Бог по същия начин чака нашия поглед…
Вечерта къпах петмесечния си наследник. Замислих се, че е доста сходно на връзката ни с Бог и по какъв начин Бог ни вижда.
Андрей се къпе безкористно. Когато види играчка, незабавно протяга ръка към нея, а аз го подкрепям. Той по никакъв метод не усеща тази защитна мрежа, само че има потребност от нея.
Понякога се пробва да вземе две играчки едновременно и не може да хване нито една. Играчките се разпръскват в разнообразни направления и той се разстройва. Той не схваща, че е бил държан през цялото това време, с цел да не се удави.
Опитвам се да уловя погледа му и да му се усмихна, само че в множеството случаи той не ме вижда и пръска в близост. От време на време повърхностно подвига взор към мен и ми се усмихва необятно. Но секунда по-късно доста по-важно нещо – люляков рак – го разсейва и той се втурва след него.
Уверен, че върви самичък, в това време той лежи несъмнено в дланта ми и пълзи концентрирано към дребната си цел.
А от време на време той просто хленчи, само че не може да изясни какво би трябвало да се поправи, с цел да се почувства по-добре.
Струва ми се, че Бог чака нашия взор по същия метод. Нашето израстване. Готовността ни да встъпим в разговор. Междувременно ние се пръскаме, гълтаме вода, гоним играчки или, заигравайки се, неудобно падаме, той просто незримо ни поддържа и доста ни обича…
