Веднъж се возих в тролея, където срещнах героя на моята

Веднъж се возих в тролея, където срещнах героя на моята тъжна история. Той седеше в ръцете на стопанина си и двамата гледаха безразлично пейзажите, минаващи през прозореца.

Стопанинът и неговото куче бяха почти на една и съща възраст, като се вземе поради фактът, че при кучетата една човешка година е равна на седем кучешки.

Попитах ги за какво ги е налегнала такава голяма горест и мъжът ми описа следната история. 

Кучето се споделяше Бърни, било на към седем години и тримата си живеели другарски и щастливо: Бърни и стопанинът и стопанката им (не запомних имената им).

Всеки уикенд домакинята приготвяше сандвичи и огромен термос с какао и всички дружно отивали в градския парк. Разбира се, когато валяло, тази разходка била отлагана за идващия почивен ден. Тримата отивали и започвали да играят на „ заек “.

— Какво е това? – попитах аз.

— При тази игра се избира случаен предмет, който се назовава бегач, а този, който го държи, се назовава заек, останалите участници би трябвало да настигнат заека и да лишават бегача. Но в случай че съумеете да задържите бегача за 25 броения, тогава индивидът, който ви е настигнал, би трябвало да ви пусне и можете да продължите да бягате като заек.

— Каква забавна игра, би трябвало да я запомня! – възкликнах.

— Да, изключително като се играе с трима – тъжно посочи мъжът.

Един ден, в почивен ден, те, както нормално, се приготвяли да отидат в парка. Бърни към този момент събирал на едно място всички нужни такъми за играта: топка, гумен кокал и зелен парцален папагал.

Но внезапно той чул странни звуци в кухнята.

След като изтичал в отговор на писъците, той видял, че стопанинът му държи стопанката му в ръцете си и се пробва да се добере до телефона.

Бърни се притекъл на помощ.Кучето и мъжът прекарали  целия уикенд в болничното заведение. Ходели всеки ден в болничното заведение и Бърни дълго чакаше реда си, с цел да види най-малко за малко своята обичана господарка в болничното легло.

Когато този миг настъпвал, той бързо се втурвал, само че незабавно бил спиран от необичайно меланхоличните очи на стопанина и някак отговорно усмихнатата господарка.

Всеки ден лицата им ставали все по-страшно безнадеждни, като че ли самият живот угасвал в погледите им им. И кучето към този момент не се втурвало с бягане, а 0внимателно стъпвало с лапи на пода на болничното заведение, страхувайки се да не ускори безнадеждността, която се разпристранявала на всички места със звука на ноктите му по пода.

При едно от тези визити Бърни седял пред вратата по-дълго от преди, само че вратата по този начин и не се отворила.

Започнал настойчиво да скимти и да дращи по вратата – нищо. Стопанинът пристигнал при него и го повикал, само че Бърни даже нямал желание да си потегля. Трябвало да види обичаната си господарка.

Тогава стопанинът отворил вратата и… отделението било празно.

Кучето погледнал въпросително притежателя си. Но мъжът просто извърнал взор настрана.

Двамата продължиха да пътуват безмълвно и тъкмо преди да слязат на спирката си, Бърни още веднъж погледна въпросително в очите на стопанина си и осъзна, че към този момент са сами. Оттогава към този момент не играеха на заек, а един път месечно се качваха на същия тролейбус и отиваха в парка.

Обикаляли го дружно, до всички места, където тримата обичали да се разхождат и се прибирали вкъщи.

Тази история ме накара да се замисля за преходността на връзките човек-куче и че от време на време изгубвам време за толкоз незначителни неща, които даже не си костват яда…

Дайте да се обичаме, до момента в който е време.