8 ноември - Денят на солидарност с българите от Западните покрайнини
Вече 102 години от окупацията на Западните околности, трансформирала живота на нашите сънародници от Царибродско, Босилеградско, Кулско и Струмишко в обезверена и трагичната орис на насилия, асимилация, унижения и гонения, от дълго време е престанала да вълнува сърцата и мозъците на публични, политици, държавници, църковници, учители, интелектуалци – на цялото ни общество. Сякаш става дума за екзотично рядко срещано непознато население в пустинята Калахари или джунглата на Амазонка, а не за наши събратя принудително дадени в жертва и отплата като наказване над България след касапницата на Първата международна война.
Винаги на тази дата политиците и държавниците се крият и мълчат по тази жестока рана в нашето национално схващане, защото няма по какъв начин да застанат почтено пред българите от двете страни на границата и да обяснят какво направиха в продължение на повече от 8 десетилетия за тяхното запазване и отбрана. Още повече тези, които по конституция и законите на България, на Европейския съюз от 2008 година, (откакто България става член на Европейския съюз и добива нов юридически статут и възможности), умишлено избягваха да слагат на интернационално ниво въпроса за човешките права и свободи, за икономическото богатство, за запазване на културната и духовна идентичност на нашите сънародници.
Тези, които се надпреварваха лицемерно и неприлично с невероятна угодливост гръмко да тръбят какъв брой другарски са взаимоотношения ни с република Сърбия, какъв брой откровено и безусловно я поддържаме стопански и политически за нейната кандидатура за Евросъюза, които безплатно работиха със средствата на Българския бюджет да обезпечат енергийни прерогативи на Сърбия за наша сметка, които покровителстваха сръбската чалга със специфични културни и медийни предавания и нас по тази тематика мълчат. На подобен ден те мълчат, затваряйки очите си за недостойната орис на нашите сънародници отвъд границата, с цел да угодят на своите московски господари и да получат одобрителното и лицемерно самопризнание получавайки сръбски ордени и награди за своята подкупност.
Несъмнено, зад тази с нищо необяснима позиция няма по какъв начин да не се открият нихилистичните корени на комунистическото завещание и актуалното външнополитическо въздействия на особения вид русофилски „ национализъм “, за който доста необичайно грижата за Българските общности се насочи към проблемите на нашите сънародници в Молдова, Украйна, Северна Македония, даже в Англия и Съединени американски щати, а положението на демографското пречистване на българското население в Западните околности от страна на Сърбия (за което сигнализират към този момент 20 години общественици и западнопкрайнци), остава глас в пустиня. И всичката тази насмешка с нашето национално достолепие и чест, унижението на нашия държавнически дълг, единствено тъй като Сърбия е най-верният и фаворизиран съдружник на Москва в геополитическата евразийска ос, се трансформира в аксиома на васалното политическо мислене за посттоталитарната псевдопартийно-политическа система в България. Естествено, това е тежко публично заболяване, което и до през днешния ден към момента не може да построи нашия народен имунитет посредством съответна външно политическа държавна идея, в която да се възстановят началата и мястото на България като заслужен член на Европейската цивилизация, както Васил Левски мечтаеше за нашето Отечество.
Зловещата машина на обезличаване националната принадлежност на нашите сънародници, попадащи в рамките на Сърбия и превръщането им в „ прави сърби “, води своето начало от концепцията за поредно завземане на територии от Османската империя – Моравско, Нишко, Пиротско, Враня и Сурдулица и систематична асимилация на популацията от по този начин наречения „ български субстрат “ съгласно дефиницията на Илия Гарашанин от 1844 година Тази акция приключва с тържеството на Сърбия в Ньой през 1919 година, където посредством добре проведени операции и измами трансформира България в главен провинен и обвиняем на Парижката конференция, с цел да легитимира морално и юридическия своя поробителски поход на Изток, имащ за цел превръщането на Сърбия в стопанин на Балканите. Циничното в Сръбската завоевателна акция по време на Парижката конференция (Ньой) през 1919 година, е прикриването и оправдаването на искания за окупиране на територии на България още на изток по линията: - Арчар, през Петроханския проход, заобикаляйки западно на 20 км. София, по река Струма до Кулата на юг, става посредством правене на голям масив от фалшификации за осъществени закононарушения от страна на Българската войска и държавно ръководство по време на Първата международна война в Сърбия. Тези обвинявания стоят и до през днешния ден в прахта на старите и добре прикривани документи, заровени в непубликуваната още „ Синя книга “ с „ доказателства “ за „ Българските зверства “. Ако всичко това през днешния ден види бял свят, актуалната просвета и правни правила ще бъдат безпощадни в разкриването на този голям фалшификат, въз основа, на който се легитимира Западнопокрайнския разгром. А нашата общност би трябвало да изиска осъждането на закононарушението против България в Ньой.
Центърът на Босилеград
Скриването на истините за операциите в Ньой и до през днешния ден е образец за гузната съвест и отхвърли от отговорност на това, което може да се характеризира като съзнателно престъпно закононарушение против част от Българския народ, които попадайки в Сърбо-Хърватско- Словенското кралство са подложени на безпощадно обезбългаряване в региона Македония, Моравско и Западните околности. Тази политика и до през днешния ден е годна в Сърбия на 21 век. Примерите за налагането на антибългаризма там са непрекъснати и многочислени, само че най-интересното е, че тази всеобща агитация на ненавист към България не смущава доброжелателното отношение на формалните управляващи, институции, културния и църковен хайлайф в България. Едва ли някой в София може да си даде сметка какво костват ежедневните несгоди на нашите оживели сънародници, които в 21 век наред с всички остарели принадлежности за дискриминация, през днешния ден са прогонвани стопански и екологично, трансформирайки Западните краища в отровни полета на минната промишленост и жестока безработица.
Омразата към Българите в Южна Сърбия е пиедестал на просветителната система, на културния живот, на църковната политика. Пример за това са освен многочислените медийни антибългарски изяви, конгреси, конференции, филми, книги. Поредното последно светотатство против българското население в Западните околности е невижданото решение на православната черква в Сърбия да разгласи тъй наречените „ Сурдулишки мъченици “ (представяни 2000, 3000, 20 000, 30 000 в разнообразни публикации) като светци на църквата избити от Българската власт. И с цел да може гаврата да се концентрира точно върху окаяните и беззащитни Българи от Западните околности, Вранският свещеник Пахомий особено занесе „ икона “ в Босилеградската черква, с цел да се молят нашите сънародници, проклинайки „ Българските зверства “, а в учебните заведения се организират литературни състезания на тази тематика с ясно възпитателно-идеологическо влияние.
Историята със сурдулишките „ мъченици “ ще се сгромоляса безславно освен от църковно-канонична позиция, заради неприлагане на църковните критерии. По значимото е друго, че ловко поддържания психически механизъм за втълпяване на ненавист посредством приписване на едно безчовечие ще рухне, в случай че на мястото на модерния шаманизъм пристигна истината посредством изява на документите от онази ера. Но тази заплаха за Сърбия е и повода всичко да се крие, тъй като даже и в просръбската активност и „ изследване “, осъществено от германеца Рудолф Райс (сръбски офицер от генералния щаб, подготвял обвинителните документи против България на Парижката конференция 1919 година и член на „ самостоятелната интернационална “ комисия по следствие на Българските зверства по време на Първата международна война), в своя достоверен отчет – „ Сурдулица. Доклад показан в ръководството на сръбската войска от Рудолф Райс написа следното (стр. 15 на цитирания източник):
„...И по този начин от моето персонално следствие, подкрепено с документи от български източник следва:
1° Българите са умъртвили доста хора в Сурдулица. Свидетелите правят оценка техния брой на 2 до 3 хиляди души.
2° Жертвите в Сурдулица са били от цялата област. Само трима са били от самия град… “
Тоест, доказателствата на Рудолф Райс, които се смятат меродавни в Париж през 1919 година и са безспорното съображение на сръбската черква и държавна пропагандна машина повече от 100 години са… не неговите изследвания и документирани обстоятелства, а „ оценки “ на неназовани очевидци, което в правно отношение е нонсенс и това е било ясно както на Райс, по този начин и на сръбските управляващи. Ето това е доказателството, а други научно и правно събрани сведения, документи и доказателства просто няма. Става дума за една умишлено поддържана митология на омразата, за която след следващото утежняване на Българо-Сръбските връзки през 20-те години и следващия опит на към този момент кралска Югославия за поглъщането на България в Сръбския свят (1923-1934 г.), се построява мемориала костница в Сурдулица, но…. посредством събиране на тленни остатъци на жертви през Първата международна война от цяла Сърбия и то най-вече от Австрийския фронт, с цел да се доразвие основаната антибългарска легенда.
Поради огромното незнание в България по въпросите на Сръбската антибългарска политика и масираната апологетика на русофилията и сърбоманията пропагандиращи Българо-Сръбското политическо приятелство и другарство, е редно да се даде разяснение за какво на сръбската антибългарска агитация толкоз е нужна Сурдулица.
Проф. Лозан Митев
След 1878 година албанското население в Сурдулица е прогонено, а на негово място се заселват сръбски колонисти, които подлагат локалните българи на цялостна асимилация. Именно тези колонисти построяват стратегическия антибългарски пост на това обитаемо място. Там се концентрират всичките военни, политически, просветителни и църковни емисари за решаващата борба с Българската екзархия и българщината в Македония до 1912 година Така обичайно Сурдулица става знак на антибългаризма оттогава до през днешния ден, а с цел да бъде опазван този знак, той би трябвало да се поддържа с огъня на митологемите на омразата.
Днес българското население в Западните околности е пред изгубване. Отказът на България да концентрира европейското внимание и средства за основаване на стопанска система на локалното население, който като че ли е координиран с нежеланието на Сърбия да се основава занаят на локалното население, съчетано с отсъствието на огромна стратегия и тактика в правно, социално-културно и филантропично отношение на България към нашите сънародници от Западните околности, обрича тези хора да са безпомощни и без татковина майка. А с това се изяснява тяхната модерна покруса и обезсърчение.
В далечната 1923 година из средите на прокудениците от Западните околности, в изискванията на неволи и материална беднотия бе основан Комитетът „ Западни околности “ като единствената публично родолюбива опора и вяра, че ще пристигна време Черната граница, разделяща родни братя и сестри да падне и още веднъж да заживеем дружно свободни. В тези смутни години на общи несгоди солидарността с Българите от Западните околности се трансформира в част от духовния и културен живот на цялото общество. Няма нито един човек и в най-затънтеното село на България, който да не споделя болката и привързаността си към нашите сънародници отвъд границата, тъй като тогава имаше същинско родолюбие, морал и схващане за единение на нашия народ. Да не знаеш за Западнопокрайнската голгота беше немислимо и безчовечно.
Денят на Западните околности и до през днешния ден е вик за взаимност и съвест, вик за състрадание и човещина на българите от свободните краища, само че този вик остава глас в пустиня и повикът остава да кънти единствено измежду обезлюдените села и запустелите Западнопокрайнски гробища.
На 8 ноември – Архангелова Задушница, дано да си спомним за тези същински мъченици на Българщината, които останаха не по своя виновност и предпочитание без Отечество, които за тези 102 години демонстрираха същински драматичен подвиг на Българския дух в изискванията на ограничения, страдания и жертва в името на България. Поклон пред делото и саможертвата им! /БГНЕС
------------
Проф. Лозан Митев, Граждански комитет „ Западни околности “. Текстът е възложен на БГНЕС.
----------------------
На 8 ноември 2022 година, от 17.30 ч. в храма „ Света София “ ще се отслужи молебен и поднасяне на венец пред Вечния огън в символ на благодарност и почитание към делото и жертвите на Западнопокрайнските дейци и наши сънародници, които не предадоха българската си идентичност.
Винаги на тази дата политиците и държавниците се крият и мълчат по тази жестока рана в нашето национално схващане, защото няма по какъв начин да застанат почтено пред българите от двете страни на границата и да обяснят какво направиха в продължение на повече от 8 десетилетия за тяхното запазване и отбрана. Още повече тези, които по конституция и законите на България, на Европейския съюз от 2008 година, (откакто България става член на Европейския съюз и добива нов юридически статут и възможности), умишлено избягваха да слагат на интернационално ниво въпроса за човешките права и свободи, за икономическото богатство, за запазване на културната и духовна идентичност на нашите сънародници.
Тези, които се надпреварваха лицемерно и неприлично с невероятна угодливост гръмко да тръбят какъв брой другарски са взаимоотношения ни с република Сърбия, какъв брой откровено и безусловно я поддържаме стопански и политически за нейната кандидатура за Евросъюза, които безплатно работиха със средствата на Българския бюджет да обезпечат енергийни прерогативи на Сърбия за наша сметка, които покровителстваха сръбската чалга със специфични културни и медийни предавания и нас по тази тематика мълчат. На подобен ден те мълчат, затваряйки очите си за недостойната орис на нашите сънародници отвъд границата, с цел да угодят на своите московски господари и да получат одобрителното и лицемерно самопризнание получавайки сръбски ордени и награди за своята подкупност.
Несъмнено, зад тази с нищо необяснима позиция няма по какъв начин да не се открият нихилистичните корени на комунистическото завещание и актуалното външнополитическо въздействия на особения вид русофилски „ национализъм “, за който доста необичайно грижата за Българските общности се насочи към проблемите на нашите сънародници в Молдова, Украйна, Северна Македония, даже в Англия и Съединени американски щати, а положението на демографското пречистване на българското население в Западните околности от страна на Сърбия (за което сигнализират към този момент 20 години общественици и западнопкрайнци), остава глас в пустиня. И всичката тази насмешка с нашето национално достолепие и чест, унижението на нашия държавнически дълг, единствено тъй като Сърбия е най-верният и фаворизиран съдружник на Москва в геополитическата евразийска ос, се трансформира в аксиома на васалното политическо мислене за посттоталитарната псевдопартийно-политическа система в България. Естествено, това е тежко публично заболяване, което и до през днешния ден към момента не може да построи нашия народен имунитет посредством съответна външно политическа държавна идея, в която да се възстановят началата и мястото на България като заслужен член на Европейската цивилизация, както Васил Левски мечтаеше за нашето Отечество.
Зловещата машина на обезличаване националната принадлежност на нашите сънародници, попадащи в рамките на Сърбия и превръщането им в „ прави сърби “, води своето начало от концепцията за поредно завземане на територии от Османската империя – Моравско, Нишко, Пиротско, Враня и Сурдулица и систематична асимилация на популацията от по този начин наречения „ български субстрат “ съгласно дефиницията на Илия Гарашанин от 1844 година Тази акция приключва с тържеството на Сърбия в Ньой през 1919 година, където посредством добре проведени операции и измами трансформира България в главен провинен и обвиняем на Парижката конференция, с цел да легитимира морално и юридическия своя поробителски поход на Изток, имащ за цел превръщането на Сърбия в стопанин на Балканите. Циничното в Сръбската завоевателна акция по време на Парижката конференция (Ньой) през 1919 година, е прикриването и оправдаването на искания за окупиране на територии на България още на изток по линията: - Арчар, през Петроханския проход, заобикаляйки западно на 20 км. София, по река Струма до Кулата на юг, става посредством правене на голям масив от фалшификации за осъществени закононарушения от страна на Българската войска и държавно ръководство по време на Първата международна война в Сърбия. Тези обвинявания стоят и до през днешния ден в прахта на старите и добре прикривани документи, заровени в непубликуваната още „ Синя книга “ с „ доказателства “ за „ Българските зверства “. Ако всичко това през днешния ден види бял свят, актуалната просвета и правни правила ще бъдат безпощадни в разкриването на този голям фалшификат, въз основа, на който се легитимира Западнопокрайнския разгром. А нашата общност би трябвало да изиска осъждането на закононарушението против България в Ньой.
Центърът на Босилеград
Скриването на истините за операциите в Ньой и до през днешния ден е образец за гузната съвест и отхвърли от отговорност на това, което може да се характеризира като съзнателно престъпно закононарушение против част от Българския народ, които попадайки в Сърбо-Хърватско- Словенското кралство са подложени на безпощадно обезбългаряване в региона Македония, Моравско и Западните околности. Тази политика и до през днешния ден е годна в Сърбия на 21 век. Примерите за налагането на антибългаризма там са непрекъснати и многочислени, само че най-интересното е, че тази всеобща агитация на ненавист към България не смущава доброжелателното отношение на формалните управляващи, институции, културния и църковен хайлайф в България. Едва ли някой в София може да си даде сметка какво костват ежедневните несгоди на нашите оживели сънародници, които в 21 век наред с всички остарели принадлежности за дискриминация, през днешния ден са прогонвани стопански и екологично, трансформирайки Западните краища в отровни полета на минната промишленост и жестока безработица.
Омразата към Българите в Южна Сърбия е пиедестал на просветителната система, на културния живот, на църковната политика. Пример за това са освен многочислените медийни антибългарски изяви, конгреси, конференции, филми, книги. Поредното последно светотатство против българското население в Западните околности е невижданото решение на православната черква в Сърбия да разгласи тъй наречените „ Сурдулишки мъченици “ (представяни 2000, 3000, 20 000, 30 000 в разнообразни публикации) като светци на църквата избити от Българската власт. И с цел да може гаврата да се концентрира точно върху окаяните и беззащитни Българи от Западните околности, Вранският свещеник Пахомий особено занесе „ икона “ в Босилеградската черква, с цел да се молят нашите сънародници, проклинайки „ Българските зверства “, а в учебните заведения се организират литературни състезания на тази тематика с ясно възпитателно-идеологическо влияние.
Историята със сурдулишките „ мъченици “ ще се сгромоляса безславно освен от църковно-канонична позиция, заради неприлагане на църковните критерии. По значимото е друго, че ловко поддържания психически механизъм за втълпяване на ненавист посредством приписване на едно безчовечие ще рухне, в случай че на мястото на модерния шаманизъм пристигна истината посредством изява на документите от онази ера. Но тази заплаха за Сърбия е и повода всичко да се крие, тъй като даже и в просръбската активност и „ изследване “, осъществено от германеца Рудолф Райс (сръбски офицер от генералния щаб, подготвял обвинителните документи против България на Парижката конференция 1919 година и член на „ самостоятелната интернационална “ комисия по следствие на Българските зверства по време на Първата международна война), в своя достоверен отчет – „ Сурдулица. Доклад показан в ръководството на сръбската войска от Рудолф Райс написа следното (стр. 15 на цитирания източник):
„...И по този начин от моето персонално следствие, подкрепено с документи от български източник следва:
1° Българите са умъртвили доста хора в Сурдулица. Свидетелите правят оценка техния брой на 2 до 3 хиляди души.
2° Жертвите в Сурдулица са били от цялата област. Само трима са били от самия град… “
Тоест, доказателствата на Рудолф Райс, които се смятат меродавни в Париж през 1919 година и са безспорното съображение на сръбската черква и държавна пропагандна машина повече от 100 години са… не неговите изследвания и документирани обстоятелства, а „ оценки “ на неназовани очевидци, което в правно отношение е нонсенс и това е било ясно както на Райс, по този начин и на сръбските управляващи. Ето това е доказателството, а други научно и правно събрани сведения, документи и доказателства просто няма. Става дума за една умишлено поддържана митология на омразата, за която след следващото утежняване на Българо-Сръбските връзки през 20-те години и следващия опит на към този момент кралска Югославия за поглъщането на България в Сръбския свят (1923-1934 г.), се построява мемориала костница в Сурдулица, но…. посредством събиране на тленни остатъци на жертви през Първата международна война от цяла Сърбия и то най-вече от Австрийския фронт, с цел да се доразвие основаната антибългарска легенда.
Поради огромното незнание в България по въпросите на Сръбската антибългарска политика и масираната апологетика на русофилията и сърбоманията пропагандиращи Българо-Сръбското политическо приятелство и другарство, е редно да се даде разяснение за какво на сръбската антибългарска агитация толкоз е нужна Сурдулица.
Проф. Лозан Митев
След 1878 година албанското население в Сурдулица е прогонено, а на негово място се заселват сръбски колонисти, които подлагат локалните българи на цялостна асимилация. Именно тези колонисти построяват стратегическия антибългарски пост на това обитаемо място. Там се концентрират всичките военни, политически, просветителни и църковни емисари за решаващата борба с Българската екзархия и българщината в Македония до 1912 година Така обичайно Сурдулица става знак на антибългаризма оттогава до през днешния ден, а с цел да бъде опазван този знак, той би трябвало да се поддържа с огъня на митологемите на омразата.
Днес българското население в Западните околности е пред изгубване. Отказът на България да концентрира европейското внимание и средства за основаване на стопанска система на локалното население, който като че ли е координиран с нежеланието на Сърбия да се основава занаят на локалното население, съчетано с отсъствието на огромна стратегия и тактика в правно, социално-културно и филантропично отношение на България към нашите сънародници от Западните околности, обрича тези хора да са безпомощни и без татковина майка. А с това се изяснява тяхната модерна покруса и обезсърчение.
В далечната 1923 година из средите на прокудениците от Западните околности, в изискванията на неволи и материална беднотия бе основан Комитетът „ Западни околности “ като единствената публично родолюбива опора и вяра, че ще пристигна време Черната граница, разделяща родни братя и сестри да падне и още веднъж да заживеем дружно свободни. В тези смутни години на общи несгоди солидарността с Българите от Западните околности се трансформира в част от духовния и културен живот на цялото общество. Няма нито един човек и в най-затънтеното село на България, който да не споделя болката и привързаността си към нашите сънародници отвъд границата, тъй като тогава имаше същинско родолюбие, морал и схващане за единение на нашия народ. Да не знаеш за Западнопокрайнската голгота беше немислимо и безчовечно.
Денят на Западните околности и до през днешния ден е вик за взаимност и съвест, вик за състрадание и човещина на българите от свободните краища, само че този вик остава глас в пустиня и повикът остава да кънти единствено измежду обезлюдените села и запустелите Западнопокрайнски гробища.
На 8 ноември – Архангелова Задушница, дано да си спомним за тези същински мъченици на Българщината, които останаха не по своя виновност и предпочитание без Отечество, които за тези 102 години демонстрираха същински драматичен подвиг на Българския дух в изискванията на ограничения, страдания и жертва в името на България. Поклон пред делото и саможертвата им! /БГНЕС
------------
Проф. Лозан Митев, Граждански комитет „ Западни околности “. Текстът е възложен на БГНЕС.
----------------------
На 8 ноември 2022 година, от 17.30 ч. в храма „ Света София “ ще се отслужи молебен и поднасяне на венец пред Вечния огън в символ на благодарност и почитание към делото и жертвите на Западнопокрайнските дейци и наши сънародници, които не предадоха българската си идентичност.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ