Видният руски философ и общественик княз Евгений Трубецкой (1863 ~

Видният съветски мъдрец и държавник княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и откъс от книгата му „ Смисълът на живота “.

(1863 ~ 1920)

Оправдание на страданието

Този позитивен завършек на живота, който съставлява и неговия смисъл, е цялост на насладата. Пътят обаче, който води към тази наслада, е път на най-голяма тъга – това е кръстен път.

Тъкмо това е и най-парадоксалното в единственото допустимо решение на въпроса за смисъла на живота, за което ние приказваме. Не е инцидентно, че „ юродството на кръста “ е служило постоянно като камък за препъване и сексапил. Защо са тези нескончаеми редици от невероятни мъчения? Защо са тези изтезания, които с цялата си тежест се стоварват точно върху най-хубавото в света? Достоевски, който е изживял цялата дълбочина на подозренията, показва като най-силно несъгласие срещу всяка религия в смисъла на живота страданията на почтените младенци. Какво обаче значи негативната мощ на този аргумент в съпоставяне със страданията на Богочовека? В света, сътворен от Бога, най-висшето, най-хубавото страда точно от това, че е висше, че е божествено! Та белким тази мисъл, за страдащия и обречен на смърт Бог, не е сама по себе си най-ярък и неопровергаем аргумент срещу смисъла на света?!

Въпросът за страданията може да бъде решен дефинитивно единствено по отношение на въпроса за злото. А на въпроса по какъв начин е допустимо злото в света, обстоен отговор може да даде единствено учението за света като цяло. Затова към този момент нашият отговор може да бъде единствено прелиминарен и повърхностен.

Указание за само вероятния отговор се заключава в думите на Евангелието: „ … ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, само че скръбта ви ще се обърне на наслада. Жена, по кое време ражда, има болки, тъй като е пристигнал часът ѝ; само че, откакто роди младенеца, от наслада не помни към този момент тъгите, тъй като се е родил човек на света “ (Иоан 16:20-21). На пръв взор този отговор на Евангелието на въпроса за смисъла на страданията може да наподобява и незадоволителен. Та белким елементарният психически факт на забравянето на страданията под въздействие на другото – на мощното усещане от насладата – може да ни служи като задоволително опрощение за страданието? Какво като индивидът е не запомнил за него! Нима от това субективно забравяне то престава да е обективно нарушение на логиката на всемирния смисъл? Страданието може да бъде целесъобразно единствено доколкото сред него и благия смисъл на живота има освен външна, само че и вътрешна връзка, т. е. доколкото най-голямото страдалчество в живота се просветлява и озарява докрай от цялата цялост на международния смисъл.

Такава връзка съществува и в реалност: ние я познаваме в минутите на най-голямо духовно прояснение и екстаз. Тогава за нея свидетелстват изобилните сълзи на насладата: който не е страдал, единствено за него са недостъпни тези сълзи, които показват по едно и също време и пълнотата на преживяваното самодоволство, и пълнотата на претърпяната тъга. Неоспоримото удостоверение на всеки от малко малко бездънен нравствен опит ни приказва, че и двете тези прекарвания са неотделими едно от друго, тъй че блаженството е точно отлично преобразяване на страданията.

Обяснението на този факт може да бъде предоставено на първо място от разбора на страданието като витално събитие. Какво е това страданието? Усещане за спънка пред виталния блян, за недостатъчност на живота и, най-после, за надигащото се заличаване на този живот: смъртта. Това и демонстрира директната, непосредствена връзка сред страдалчество и смисъл, сред страданието и блаженството. Световният смисъл е именно пълнота на живота, изпълваща със себе си всичко. Блаженството се заключава в притежаването на тази цялост, а страданието се обуславя от нейното неявяване. Светът страда точно от това, че не вмества в себе си божествения живот, от това, че той е откъснат от самия източник на живота и по тази причина Христос, понасяйки на кръста цялата тежест на международното страдалчество, споделя: „ Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? “ (Мат. 27:46).

Тези думи дават и най-точната формула на духовния смисъл на страданието: с цел да се издигнеш духом над житейската суетност – към пълнотата на безконечния смисъл и на безконечния живот – би трябвало да усетиш с цялото си създание целия смут на света, който е зарязан от Бога, цялата дълбочина на скръбта на разпятието. И да се приобщиш към подвига на съвършената жертва. В това горене на любящото сърце, което напълно отдава себе си на Бога, би трябвало да се усеща безусловно и дълбока тъга за злата нелепост на света и болката на разрива с това призрачно изпълване на живота, което го води не към смисъл, а към нескончаема суетност. Оттук скръбта и насладата са толкоз тясно свързани между тях в християнството. Няма го светлото Христово Възкресение без Страстната седмица. И от всички заблуждения на религиозното търсене едно от най-опасните и дружно с това – едно от най-разпространените, е това, което има вяра във опцията да се доближи до блаженство покрай кръста.

Едно от най-великите трудности, задържащи духовния напредък, се заключава в това призрачно изпълване на живота, което дава житейското благоденствие. Комфортът, удобството, ситостта и цялата машинация на изчезващата, смъртна хубост: ето детайлите, от които е формиран пленителният мираж, приспиващ и парализиращ духовните сили. Колкото повече индивидът е задоволен от тукашното, толкоз по-малко той ще усеща увлечение към отвъдпределното. Ето за какво, за пробуждането са нужни тези премеждия и бедствия, които унищожават илюзията за доближат смисъл. Благополучието най-често води към недодялан житейски материализъм и назад – духовният и изключително религиозният напредък нормално се заражда измежду тежки тествания. Най-дълбоките откровения на международния смисъл се свързват с тези най-големи премеждия, посредством които се пробужда и се закалява силата на духа.

От безпросветния мрак, който е обхванал разпятието, от гръмотевиците и бурите се е родило висшето признание на Духа. Не може и да съществува по-добро изражение за галактическия смисъл на разпятието. Целият свят е изпълнен с жадност за Безусловния, одушевен е от устрема към един, категоричен център. За това свидетелства и законът за всемирното притегляне на телата и стремежът на всяка гад към цялост на живота, и нашето човешко търсене на смисъл. Но не щеш ли международният път е изминат до дъно: нагоре, надолу, във всички страни. И в следствие – цялостно, дефинитивно поражение на всяка надежда. Светът е зарязан от Бога; в него няма център, няма цел, няма смисъл. Бог е починал на кръста, а това значи, че живата връзка на вселената се е разпаднала, тъй като го няма това, което е съобщавало единството на целия неин блян, няма го това, което е правело от нея единен космос. Оттук и тези надигнали се над света гръмотевици и тази стихия, този ураган на всеобщото галактическо опустошение. Земята се е потресла, камъните са се разпукали, слънцето е помръкнало, внезапно са угаснали всички огньове, които освещават вселената. И към този момент няма нищо на ярко, с изключение на тази безпросветна тъма – нито Бог, нито човек, нито светът.

Попитали царете цар Давид Евсеевич, какво е написаното в тази Дълбинна книга:

От какво е почнал белият свят,
от какво са почнали ясните зори,
от какво е почнал младият ярък месец.
От какво са почнали многочислените звезди.
От какво е почнал дребният дъждец?
Отговаряше на това премъдрият цар Давид Евсеевич:
Ще ви кажа, братя, – не от прочетеното,
не от прочетеното, всичко ще ви кажа по памет.
Започна при нас белият свят от Христа Царя Небесния,
слънцето алено – от лицето Божие,
ясните зори – от Божиите облачения,
младият ярък месец – от гърдите Божии,
нощите тъмни – от думите Божии,
дребният дъждец – от сълзите Му, буйният вятър – от въздуха.

Ако се замислим над тази национална ария, ние ще разберем, че наивното граничи с гениалното. Защото същия този смисъл на живота, който е прикрит от премъдрите и от рационалните, тук на процедура е открит за децата. Ние се съмняваме, търсим, мъчим се посредством нашето неведение и постоянно се мятаме сред страха и вярата. А кристално ясният и детски чист мироглед от Дълбинната книга тъкмо знае за какво светят слънцето и луната, от какво горят безбройните звезди на небето, за какво въздиша вятърът и защо промислят дълбоките нощни Божии думи.

Песента вижда безконечното във краткотрайното и по тази причина в съзерцаването на краткотрайното привнася въодушевление от „ покоя на вечността “. В това предчувстване на разрешителния акомпанимент – към този момент прозвучал във вечността и имащ да прозвучи още в края на времената – се заключава решението на нашата мъчителна паника. Нашето възприятие за живота още веднъж става радостно. И тази наслада никой и нищо няма да отнеме от нас – нито болест, нито страдалчество, нито поражение на земните ни очаквания, нито надигащите се стихии, нито даже тоталното опустошение на цялото международно благоденствие и порядък. Защото тази наша земна хижа, която тук страда, разпада се, а може би и доближава към своята крах, там – в нашата безконечна татковина – ние я виждаме събрана и възкръснала. И щом ние имаме вяра в онази татковина, ние в никакъв случай, при никакви условия не се отчайваме и в тази. Ние имаме вяра в просветляващия смисъл на страданията. Вярваме в тази хубост, която ще се роди от тях и ще ни принуди да забравим скръбта на тези предродилни страдания.

Колкото и ужасна и мъчителна да би могла да бъде следената от нас картина на безсмислицата, ще помним, че – пред съда на безконечната Истина – безсмислицата е само изчезваща сянка на смисъла. Но да имаме вяра не в сянката, а в светлината, за която е казано:

„ И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе “ (Иоан 1:5).

Превод: Борис Маринов

* Трубецкой, Е. Н. „ Мировая бессмыслица и мировой смысл “ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „ Слово “
Източник със съкращения:
Снимка: ru.wikipedia.org