За тези, които са изгубили смисъла на живота - ВИКТОР ФРАНКЪЛ
Виктор Франкъл е прочут австрийски психиатър, психолог и невролог.
Излизайки през 1945 година на независимост от концлагера Освиенцим и узнавайки, че цялото му семейство е починало, той не се пречупил и не се ожесточил, въпреки да живеел точно с вярата да срещне роднините си.
Франкъл освен построил психическата доктрина и философия за смисъла, а отворил очите на милиони хора за опцията да открият смисъла на личния си живот.
Това е глава от книгата му „ Кажи на живота „ Да! “, която почнал в концлагера и приключил на независимост.
Човек, изгубил вътрешната си резистентност, бързо се разпада.
Фразата, с която той отклонява всички опити да бъде ободрен, е типична: „ Аз няма какво повече да очаквам от живота “. Какво можеш да кажеш тук? Как да възразиш?
Цялата трудност е там, че въпросът за смисъла на живота би трябвало да бъде подложен по различен метод.
Трябва сами да разберем и да разбираем на съмняващите се, че работата не е в това какво чакаме от живота, а какво чака той от нас.
Във философстването ни е необходим коперниковски поврат: ние би трябвало не да питаме за смисъла на живота, а да разберем, че този въпрос е извърнат към нас – всекидневно и ежечасно животът ни слага въпроси и ние би трябвало да им отговаряме – не с диалози и размисли, а с дейности и вярно държание.
Да живееш в последна сметка значи да носиш отговорност за вярното осъществяване на дилемите, които животът слага пред всеки, да изпълняваш условията на деня и часа.
Тези условия, а дружно с това и смисълът на битието са разнообразни за другите хора и в другите мигове от живота. Тоест въпросът за смисъла на живота не може да има общовалиден отговор.
Животът, както ние тук го разбираме, не е нещо смутно и размазано – той е съответен и условията му към нас са доста съответни за всеки един миг.
Тази уточненост е свойствена за човешката орис: у всеки тя е неповторима и неповторима.
Нито един човек не би трябвало да се съпоставя с различен, както не може да се съпоставя една орис с друга и нито една обстановка не се повтаря – всяка приканва индивида към друг метод на деяние.
Конкретната обстановка изисква от него да работи и да се пробва интензивно да образува ориста си, или като се възползва от възможностите си да осъществя в прекарванията си ценностни благоприятни условия (например, удоволствие), или просто като одобри ориста си.
Всяка обстановка остава единствена и неповторима и в тази уникалност и уточненост позволява един отговор на въпроса – верния.
И когато ориста е наложила премеждия на индивида, той би трябвало да види в тях способността им да го пренесат към неговата неповторима задача.
Той би трябвало да осъзнае уникалността на страданието си – та нали в цялата Вселена няма нищо подобно; никой не може да го лиши от тези премеждия, никой не може да ги изпита вместо него.
Въпреки това, според от това по какъв начин този, на който е дадена такава орис, понесе своето страдалчество, се заключава неповторимата опция за несравним опит.
За нас, в концлагера, всичко това надалеч не беше отвлечено размишление. Точно противоположното – тези мисли бяха единствените, които ни помагаха да се държим.
Да се държим и да не се отчайваме даже тогава, когато към този момент не оставаха съвсем никакви шансове за оцеляване.
За нас въпросът за смисъла на живота от дълго време към този момент беше надалеч от този публикуван доверчив взор, който го свежда до реализация на сложена креативна цел.
Не, ставаше дума за живота в неговата целокупност, включващ в себе си също и гибелта, а под смисъл ние разбирахме освен „ смисъла на живота “, само че и смисъла на страданията и умирането.
За този смисъл се борехме ние!
