Прокълнат ли е наистина аметистът, вдъхновил Светлината, която не виждаме
Вбестселъра на Антъни Доер " Светлината, която не виждаме " хаосът на Втората международна война се отразява в очите на сляпата героиня на книгата и е показан от ослепителен, сякаш анатемосан драгоценен камък в сърцето на историята. Скъпоценният камък " Море от пламъци ", който е основен миг от сюжета на романа и на сериала, основан на книгата, е напълно фиктивен.
Но създателят го основава на действително действителен драгоценен камък, прочут като Делхийския сапфир или просто " прокълнатия аметист ", заяви National Geographic.
Дали сапфирът в действителност е бил анатемосан?
Собственикът му, Едуард Херон-Алън, явно е считал по този начин. В писмо, с което поверява действително съществуващия драгоценен камък на Природонаучния музей в Лондон, полиглотът и публицист назовава камъка " извънредно анатемосан и оцапан с кръв " и поучава бъдещите му притежатели да го хвърлят в морето.
Те не го създали и до през днешния ден скъпоценният камък има страховита известност на камък, който има силата да проклина всеки, който се допре до него. Но дали " проклятието " е същинско, или просто разкрива едно общество, което се бори с виновността за колониалното си минало?
Прокълнат аметист
Скъпоценният камък и писмото на Херон-Алън от 1904 година към момента се съхраняват в Природонаучния музей. В бележката създателят твърди, че аметистът е бил откраднат от храма на господ Индра в Каунпор по време на протест през XIX век, когато индийците се разбунтували против английските колонизатори. По време на насилието, твърди Херон-Алън, един бенгалски кавалерийски офицер, У. Ферис, взел скъпоценния камък и го занесъл в Англия, единствено с цел да бъде сполетян от непрекъснати несгоди, които по-късно засегнали фамилията и приятелите му, предизвиквайки самоубийства, неприятно здраве и други нещастия.
В последна сметка, написа Херон-Алън, скъпоценният камък се оказал в негово притежание - и проклятието също. Херон-Алън написа, че се опитал да го подари и даже да го " обезврежда ", като го сложил в бижута дружно с други антични движимости - в това число два древноегипетски скарабея и пръстен, за който твърдял, че е принадлежал на прочут британски астролог. Но колкото и да се опитвал да се отърве от него, камъкът продължавал да се връща във притежание на Херон-Алън и да му предизвиква още повече несгоди. Разочарован, той го хвърлил в лондонски канал - единствено с цел да го върне, откакто каналът бил прекопан.
" Чувствам, че оказва зловредно въздействие върху новородената ми щерка, тъй че в този момент го амбалирам в седем кутии и го подавам при банкерите си, като му подреждам да не вижда светлина, до момента в който не изминат 33 години от гибелта ми ", написа Херон-Алън. Той поучава всеки, който се снабди със скъпоценния камък, да го хвърли в морето.
Музейна мистерия
Случило се по този начин, че дъщерята на Херон-Алън не се съобразила с желанията, изразени в писмото - през 1944 година, по-малко от година след гибелта на татко си, тя предала скъпоценния камък и писмото на Природонаучния музей в Лондон, който съхранява голямата му научна библиотека.
Зловещото писмо и разказът на Херон-Алън за един всесилен драгоценен камък са завладяващи. Има единствено един проблем: писмото евентуално е било част от комплицирана машинация, която Херон-Алън е замислил, с цел да притегли вниманието към " Пурпурният сапфир " - новела от 1921 година, написана от него под псевдонима Кристофър Блейр.
Историята е показана под формата на " ръкопис ", който е открит от академични секретар, на който са поверени секретни документи на видни учени. Скъпоценният камък в книгата има удивително сходна предистория с тази на същинското писмо на Херон-Алън от хипотетичното му присвояване до нещастията, които е донесло на притежателите си.
Куратори от Природонаучния музей в Лондон допускат, че посмъртното наследство на Херон-Алън може да е имало за цел да притегли вниманието към неговата небивалица - което изяснява неправилната датировка на действително съществуващото въстание в Каунпор (сега Канпур), което се е случило през 1857 година, а не през 1855 година, както твърди писмото на Херон-Алън.
" Възможно е Едуард Херон-Алън да е срещнал възрастен някогашен полковник или военачалник или по време на работата си в Лондон, или в някой кавалерски клуб в Люис, да е чул разкази за живота на армията в Индия и да е решил, че от тях ще излезе добър роман ", написа маркетинг експертът на музея Ейми Фрийборн на уеб страницата на Природонаучния музей. " След това, години по-късно, когато е написал историята, той е поръчал основаването на амулета, с цел да направи описа си достоверен, само че може би не е могъл да си разреши или не е съумял да се снабди с огромен сапфир, по тази причина се е задоволил с аметист ".
Продължаващо проклинание?
С течение на годините " лилавият сапфир " става прочут като " прокълнатия аметист " и към момента се обитава в блестящата изложба " Vault " на музея дружно с други известни скали и минерали, в това число един от най-големите изумруди в света и сбирка от 296 редки цветни диаманта, известна като " Пирамидата на вярата на Аврора ".
Макар че сега не е изложен, той още веднъж влиза в публичното схващане с бестселъра на Доер и даже провокира разкази за други несгоди, като да вземем за пример за конфликта на куратора с неприятното време и повторното заболяване, до момента в който се пробва да транспортира камъка на среща на общество, отдадено на запазването на паметта на Херон-Алън.
" Винаги се интересувам по какъв начин се държа към дребни скъпи неща ", споделя Доер пред Американската асоциация на книготърговците през 2014 година " Какво ни кара да желаем тези неща, да намираме хубост в тях? И не е ли случайно, че въобще сме решили, че диамантите са толкоз скъпи? "
Учените са пролели доста мастило за реакциите на Запада към скъпоценните камъни и антиките, заграбени от колонизираните земи на Изток през XIX в. и по-късно, като допускат, че скъпоценните камъни са почнали да показват културните паники за последствията от сходен обир.
През същия интервал се популяризират разкази за други " прокълнати " скъпоценни камъни като диаманта Кох-и-Нур - голям драгоценен камък, иззет от индийските му притежатели през 1849 година и в последна сметка трансфорат в едно от бижутата на короната на Обединеното кралство. А слуховете, че откраднатите скъпоценни камъни са способни да съсипят живота ни, не престават и до през днешния ден - доказателство за склонността ни да приписваме смисли на материални обекти, които разкриват повече за нашата неустановеност, ползи и обществени табута.
Както написа художественият критик Хети Джуда, " внушението, че благосъстоянието и властта се основават на нещо мрачно и гнило, е неустоимо; загадъчният елмаз е блестящ като кристална емблема както на превъзходното благосъстояние, по този начин и на порока ".
По темата
Но създателят го основава на действително действителен драгоценен камък, прочут като Делхийския сапфир или просто " прокълнатия аметист ", заяви National Geographic.
Дали сапфирът в действителност е бил анатемосан?
Собственикът му, Едуард Херон-Алън, явно е считал по този начин. В писмо, с което поверява действително съществуващия драгоценен камък на Природонаучния музей в Лондон, полиглотът и публицист назовава камъка " извънредно анатемосан и оцапан с кръв " и поучава бъдещите му притежатели да го хвърлят в морето.
Те не го създали и до през днешния ден скъпоценният камък има страховита известност на камък, който има силата да проклина всеки, който се допре до него. Но дали " проклятието " е същинско, или просто разкрива едно общество, което се бори с виновността за колониалното си минало?
Прокълнат аметист
Скъпоценният камък и писмото на Херон-Алън от 1904 година към момента се съхраняват в Природонаучния музей. В бележката създателят твърди, че аметистът е бил откраднат от храма на господ Индра в Каунпор по време на протест през XIX век, когато индийците се разбунтували против английските колонизатори. По време на насилието, твърди Херон-Алън, един бенгалски кавалерийски офицер, У. Ферис, взел скъпоценния камък и го занесъл в Англия, единствено с цел да бъде сполетян от непрекъснати несгоди, които по-късно засегнали фамилията и приятелите му, предизвиквайки самоубийства, неприятно здраве и други нещастия.
В последна сметка, написа Херон-Алън, скъпоценният камък се оказал в негово притежание - и проклятието също. Херон-Алън написа, че се опитал да го подари и даже да го " обезврежда ", като го сложил в бижута дружно с други антични движимости - в това число два древноегипетски скарабея и пръстен, за който твърдял, че е принадлежал на прочут британски астролог. Но колкото и да се опитвал да се отърве от него, камъкът продължавал да се връща във притежание на Херон-Алън и да му предизвиква още повече несгоди. Разочарован, той го хвърлил в лондонски канал - единствено с цел да го върне, откакто каналът бил прекопан.
" Чувствам, че оказва зловредно въздействие върху новородената ми щерка, тъй че в този момент го амбалирам в седем кутии и го подавам при банкерите си, като му подреждам да не вижда светлина, до момента в който не изминат 33 години от гибелта ми ", написа Херон-Алън. Той поучава всеки, който се снабди със скъпоценния камък, да го хвърли в морето.
Музейна мистерия
Случило се по този начин, че дъщерята на Херон-Алън не се съобразила с желанията, изразени в писмото - през 1944 година, по-малко от година след гибелта на татко си, тя предала скъпоценния камък и писмото на Природонаучния музей в Лондон, който съхранява голямата му научна библиотека.
Зловещото писмо и разказът на Херон-Алън за един всесилен драгоценен камък са завладяващи. Има единствено един проблем: писмото евентуално е било част от комплицирана машинация, която Херон-Алън е замислил, с цел да притегли вниманието към " Пурпурният сапфир " - новела от 1921 година, написана от него под псевдонима Кристофър Блейр.
Историята е показана под формата на " ръкопис ", който е открит от академични секретар, на който са поверени секретни документи на видни учени. Скъпоценният камък в книгата има удивително сходна предистория с тази на същинското писмо на Херон-Алън от хипотетичното му присвояване до нещастията, които е донесло на притежателите си.
Куратори от Природонаучния музей в Лондон допускат, че посмъртното наследство на Херон-Алън може да е имало за цел да притегли вниманието към неговата небивалица - което изяснява неправилната датировка на действително съществуващото въстание в Каунпор (сега Канпур), което се е случило през 1857 година, а не през 1855 година, както твърди писмото на Херон-Алън.
" Възможно е Едуард Херон-Алън да е срещнал възрастен някогашен полковник или военачалник или по време на работата си в Лондон, или в някой кавалерски клуб в Люис, да е чул разкази за живота на армията в Индия и да е решил, че от тях ще излезе добър роман ", написа маркетинг експертът на музея Ейми Фрийборн на уеб страницата на Природонаучния музей. " След това, години по-късно, когато е написал историята, той е поръчал основаването на амулета, с цел да направи описа си достоверен, само че може би не е могъл да си разреши или не е съумял да се снабди с огромен сапфир, по тази причина се е задоволил с аметист ".
Продължаващо проклинание?
С течение на годините " лилавият сапфир " става прочут като " прокълнатия аметист " и към момента се обитава в блестящата изложба " Vault " на музея дружно с други известни скали и минерали, в това число един от най-големите изумруди в света и сбирка от 296 редки цветни диаманта, известна като " Пирамидата на вярата на Аврора ".
Макар че сега не е изложен, той още веднъж влиза в публичното схващане с бестселъра на Доер и даже провокира разкази за други несгоди, като да вземем за пример за конфликта на куратора с неприятното време и повторното заболяване, до момента в който се пробва да транспортира камъка на среща на общество, отдадено на запазването на паметта на Херон-Алън.
" Винаги се интересувам по какъв начин се държа към дребни скъпи неща ", споделя Доер пред Американската асоциация на книготърговците през 2014 година " Какво ни кара да желаем тези неща, да намираме хубост в тях? И не е ли случайно, че въобще сме решили, че диамантите са толкоз скъпи? "
Учените са пролели доста мастило за реакциите на Запада към скъпоценните камъни и антиките, заграбени от колонизираните земи на Изток през XIX в. и по-късно, като допускат, че скъпоценните камъни са почнали да показват културните паники за последствията от сходен обир.
През същия интервал се популяризират разкази за други " прокълнати " скъпоценни камъни като диаманта Кох-и-Нур - голям драгоценен камък, иззет от индийските му притежатели през 1849 година и в последна сметка трансфорат в едно от бижутата на короната на Обединеното кралство. А слуховете, че откраднатите скъпоценни камъни са способни да съсипят живота ни, не престават и до през днешния ден - доказателство за склонността ни да приписваме смисли на материални обекти, които разкриват повече за нашата неустановеност, ползи и обществени табута.
Както написа художественият критик Хети Джуда, " внушението, че благосъстоянието и властта се основават на нещо мрачно и гнило, е неустоимо; загадъчният елмаз е блестящ като кристална емблема както на превъзходното благосъстояние, по този начин и на порока ".
По темата
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ