Липсата на футбол уголемява пустотата
Вече постоянно се цитира мисълта, че футболът е най-важното от не чак толкоз значимите неща в живота. Вече е ясно, че тези думи на Юрген Клоп са много хиперболизирани, още повече в това бедствено и неразбираемо време. Нямаме си визия какъв свят ще се появи след тази пандемия, довела до немислима до неотдавна дистопия – нещо като завръщане с wi-fi към Средновековието. В тази мъчителна конюнктура значимостта на футбола се свива дотолкоз, че той придобива едно по-нормализирано и човешко измерение. И въпреки всичко представителността му си остава все по този начин голяма.
Някои от събитията в последните дни минаха под знака на солидния резултат от осъзнаването на рисковете от Covid-19. Само преди седмица Атлетико Мадрид изигра в Ливърпул един незабравим по доста аргументи мач. Завинаги ще остане споменът за тази епична победа на „ дюшекчиите “ на „ Анфийлд “ в последния изигран в Англия професионален футболен мач.
Два дни по-късно се прекъснаха надпреварите в тази страна, чието държавно управление към момента насърчава социализирането сред хората. То и какво по-голямо социализиране от препълнен с над 50 000 души стадион, 3000 от които идващи от един от двата най-големи инфекциозни хъбове в Европа. Вероятно в онази вечер средностатистическият жител – почитател или не – си е мислел, че ситуацията не може да е чак толкоз тежко, щом се излъчва по целия свят мач с пукащи се по шевовете трибуни и цялото медийно внимание е ориентирано към спортно-техническите елементи на събитието.
При все че обстановката в Италия докара до отлагането на някои мачове още преди седмици, европейският футбол поддържаше пословичния си оптимизъм за пред публиката. Все отново индустриалната машина се върти благодарение на богатствата смазка от мултимилиардните си обороти. Сега обаче знаем сигурно, че рискът от цялостен срив е същински и голям, щом действителността на ковид удари даже и дебелоглавите ръководители на УЕФА и на останалите ръководещи футбола организации.
Най-популярният спорт в света във времето е давал не един и два образци за съпротивата си против преглъщането на горчивата реалност. Мачове се изиграха макар съществуването на 39 трупове на стадиона („ Хейзел “, 1984 г.), на 11 септември след терористичния атентат в Ню Йорк (2001 г.) и единствено три дни след този на гарата Аточа (2004 г.). Изиграха се не без хвалебствия за оздравителния темперамент на футбола като лечебно хапче против тежката реалност. Аргументът тук е елементарен: щом се играе мач, няма по какъв начин нещо неприятно да ни се случи.
Има и друга, по-прозаична позиция по тематиката. Тя е прикрепена към функционалността на футбола като основно оръжие на развлекателната промишленост. Шоуто трябваше да продължи. Без значение по какъв метод – в случай че би трябвало, дано да е и с тъжна панорама като празни трибуни. И по този начин, до момента в който заболяването не се придвижи на терена. Целият футболен небостъргач се срина радикално, когато мениджърът на Арсенал Микел Артета и нападателят на Челси Калъм Хъдсън-Одой се оповестиха за носители на ковид.
Без футболисти няма футбол, който да си коства. Положителните резултати от тестванията на Артета и Хъдсън-Одой значеха мигновено затваряне на всички професионални лиги в страната. Това решение сложи в неловко състояние държавното управление на Борис Джонсън, който даже изправен пред изолацията и парализирането на цяла Европа към момента адвокатства на теорията за обществена непосредственост и свободно придвижване. Нещо, което не би се случило на празните игрища в Премиър Лийг, а тази панорама би обиколила цялата планета и би посрамила премиера.
Положителната проба на баскетболиста Трей Томпкинс и суровите последвали защитни ограничения от страна на Реал Мадрид също завършиха всички подозрения в Испания. Моментално се отвориха очите за бедата и футболът изчезна от стадионите и от телевизионните екрани, предизвиквайки един тип екзистенциална пустош. Тя идва от констатирането на величината на тази злополука с непредвидими последици във всяка една сфера, в това число и във футбола. Непредвидими като се изключи идващата гневна война на ползи сред най-различни клубове и федерации.
Не е за отписване разновидността този безпорядък, този пандемониум да отключи нова епоха, с нови артисти и нови организации на власт. Ще остане обаче един неизменим детайл с неизчислима стойност в цялата тази изменяща се лудо среда: футболистът.
Сантиаго Сегурола, „ Ел Паис “
Някои от събитията в последните дни минаха под знака на солидния резултат от осъзнаването на рисковете от Covid-19. Само преди седмица Атлетико Мадрид изигра в Ливърпул един незабравим по доста аргументи мач. Завинаги ще остане споменът за тази епична победа на „ дюшекчиите “ на „ Анфийлд “ в последния изигран в Англия професионален футболен мач.
Два дни по-късно се прекъснаха надпреварите в тази страна, чието държавно управление към момента насърчава социализирането сред хората. То и какво по-голямо социализиране от препълнен с над 50 000 души стадион, 3000 от които идващи от един от двата най-големи инфекциозни хъбове в Европа. Вероятно в онази вечер средностатистическият жител – почитател или не – си е мислел, че ситуацията не може да е чак толкоз тежко, щом се излъчва по целия свят мач с пукащи се по шевовете трибуни и цялото медийно внимание е ориентирано към спортно-техническите елементи на събитието.
При все че обстановката в Италия докара до отлагането на някои мачове още преди седмици, европейският футбол поддържаше пословичния си оптимизъм за пред публиката. Все отново индустриалната машина се върти благодарение на богатствата смазка от мултимилиардните си обороти. Сега обаче знаем сигурно, че рискът от цялостен срив е същински и голям, щом действителността на ковид удари даже и дебелоглавите ръководители на УЕФА и на останалите ръководещи футбола организации.
Най-популярният спорт в света във времето е давал не един и два образци за съпротивата си против преглъщането на горчивата реалност. Мачове се изиграха макар съществуването на 39 трупове на стадиона („ Хейзел “, 1984 г.), на 11 септември след терористичния атентат в Ню Йорк (2001 г.) и единствено три дни след този на гарата Аточа (2004 г.). Изиграха се не без хвалебствия за оздравителния темперамент на футбола като лечебно хапче против тежката реалност. Аргументът тук е елементарен: щом се играе мач, няма по какъв начин нещо неприятно да ни се случи.
Има и друга, по-прозаична позиция по тематиката. Тя е прикрепена към функционалността на футбола като основно оръжие на развлекателната промишленост. Шоуто трябваше да продължи. Без значение по какъв метод – в случай че би трябвало, дано да е и с тъжна панорама като празни трибуни. И по този начин, до момента в който заболяването не се придвижи на терена. Целият футболен небостъргач се срина радикално, когато мениджърът на Арсенал Микел Артета и нападателят на Челси Калъм Хъдсън-Одой се оповестиха за носители на ковид.
Без футболисти няма футбол, който да си коства. Положителните резултати от тестванията на Артета и Хъдсън-Одой значеха мигновено затваряне на всички професионални лиги в страната. Това решение сложи в неловко състояние държавното управление на Борис Джонсън, който даже изправен пред изолацията и парализирането на цяла Европа към момента адвокатства на теорията за обществена непосредственост и свободно придвижване. Нещо, което не би се случило на празните игрища в Премиър Лийг, а тази панорама би обиколила цялата планета и би посрамила премиера.
Положителната проба на баскетболиста Трей Томпкинс и суровите последвали защитни ограничения от страна на Реал Мадрид също завършиха всички подозрения в Испания. Моментално се отвориха очите за бедата и футболът изчезна от стадионите и от телевизионните екрани, предизвиквайки един тип екзистенциална пустош. Тя идва от констатирането на величината на тази злополука с непредвидими последици във всяка една сфера, в това число и във футбола. Непредвидими като се изключи идващата гневна война на ползи сред най-различни клубове и федерации.
Не е за отписване разновидността този безпорядък, този пандемониум да отключи нова епоха, с нови артисти и нови организации на власт. Ще остане обаче един неизменим детайл с неизчислима стойност в цялата тази изменяща се лудо среда: футболистът.
Сантиаго Сегурола, „ Ел Паис “
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ