Вежди: Не съм черноглед, но къде е светлината в тунела
Вежди Рашидов и брачната половинка му, доктор Снежа Бахарова
Вежди Рашидов чества рожден ден на 14 декември без арт изяви. Големият ваятел, който е и началник на Комисията за просвета и медии в Парламента, тази година направи грандиозна галерия в Пловдив, за която още се приказва. Затова е решил да употребява правото си на креативен антракт - макар че всяка вечер се труди в ателието си. Прочутият художник обаче към този момент е почнал подготовката за юбилея си през 2021-а. Ето какво споделя още той точно на ЧРД.
- Над какво работите сега, господин Рашидов?
- Намерих забавни фотоси на поета Иван Пейчев – плешив, измършавял, с дребни като сладки маслини очи. Целият човешки живот се чете върху лицето му. Явно, че през последните години от земното съществуване не му е било по никакъв начин леко. След Вутимски той най-вече се приближава до моята психика. Христо Фотев – също. От предходните генерации одобрявам Вапцаров и Пеньо Пенев. От французите - Рембо, Верлен, Франсоа Вийон, Бодлер – към момента ги декламирам на жена ми. И, несъмнено, боготворя и персийската лирика.
- Бяхте ли непосредствен с Иван Пейчев?
- Христо Фотев ни срещна в Клуба на културните дейци в Бургас, който беше до гарата. Там имах щастието да се срещна с изключителния Иван Пейчев.
- Защо до момента не сте изваял портрет на Фотев, откакто толкоз пъти сте му гостувал в Равадиново?
- И това ще стане - уповавам се, че ще имам задоволително време. Много го обичах. Но до момента постоянно съм считал, че към момента не съм подготвен за него. Че към момента би трябвало да го усетя още по-детайлно.
Докато не ми напре от вътрешната страна, не стартирам
Но следва – ще извая него и още няколко души от тяхната генерация. Ще направя серия от лица, върху които да се изписва характерът. Ще навляза в тънката логика на психиката. Правя всичко това поради предизвикването.
- Като че ли сте живял повече с пишещи, в сравнение с с рисуващи събратя?
- Възмъжах в Клуба на писателите, а не в Клуба на художниците. Споделях масите със Серафим Северняк, Васил Попов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Христо Калчев, Гошо Трифонов... И с Георги Джагаров – доста го харесвах и като човек, и като стихотворец. Красив българин. С извънредно възприятие към земята си, с изключителна обич към страната си. Може би от него прихванах от тази любов. Изглежда, че моята сензитивност е по-близка до тази на писателите. Винаги доста съм се интересувал от литературата и това впечатляваше.
Зная наизуст стотици стихове
от българската и международната поезия. Винаги съм изпитвал нужда думите им да влязат в сърцето ми. Така останах през десетилетията непосредствен с Любо Левчев, с Антон Дончев и с доста други. Продължавам да поддържам връзка с живите и постоянно си приказваме за мъртвите.
- На времето арт клубовете са били леговище за баш артистите...
- В тези години в София нямаше толкоз доста заведения за хранене. Всичко се случваше в тези клубове. А аз – като всеки младеж - търсех известните, потвърдилите се създатели, с цел да абсорбирам от техния гений и славата им. В Клуба на филмовите дейци бях със Станко Стратиев, Христо Христов, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков...
- Как ви одобряваха те?
- Като дете знамение. Из София се говореше, че има едно доста надарено турче от Кърджали. Бях направил бюста на Големанов за театър във ВИТИЗ – играеше го Жорката Мамалев, с който от този момент сме като братя. Знаеха ме като безгрижник, който не признава стените на ателието си. Исках да вдишвам въздуха на можещите и надарените, да се допирам до изкуството им, да бъда парченце от вселената им, да се зареждам от силата им. Събирахме се в клубовете, тъй като там имаше повече независимост. В тях мина животът ми. Хората ме обичаха, аз ги обичах. Съществуваше химия сред нас. Сега е разпасаност - няма спънка да наплюеш, който си искаш. А тогава се търсехме хората, които
носехме съпротива и тънка подигравка
Бяхме на ръба. Направиха Георги Джагаров зам.председател на министерския съвет, с цел да му затворят устата. Забраниха пиесата му „ Прокурорът “, кино лентата по нея. Времената бяха сложни, беше забавно да се бориш с тях. Днес няма нито борби, нито съпротива.
- Ще изваете ли лицата на приятелите, които си отидоха един след различен - Павел Васев и Стефан Данаилов?
- Когато у мен се разсъни инстинктът, тогава протягам ръка към глината. Типажът или те притегля на мига, или те кара да го изчакаш. С Павката Васев пораснахме дружно, дружно прогледнахме за света. Изключително мъжко момче – проведен, работоспособен, машина, мотор... Рядък човек. Предан другар. Като Иван Иванов –и с него бяхме неразделни. И той, благият, изкара тежки заболявания. Оттегли се. Не желае да бъде нископлатено храстче в киното и в театъра. Не съумя да понесе разликата в цените – на българските и американските актьори. Който има достолепие, би трябвало да постъпи по този начин. Който го желае в собствен филм, ще заплаща. Иван не понася двойния критерий.
- Кога се видяхте за последно с Ламбо?
- Отидох във ВМА, откакто излезе от първата кома. Беше съумял да седне на стол, благият. Тъжно, извънредно тъжно. Никога не бях го виждал толкоз безпомощен и по този начин безсилен. Това прави заболяването от хората. Тогава запита по кое време идва синът му Владко от Америка. Край Ламбо беше Невяна Малчева – постоянно е била до него. Но тя не е от хората, които си вършат пи ар – не взе участие в огромното говорене. На идващия ден звъннах на професор Петров, с цел да го запитвам по какъв начин е Стефан. Така разбрах, че още веднъж е изпаднал в кома, от която няма връщане.
- След като вършиме пауза в обичайните събития за ЧРД, какво да чакаме за следващата година?
- И тогава евентуално ще пропусна. Подготвям се за моята 70-годишнина. Имам предложения за празнувания от изложба " Галиарди " от Лондон, от Кралския артистичен кръг за Двореца " Пинятели " в Барселона, от Анкара, от Рим. И нито една покана – към този момент – от България.
- Това звучи отлично...
- Като всичко останало в страната.
- Може би някои хора считат, че още е рано да приказват за юбилейните събития през 2021-а...
- Да, но аз не съм машина, та в последния миг да приготвям толкоз доста експозиции. Нали разбирате, че не приказвам срещу България – това е моята татковина, аз я обичам, тук ще бъде гробът ми. Никога нищо неприятно няма да кажа за нея. Но очевидно хората са заети с пърформанси, макар че им направих музеи – с цел да ядат луканка в тях. Но каквото и да се случи, се надявам да съумея с всички юбилейни задължения. Чувствам се благополучен, когато съм оценен. В последна сметка и аз, и галеристите работим, с цел да изкарваме прехраната си.
- Ще ви липсва ли Стоянка Мутафова?
- О, с нея се познаваме от 100 години. Виждахме се по Драгалевци, тя имаше виличка там, срещахме се из театъра... Някога постоянно слизах в Клуба на Сатирата. С Димитър Бочев, Бочката, бяхме първи приятели. Хубави времена. За последно си говорихме през лятото в Токуда. Няма да я не помни в никакъв случай. Беше цялата в системи – синя, надупчена... Като ме видя, скокна от леглото – взе да ме прегръща, да ме целува... Муки не можеше да повярва на очите си – толкоз витална стана Стояна внезапно. От марката на най-готините е тя. Взе да ми изяснява: „ Спокойно, бе, няма да загивам – пристигнала съм тук малко да ме постегнат “. Няма знамение като нея. Цял век изпълни. Откакто се помня, все Стояна, Ламбо, Калата, Парцалев... Велики хора. Животът ми мина с тях.
- В края на годината какво ще кажете: на къде върви България?
- Надявам се, че върви към свободата на високото самочувствие. Има едни хора, които й го лимитират... България има потребност да си отдъхне от лъжливите вести. Да диша по-спокойно – да поеме пресен въздух. Да се отърве от проклетията, от завистта, от злобата, от негативизма. Хората заран да си споделят положителни думи. Някой да се усмихне на другия: Дано Слънцето изгрее и за вас. Малко примирение също е потребно. Живеем в стрес и в цялостно отричане. И в копнеж за тотално тъждество в дарбите – а това е неприемливо. Няма по какъв начин всички да са равни на Стоянка Мутафова. Въпреки че съгласно Facebook е допустимо. Поклонението в Сатирата още не беше завършило, когато дивотиите започнаха да се леят.
Простакът у нас е еднакъв с всеки
И е несклоняем. Затова по този метод мъчно ще вървим напред. Не съм песимист, само че не виждам светлината в края на тунела. Не бих желал да съм черноглед, само че отвред лъха оскърбление. А огорченият човек не може да бъде нито ухилен, нито благополучен. Душите ни са отровени от негативи, негативи, негативи... Няма по какъв начин да е свежа, ведра, усмихната тази нация... Много рани си нанасяме.
- Какъв подарък ще получи брачната половинка ви за празниците?
- Няма с какво да я изненадам. Изненадах я преди години, когато отидох да й желая ръката. Оттам нататък тя е господарката. През септември имахме годишнина, само че към момента не ме е почерпила. Голяма егоистка е станала.
- От по кое време сте двойка?
- Женени сме от четвърт век, макар че подписахме преди 13 години
- А тя за какво толкоз време се дърпаше?
- Аз й се дърпах. Но по едно време се усети и запита: Каква ти се явявам – брачна половинка, държанка... И тогава сложихме парафа.
- Рисувал ли сте я?
- Не. Не дръзвам – нито нея, нито майка ми. Има предел, който към момента не мога да преодолея.
- Какво прави синът ви Вадим, по какъв начин са внучките?
- Пързалят се на ски в Австрия, където живеят -много са спокойни, нямат решетки на прозорците, вървят, където си желаят. Добре се усещат в подредения свят, в който хората са малко по-усмихнати от тукашния.
- Ще ви качват ли на ски?
- Не. Ако ме качат, ще е за първи и финален път. Не е моят спорт. Предпочитам три по 100.
Като министър на културата връчва най-високата премия на Стоянка Мутафова на празник в Сатирата
Вежди Рашидов чества рожден ден на 14 декември без арт изяви. Големият ваятел, който е и началник на Комисията за просвета и медии в Парламента, тази година направи грандиозна галерия в Пловдив, за която още се приказва. Затова е решил да употребява правото си на креативен антракт - макар че всяка вечер се труди в ателието си. Прочутият художник обаче към този момент е почнал подготовката за юбилея си през 2021-а. Ето какво споделя още той точно на ЧРД.
- Над какво работите сега, господин Рашидов?
- Намерих забавни фотоси на поета Иван Пейчев – плешив, измършавял, с дребни като сладки маслини очи. Целият човешки живот се чете върху лицето му. Явно, че през последните години от земното съществуване не му е било по никакъв начин леко. След Вутимски той най-вече се приближава до моята психика. Христо Фотев – също. От предходните генерации одобрявам Вапцаров и Пеньо Пенев. От французите - Рембо, Верлен, Франсоа Вийон, Бодлер – към момента ги декламирам на жена ми. И, несъмнено, боготворя и персийската лирика.
- Бяхте ли непосредствен с Иван Пейчев?
- Христо Фотев ни срещна в Клуба на културните дейци в Бургас, който беше до гарата. Там имах щастието да се срещна с изключителния Иван Пейчев.
- Защо до момента не сте изваял портрет на Фотев, откакто толкоз пъти сте му гостувал в Равадиново?
- И това ще стане - уповавам се, че ще имам задоволително време. Много го обичах. Но до момента постоянно съм считал, че към момента не съм подготвен за него. Че към момента би трябвало да го усетя още по-детайлно.
Докато не ми напре от вътрешната страна, не стартирам
Но следва – ще извая него и още няколко души от тяхната генерация. Ще направя серия от лица, върху които да се изписва характерът. Ще навляза в тънката логика на психиката. Правя всичко това поради предизвикването.
- Като че ли сте живял повече с пишещи, в сравнение с с рисуващи събратя?
- Възмъжах в Клуба на писателите, а не в Клуба на художниците. Споделях масите със Серафим Северняк, Васил Попов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Христо Калчев, Гошо Трифонов... И с Георги Джагаров – доста го харесвах и като човек, и като стихотворец. Красив българин. С извънредно възприятие към земята си, с изключителна обич към страната си. Може би от него прихванах от тази любов. Изглежда, че моята сензитивност е по-близка до тази на писателите. Винаги доста съм се интересувал от литературата и това впечатляваше.
Зная наизуст стотици стихове
от българската и международната поезия. Винаги съм изпитвал нужда думите им да влязат в сърцето ми. Така останах през десетилетията непосредствен с Любо Левчев, с Антон Дончев и с доста други. Продължавам да поддържам връзка с живите и постоянно си приказваме за мъртвите.
- На времето арт клубовете са били леговище за баш артистите...
- В тези години в София нямаше толкоз доста заведения за хранене. Всичко се случваше в тези клубове. А аз – като всеки младеж - търсех известните, потвърдилите се създатели, с цел да абсорбирам от техния гений и славата им. В Клуба на филмовите дейци бях със Станко Стратиев, Христо Христов, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков...
- Как ви одобряваха те?
- Като дете знамение. Из София се говореше, че има едно доста надарено турче от Кърджали. Бях направил бюста на Големанов за театър във ВИТИЗ – играеше го Жорката Мамалев, с който от този момент сме като братя. Знаеха ме като безгрижник, който не признава стените на ателието си. Исках да вдишвам въздуха на можещите и надарените, да се допирам до изкуството им, да бъда парченце от вселената им, да се зареждам от силата им. Събирахме се в клубовете, тъй като там имаше повече независимост. В тях мина животът ми. Хората ме обичаха, аз ги обичах. Съществуваше химия сред нас. Сега е разпасаност - няма спънка да наплюеш, който си искаш. А тогава се търсехме хората, които
носехме съпротива и тънка подигравка
Бяхме на ръба. Направиха Георги Джагаров зам.председател на министерския съвет, с цел да му затворят устата. Забраниха пиесата му „ Прокурорът “, кино лентата по нея. Времената бяха сложни, беше забавно да се бориш с тях. Днес няма нито борби, нито съпротива.
- Ще изваете ли лицата на приятелите, които си отидоха един след различен - Павел Васев и Стефан Данаилов?
- Когато у мен се разсъни инстинктът, тогава протягам ръка към глината. Типажът или те притегля на мига, или те кара да го изчакаш. С Павката Васев пораснахме дружно, дружно прогледнахме за света. Изключително мъжко момче – проведен, работоспособен, машина, мотор... Рядък човек. Предан другар. Като Иван Иванов –и с него бяхме неразделни. И той, благият, изкара тежки заболявания. Оттегли се. Не желае да бъде нископлатено храстче в киното и в театъра. Не съумя да понесе разликата в цените – на българските и американските актьори. Който има достолепие, би трябвало да постъпи по този начин. Който го желае в собствен филм, ще заплаща. Иван не понася двойния критерий.
- Кога се видяхте за последно с Ламбо?
- Отидох във ВМА, откакто излезе от първата кома. Беше съумял да седне на стол, благият. Тъжно, извънредно тъжно. Никога не бях го виждал толкоз безпомощен и по този начин безсилен. Това прави заболяването от хората. Тогава запита по кое време идва синът му Владко от Америка. Край Ламбо беше Невяна Малчева – постоянно е била до него. Но тя не е от хората, които си вършат пи ар – не взе участие в огромното говорене. На идващия ден звъннах на професор Петров, с цел да го запитвам по какъв начин е Стефан. Така разбрах, че още веднъж е изпаднал в кома, от която няма връщане.
- След като вършиме пауза в обичайните събития за ЧРД, какво да чакаме за следващата година?
- И тогава евентуално ще пропусна. Подготвям се за моята 70-годишнина. Имам предложения за празнувания от изложба " Галиарди " от Лондон, от Кралския артистичен кръг за Двореца " Пинятели " в Барселона, от Анкара, от Рим. И нито една покана – към този момент – от България.
- Това звучи отлично...
- Като всичко останало в страната.
- Може би някои хора считат, че още е рано да приказват за юбилейните събития през 2021-а...
- Да, но аз не съм машина, та в последния миг да приготвям толкоз доста експозиции. Нали разбирате, че не приказвам срещу България – това е моята татковина, аз я обичам, тук ще бъде гробът ми. Никога нищо неприятно няма да кажа за нея. Но очевидно хората са заети с пърформанси, макар че им направих музеи – с цел да ядат луканка в тях. Но каквото и да се случи, се надявам да съумея с всички юбилейни задължения. Чувствам се благополучен, когато съм оценен. В последна сметка и аз, и галеристите работим, с цел да изкарваме прехраната си.
- Ще ви липсва ли Стоянка Мутафова?
- О, с нея се познаваме от 100 години. Виждахме се по Драгалевци, тя имаше виличка там, срещахме се из театъра... Някога постоянно слизах в Клуба на Сатирата. С Димитър Бочев, Бочката, бяхме първи приятели. Хубави времена. За последно си говорихме през лятото в Токуда. Няма да я не помни в никакъв случай. Беше цялата в системи – синя, надупчена... Като ме видя, скокна от леглото – взе да ме прегръща, да ме целува... Муки не можеше да повярва на очите си – толкоз витална стана Стояна внезапно. От марката на най-готините е тя. Взе да ми изяснява: „ Спокойно, бе, няма да загивам – пристигнала съм тук малко да ме постегнат “. Няма знамение като нея. Цял век изпълни. Откакто се помня, все Стояна, Ламбо, Калата, Парцалев... Велики хора. Животът ми мина с тях.
- В края на годината какво ще кажете: на къде върви България?
- Надявам се, че върви към свободата на високото самочувствие. Има едни хора, които й го лимитират... България има потребност да си отдъхне от лъжливите вести. Да диша по-спокойно – да поеме пресен въздух. Да се отърве от проклетията, от завистта, от злобата, от негативизма. Хората заран да си споделят положителни думи. Някой да се усмихне на другия: Дано Слънцето изгрее и за вас. Малко примирение също е потребно. Живеем в стрес и в цялостно отричане. И в копнеж за тотално тъждество в дарбите – а това е неприемливо. Няма по какъв начин всички да са равни на Стоянка Мутафова. Въпреки че съгласно Facebook е допустимо. Поклонението в Сатирата още не беше завършило, когато дивотиите започнаха да се леят.
Простакът у нас е еднакъв с всеки
И е несклоняем. Затова по този метод мъчно ще вървим напред. Не съм песимист, само че не виждам светлината в края на тунела. Не бих желал да съм черноглед, само че отвред лъха оскърбление. А огорченият човек не може да бъде нито ухилен, нито благополучен. Душите ни са отровени от негативи, негативи, негативи... Няма по какъв начин да е свежа, ведра, усмихната тази нация... Много рани си нанасяме.
- Какъв подарък ще получи брачната половинка ви за празниците?
- Няма с какво да я изненадам. Изненадах я преди години, когато отидох да й желая ръката. Оттам нататък тя е господарката. През септември имахме годишнина, само че към момента не ме е почерпила. Голяма егоистка е станала.
- От по кое време сте двойка?
- Женени сме от четвърт век, макар че подписахме преди 13 години
- А тя за какво толкоз време се дърпаше?
- Аз й се дърпах. Но по едно време се усети и запита: Каква ти се явявам – брачна половинка, държанка... И тогава сложихме парафа.
- Рисувал ли сте я?
- Не. Не дръзвам – нито нея, нито майка ми. Има предел, който към момента не мога да преодолея.
- Какво прави синът ви Вадим, по какъв начин са внучките?
- Пързалят се на ски в Австрия, където живеят -много са спокойни, нямат решетки на прозорците, вървят, където си желаят. Добре се усещат в подредения свят, в който хората са малко по-усмихнати от тукашния.
- Ще ви качват ли на ски?
- Не. Ако ме качат, ще е за първи и финален път. Не е моят спорт. Предпочитам три по 100.
Като министър на културата връчва най-високата премия на Стоянка Мутафова на празник в Сатирата
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ