Васко притисна звънеца на къщата на щурата Лена, билкарката. Добре

Васко притисна звънеца на къщата на щурата Лена, билкарката. Добре че ме боли тука, под ребрата, рече си той. Хич не го интересуваха билките, само че въпреки всичко имаше пояснение за какво стърчи пред къщата ѝ. Искаше да види Дамянка, внучката. Трябваше обезателно да ѝ каже нещо, само че още не го беше съчинил. Не можеше да отсрочва това казване повече. Знаеше, че като Дамянка му отвори, думите сами ще се измислят. Голям боязън пребори, до момента в който звънне първия път. Беше заключено, никой от вътрешната страна не прошумоли. Звънна повторно, още един, повторно и по този начин, до момента в който го заболя пръста от мраз да звъни.

- Даме Дамянке! – извика момчето. – Ела! Нося ти нещо. Не. Не нося. Трябва да ти кажа нещо.

Но Даме Дамянка не го чуваше.

- Даме Даменке!

Вятърът напълно си изгуби мозъка, взе да граби шепи сняг и да ги мята сякаш наляво и надясно, само че все в лицето му. Шапката му тънка и още повече женска – на една от сестрите му, розова като ягода, позор.

- Даме Дамянке!

Никой не се обаждаше. Той посегна към звънеца още един път, по този начин го натисна, че в случай че беше човек, щеше да му строши костите. Но звънецът не беше човек. Звъня, звъня, най-после пресипна.

- Дамянке – прошепна момчето и постепенно, потънало в розовата шапка на сестра си, закрачи надолу към Стръмна могила, където беше къщата им. Тя беше доста хубава, в стаята бе топло, дори по-топло от това, което му се искаше - като във фурната, когато майка им печеше питката на Бъдни вечер или когато беше рожден ден на дядо му Васко. Васко обичаше рождения ден на дядо си. Тогава целият оркестър от другари се събираше у тях да се напият като хората. Макар и напълно наквасени, заляни, свиреха. Падаха на земята и свиреха. Щото човек като един път спре, умира. 

Като я няма Даме Дамянка, човек умира.

Стига нелепости. Човек би трябвало да е крепък, да не се бои от гадния мраз, с цел да изчака Даме Дамянка да се върне. Какво като е отпътувала при майка си в София.

Но в София е хубаво; никой не се връща от София.

Сестра на Васко беше почнала да пие оня лек на щурата Елена против глистите и още след петия ден девойчето стартира да надебелява. Стана една розова - също като шапката, която беше подарила на Васко – за позор и срам! Но на хлапето му отиваха розови бузи и майка им взе, че се развесели. Подхвана да си пийва от шишето на татко им, по едно време извади едно доста остаряло дайре – било на баба ѝ Мария - прасна дайрето и запя. Старият Васко, свекър ѝ, родният дядо на Васил, удари масата с ръка:

– Браво, бе жена! Не съм те чул тебе. Ти си била огромна!

И таман майка му да се зарадва, че е огромна, се прибра Васко.

- Какво ти е, сине? – майка му хвърли дайрето на земята и го пипна по главата. – Да му се не види, челото ти е плам!
Тя беше яка жена, въпреки да не бе толкова висока и все се пъчеше на колкото се може по-висок ток да се качи. Вдигна го, като че ли Васко беше ситната му сестра, и го завлече до леглото. Баща му остави ракията, остави пъшкането и го пипна по врата.

- Гори – сподели татко му. - Четиридесет градуса...

После Васко не помнеше. Кой пристигна, за какво пристигна. Колко часа беше – мрачно ли беше, ярко ли, стопи ли се снегът, вятърът продължи ли да скача, или пристигна април.

По едно време видя: Даме Дамянка! Беше седнала до него, на леглото, където трябваше да лежи татко му, щото го боляха двете рамена и кръстът, и всичко, дето имаше у човек и мъж, го болеше. Сега Васко лежеше на този болен креват и лицето на майка му беше такова, щото по-добре никак да не беше лице – уплаши го. Опънало се като кожата на това яре, дето заклаха за Гергьовден предходната година.

Васко лежеше и таванът се клатеше над главата му. Лампата се люшкаше, лицето на майка му трепереше - като кожата на това яре, което Васко доста харесваше и го снимаше с телефона на дядо си по какъв начин тича като въртоглаво из двора. Въртоглаво, само че красиво.

Васко отново я видя – дребната Дамянка - и си рече: акълът ми е отишъл на друго място и аз съм откачил.

Накъдето и да погледнеше, Даме Дамянка съзираше. Тя сипваше от някаква гадна запарка в лъжица, а лъжицата смърдеше на неприятно, та се късаше. Човек самичък искаше да си отреже главата, с цел да не мирише тази миризма.

- Хайде, Васко, изпий това и ще оздравееш.

- Акълът ми е простинал. Откачил съм. Ти не си тука, нали, Даме Дамянке?

- Тука съм. Изпий тая лъжица.

- Недей да ме лъжеш – измънка той, само че въпреки всичко глътна гадната лъжица и несъмнено главата му сама се отряза и падна от леглото върху чергата на пода.

- Давай му по една огромна глътка на два часа. Утре момчето ти ще е кукуряк, Виолето – виж я ти, приказва също като баба си, лудата билкарка Елена, съумя да си намерения Васко. Чак след това се отчая – не беше Даме Дамянка, не беше. Приказваше баба ѝ, билкарката.

Таванът и токът в електрическата крушка още веднъж се завъртяха над главата на му.

- Викнала си щурата Елена... – измърмори Васко. – Толко ли съм зле? Ще умра ли, мамо... Имам полови парче луканка... Пазех го за Даме Дамянка. Дай ѝ го, в случай че умра.

- Млъкни! – викна със заплашителен глас дивата Елена. – Млъкни или ще ти плесна огромен пестник. Много ще те заболи.

На другата заран, само че може да е било и другата вечер или даже на обед, тъй като миришеше на кисело зеле и на оная гадна миризма на лекарство, от която ти се желае самичък да си отрежеш главата, Васко се разсъни. Надигна се на леглото. Нито таванът се въртеше, нито лампата. Беше гладен, толкоз гладен, като че някой бе изгребал с лопата всичко от стомаха му.

- Мамо, дай самун! – сподели той.

Майка му незабавно дотича, татко му дотича, дядо му Васко и сестрите му дотичаха и всеки носеше по една филия самун - всичките дебели като дъски.

Да, таванът не се въртеше, лицето на майка му беше такова, като че веднага дамата още веднъж ще да грабне дайрето. Двете му сестри се хилеха на тиква. Лампата не се люшкаше. Малко го заболя глава, щом се обърна да огледа стаята.

- Къде е.. къде е...

Даме Дамянка я нямаше.

Калта стана небе, а небето - тиня.

Заболя го тука и там, гърдите и петите. Къде отиде гладът, да го вземат калните, къде се скри, че остави единствено горчиво в устата му? Значи Дамянка е отишла при майка си в София, уплаши се Васко. Притъмня му в мозъка.

- Ей в този момент ще пристигна Дамянка! – извика майка му, а Васко си намерения: - Аз, простакът сънувам, че мама приказва такива неистини.

Таванът се наклони над него и лампата сякаш беше естествена, пък стартира да пораства, стана грамадна като купа сено, още по-грамадна. Креватът се продъни под него и несъмнено къщата се разпадна. Керемидите таман щяха да го затрупат, само че майка му го раздруса и викна:

Гледай, бе!

Клепачите му тежаха повече от керемиди, повече от асфалта по улицата, само че майка му няма да ти каже: - „ Гледай, бе! “ - в случай че няма какво да гледа. Васко подвигна с пръсти клепачите, отвори очи - доста му беше мъчно, щото едвам успяваше да движи ръцете си.

Видя я.

Дамянка. Даме Дамянка.

- Дамянке! – сподели той. – Пазех ти луканка – след това събра мощ и даде обещание: - Ще оздравея. Честно.

Момичето, дребно като портмоне за жълти стотинки, стоеше до възглавницата му, навлечено в 10 фланели. Не шукваше, не дишаше. Гледаше го.

Добре съм – излъга Васко.

Дамянка не помръдваше, само че бавно, бяло и ярко като кокиче - напълно при започване на март - се усмихна.

Гладен съм – зарадва се Васко.

После заспа.