещите маски със затвор (както се случва в Гърция, да речем), също носят маски и заплашвайки – заплашват в действителност със затвор и самите себе си (в случай, че нарушат правилата).

Системата желае да унижи и смачка индивида. И като принадлежности, с които извършва своите цели, употребява точно... индивиди.

В Света, в този момент, стават такива неща, че в случай че някой към момента неуместно и чистосърдечно каже " Абе по какъв начин по този начин не вярваш – я виж какво става по Света! ", единственото, което можем да му отговорим, е: " Ти си вманиачен бе... Точно Тоя Свят ли си намерил да ми даваш за образец? "

Да. Светът като цялостен престиж е финито. Капут. Ди енд. Бът нот хепи енд.

Де да забележим.