Зуека: Искам да стигнем дъното, за да се отласнем нагоре
Васил Василев-Зуека и Влади Априлов направиха дуо спектакъла „ Ние, българите “ и към този момент гостуват на диаспората из Европа, а билетите за представленията от дълго време са разпродадени. До края на февруари, когато Зуека още веднъж ще води с Рачков „ Като две капки вода “, авторската режисура на Априлов и Василев ще обира аплодисменти във Виена, Мюнхен, Нюрнберг, Цюрих, Копенхаген, Орхус, Брюксел, Амстердам, Мюнстер, Малта... После ще пристигна редът и на сънародниците ни в Северна Америка. Представлението, което двамата завъртяха за другари преди старта на първия стадий от обиколката, е супер смешно и супер тъжно. Зуека и Влади играят пред международната карта, на която трикольорът отбелязва локациите, където има скупчване на нашенци. А скечовете им са отдадени най-много на кретенизмите, идиотщините и парадоксите в нрава на нацията, за които в действителност няма рационално пояснение. Те влизат в кожата на присъщи герои, които щяха да са супер комични, в случай че не бяха толкоз трагични в своята беззащитност във и пред българския модел. Градациите са от живота ни - лаком, по-алчен, най-алчен, БГ политик, елементарен, по-прост, най-прост, БГ мутра. „ Вече желаеме да стигнем дъното, с цел да се отласнем нагоре “, горчиво /само/иронизират Зуека и Априлов.
- Господин Василев, по какъв начин се пръкна концепцията за „ Ние, българите “?
- Още преди година Влади Априлов искаше да прави моноспектакъл за мен. Като поговорихме, му рекох: „ Няма разговор, ще е доста тежко – влизай и ти “. Първата му реакция беше „ Не съм играл толкоз време “, само че се нави. Променихме някои неща и направихме всичко през скечове. Оказа се, че тъжното е повече от смешното, макар че феновете се кикотят от самото начало. Може да го назовем естрадна ирония. Може би има нещо общо с „ Пълна лудница “. Има лека рекламация за спектакъл, само че доста лека. Нямаме предпочитание да натоварваме хората, но май по този начин се получава - тъй като приказваме за последните 30 години. Всъщност ние сме двама пътуващи артисти, които обикалят целия свят, с цел да играят пред българи. Защото в България българи не останаха. Това е завръзката. Има доста тематики. Политиката е без имена, без партии, само че всички облици са разпознаваеми. Има актуален политик, който е толкоз богат, че има доста в България, само че няма нищо на оня свят. Вярата е дискутирана през отец Прецакий. Прословутото ни усърдие – през безумието на необразованите. В днешно време учениците освен не четат, освен нямат никакъв интерес към историята на България, само че - което е още по-лошо – нямат никакъв интерес и към бъдещето на България.
- Къде, съгласно вас, се изгуби българинът през тези 30 години?
- Стопиха го. Но ние единствено задаваме въпросите. Дали някой ще се почувства зашлевен с огромните плесници, е друга работа. Може би на обособени реплики ще се смее на своята нелепост или на личната си неспособност да се пребори със страховете си. Най-силен от тях е страхът да се опълчим – на шефа, на мъжа си, на жена си... Страх ни е да кажем истината на децата си. Страх ни е от израза „ Високо вдигната глава сабя не я доближава “. Предпочитаме другия: „ Преклонена глава сабя не я сече “. Засягаме и циганската тематика – особена у нас. Толерират се някои прояви, които водят до огромни и неизлечими недостатъци в обществото. Водят до убийства.
- С Априлов чувствате ли се като представители на изгубени генерации?
- Не. Скоро си говорехме с Влади, че сме същински щастливци с него – продължаваме да работим на високо ниво. В нещо доста особено и характерно като теливизията, като шоу бизнеса, само че го вършим добре. Не се срамим от работата си – нито той, нито аз. Раздаваме се на 100. Но преходът глътна няколко генерации – глътна тяхната младост, тяхната реализация. Тъкмо завършвах ВИТИЗ, когато започнаха измененията. Да, има доста нови неща от 89-а насам, само че за 30 години трябваше да сме на високо равнище. Трябваше да сме задминали дребни страни като Естония и Литва. Не единствено, че не сме ги задминали, а те по този начин дръпнаха напред, че скоро надали ще ги стигнем. Животът ми мина в преход. Проблемът е в това, че той няма край. Че няма да излезем от валутния ръб, че българинът няма да стартира да получава естествена заплата – като в Европа, където минималната е към 600 евро. Проблемът е, че властимеющите тотално изгубиха връзката с народа. А той, нашият народ, не е деен, не е упорит. Абе, постоянно сме чакали някой различен да свърши работата. Просто сме положителни хора – не за друго. Изход няма. И политиците са го разбрали доста добре. И го употребяват съвършено. Харесва им да сме небогати и необразовани, с цел да ни манипулират – дали с подкупи, дали с обещания, дали с нови лица. Все си мисля, че вярата на българина завърши. Когато човек стигне дъното, се отласква от него и потегля нагоре. Рано или късно стига до повърхността. В спектакъла питаме: Ами в случай че се окаже, че тази страна няма дъно? Падаме, падаме и все не го стигаме. А това е доста ужасно. Влади е написал едни реплики, които даже аз мъчно ги изказвам.
- За самия вас какво е най-шокиращото в последно време?
- По публични данни сме 6 милиона в България. Пак по публични данни има 3 милиона на открито. Но по неофициални са още толкоз. Излиза, че никак не сме малко – към 12 милиона. По едно време се чу апелът да извикаме сънародници от чужбина. Няма по какъв начин да стане. Никой няма да им разреши да живеят и работят тук по този начин, както го вършат из Европа и Америка. Системата, която направи прелом през 1989-а и същите хора не престават да ръководят, да движат конците и да държат страната в тоя й тип – предходния. Е, някои условия са разнообразни – всичко е ориентирано към частния бизнес. Играем с огромна болежка. Да, пародираме – политици, учители, лекари... И ни боли. Защото и ние сме част от този народ.
- Ако можете да влезете в облик в „ Капките “, кого бихте избрали?
- Много са. Най-любим ми е Чарли Чаплин. След него бих направил Луис Армстронг, Васил Петров, Франк Синатра. Това е моят свят. Е, има и други – но не мога да пея. Иначе бих изпял всичко. Но нали знаете, че в „ Капките “ бутонът играе. С наслада бих изиграл Хилда Казасян – толкоз е сладка на сцена. Тодор Колев – постоянно. Не бих го пропуснал.
- Били ли сте дружно на сцена?
- С Тодор и с Волев през 90-те трябваше да вършим „ В очакване на Годо “. Николай искаше да ситуира действието върху покрива на висок блок в „ Люлин “ измежду антените. Другите двама бяха Къци Лафазанов и Тончо Токмакчиев. Но не съумя да откри финансиране. Репетирахме повече от месец. Тодор е огромен. В България има още като него – само че не са доста. Ярки, построили се като създатели по подобен метод, че освен не можеш да ги сбъркаш, само че е и мъчно да не ги имитираш. Стоянка Мутафова, Калоянчев, Велко Кънев, светла им памет... Ами Георги Русев?! Като умря, се усещах извънредно. С него имах шанса да работя. Енциклопедия. Казваше ми: „ Зуек, би трябвало единствено да си знаеш текста – това е задоволително “. Когато репетирахме „ Дневникът на един вманиачен “ в „ Кредо “, взех решение, че в основата на моя воин би трябвало да е Георги Русев. Като жестове, като държание. И му споделих, че съм го „ взел “. „ Стига да не схвана, можеш всичко да вземаш “, ми отговори той тогава. А Константин Коцев, миличкият, толкоз бездънен трагикомик. И той, и всички, за които приказвам, можеха да те разсмеят, да те разчувстват, да те накарат да замислиш, с цел да се качиш на още едно ходило. Слава Богу, Таня Лолова, да е жива и здрава, продължава да се раздава.
- Дъщеря ви Девина все по този начин ли да става актриса?
- Цял живот е желала. Но дано първо да се изучи. Едно, второ, трето висше обучение – каквото й пристигна на разум. Да търси себе си, да открива себе си. Нямам желание да я направлявам. Не е добра концепция да я режисираме - нито аз, нито майка й. Това би попречило на работата й. Да опита всичко, което й мине през акъла. После – в изкарване на насъщия – няма да има време за опити.
- Имате ли време за кино?
- О, да. „ В кръг “ на Командарев жъне триумфи по целия свят.
Продуценът Христо Дерменджиев пък ме предложения за „ Ятаган “, който излиза на 20 февруари. Това е комедия за последните 30 години у нас. За това по какъв начин службите за сигурност съумяват да оползотворят държавни пари. Режисьорът Андрей Андонов е ирландски ученик. Горд съм, че го познавам. Младо момче, което е извънредно наясно по какъв начин се прави филм: сюжет, облици, характери. Не мога да сравня „ Ятаган “ - необичайно е, хубаво е. Много приятната изненада е Жени Калканджиева. Тя е началник на организация за битка с проведена престъпност. Дойде на кастинга с теоретичен две страници текст. През цялото време бях с отворена уста. Стои най-добре на екрана. Имаме секс сцена с нея – в легло, както си му е редът. Но сме „ ненормална “ двойка – тя е единствено с една глава по-висока от мен. Играя публицист, който проверява терористични групировки. Всичко е доста е смешно и леко тъжно – като последните 30 години в България. Мариан Вълев пък е доверчив служител на реда от ДАНС. Стефан Денолюбов, Китодар Тодорв, Миролюба Башева също са доста положителни. Мотото на „ Ятаган “ е „ Нищо не е такова, каквото наподобява “. И комедията няма да е такава, каквато наподобява. Но без рекламация.
- Това ли подвежда БГ изкуството в последно време – претенцията?
- Не. Публиката го подвежда. Когато би трябвало да ядеш, си заставен да правиш леки постановки. Не укорявам никого. Не извинявам никого. Има комерсиален спектакъл. Има и различен, който ще остане във времето. Но дълго време съм отвън театъра – към този момент 8 години - и по-добре да не приказвам.
- Когато репетирате или снимате, обсъждате ли с сътрудниците по този начин наречените остросоциални тематики?
- Да, обсъждаме ги, несъмнено. И какво от това? Интелигенцията е сред 5 и 10 % от цялата нация. 8 % от нея сме се отказали да се борим. Останалите 2 % и да имат предпочитание, няма по какъв начин да го осъществят, тъй като са доста малко. Нямат кръг на въздействие. А интелигенцията би трябвало да въздейства. Да увлича хората. Проблемът е, че хората не й имат вяра. Българинът е доведен до там, че никой не желае да слуша който и да било. Всеки гледа да оцелява. А когато докараш един народ до мисълта за оцеляване, си за съд. Но не е един виновният. Много са. Ако беше единствено един, до момента да са го утрепали. В България по този начин се вземат решение нещата – пречиш ли, си отпътувал. Не съм оптимист. За страдание. Въпреки че там, където има и един българин, я има и България. Няма да изчезнем.
В " Посоки "
- Господин Василев, по какъв начин се пръкна концепцията за „ Ние, българите “?
- Още преди година Влади Априлов искаше да прави моноспектакъл за мен. Като поговорихме, му рекох: „ Няма разговор, ще е доста тежко – влизай и ти “. Първата му реакция беше „ Не съм играл толкоз време “, само че се нави. Променихме някои неща и направихме всичко през скечове. Оказа се, че тъжното е повече от смешното, макар че феновете се кикотят от самото начало. Може да го назовем естрадна ирония. Може би има нещо общо с „ Пълна лудница “. Има лека рекламация за спектакъл, само че доста лека. Нямаме предпочитание да натоварваме хората, но май по този начин се получава - тъй като приказваме за последните 30 години. Всъщност ние сме двама пътуващи артисти, които обикалят целия свят, с цел да играят пред българи. Защото в България българи не останаха. Това е завръзката. Има доста тематики. Политиката е без имена, без партии, само че всички облици са разпознаваеми. Има актуален политик, който е толкоз богат, че има доста в България, само че няма нищо на оня свят. Вярата е дискутирана през отец Прецакий. Прословутото ни усърдие – през безумието на необразованите. В днешно време учениците освен не четат, освен нямат никакъв интерес към историята на България, само че - което е още по-лошо – нямат никакъв интерес и към бъдещето на България.
- Къде, съгласно вас, се изгуби българинът през тези 30 години?
- Стопиха го. Но ние единствено задаваме въпросите. Дали някой ще се почувства зашлевен с огромните плесници, е друга работа. Може би на обособени реплики ще се смее на своята нелепост или на личната си неспособност да се пребори със страховете си. Най-силен от тях е страхът да се опълчим – на шефа, на мъжа си, на жена си... Страх ни е да кажем истината на децата си. Страх ни е от израза „ Високо вдигната глава сабя не я доближава “. Предпочитаме другия: „ Преклонена глава сабя не я сече “. Засягаме и циганската тематика – особена у нас. Толерират се някои прояви, които водят до огромни и неизлечими недостатъци в обществото. Водят до убийства.
- С Априлов чувствате ли се като представители на изгубени генерации?
- Не. Скоро си говорехме с Влади, че сме същински щастливци с него – продължаваме да работим на високо ниво. В нещо доста особено и характерно като теливизията, като шоу бизнеса, само че го вършим добре. Не се срамим от работата си – нито той, нито аз. Раздаваме се на 100. Но преходът глътна няколко генерации – глътна тяхната младост, тяхната реализация. Тъкмо завършвах ВИТИЗ, когато започнаха измененията. Да, има доста нови неща от 89-а насам, само че за 30 години трябваше да сме на високо равнище. Трябваше да сме задминали дребни страни като Естония и Литва. Не единствено, че не сме ги задминали, а те по този начин дръпнаха напред, че скоро надали ще ги стигнем. Животът ми мина в преход. Проблемът е в това, че той няма край. Че няма да излезем от валутния ръб, че българинът няма да стартира да получава естествена заплата – като в Европа, където минималната е към 600 евро. Проблемът е, че властимеющите тотално изгубиха връзката с народа. А той, нашият народ, не е деен, не е упорит. Абе, постоянно сме чакали някой различен да свърши работата. Просто сме положителни хора – не за друго. Изход няма. И политиците са го разбрали доста добре. И го употребяват съвършено. Харесва им да сме небогати и необразовани, с цел да ни манипулират – дали с подкупи, дали с обещания, дали с нови лица. Все си мисля, че вярата на българина завърши. Когато човек стигне дъното, се отласква от него и потегля нагоре. Рано или късно стига до повърхността. В спектакъла питаме: Ами в случай че се окаже, че тази страна няма дъно? Падаме, падаме и все не го стигаме. А това е доста ужасно. Влади е написал едни реплики, които даже аз мъчно ги изказвам.
- За самия вас какво е най-шокиращото в последно време?
- По публични данни сме 6 милиона в България. Пак по публични данни има 3 милиона на открито. Но по неофициални са още толкоз. Излиза, че никак не сме малко – към 12 милиона. По едно време се чу апелът да извикаме сънародници от чужбина. Няма по какъв начин да стане. Никой няма да им разреши да живеят и работят тук по този начин, както го вършат из Европа и Америка. Системата, която направи прелом през 1989-а и същите хора не престават да ръководят, да движат конците и да държат страната в тоя й тип – предходния. Е, някои условия са разнообразни – всичко е ориентирано към частния бизнес. Играем с огромна болежка. Да, пародираме – политици, учители, лекари... И ни боли. Защото и ние сме част от този народ.
- Ако можете да влезете в облик в „ Капките “, кого бихте избрали?
- Много са. Най-любим ми е Чарли Чаплин. След него бих направил Луис Армстронг, Васил Петров, Франк Синатра. Това е моят свят. Е, има и други – но не мога да пея. Иначе бих изпял всичко. Но нали знаете, че в „ Капките “ бутонът играе. С наслада бих изиграл Хилда Казасян – толкоз е сладка на сцена. Тодор Колев – постоянно. Не бих го пропуснал.
- Били ли сте дружно на сцена?
- С Тодор и с Волев през 90-те трябваше да вършим „ В очакване на Годо “. Николай искаше да ситуира действието върху покрива на висок блок в „ Люлин “ измежду антените. Другите двама бяха Къци Лафазанов и Тончо Токмакчиев. Но не съумя да откри финансиране. Репетирахме повече от месец. Тодор е огромен. В България има още като него – само че не са доста. Ярки, построили се като създатели по подобен метод, че освен не можеш да ги сбъркаш, само че е и мъчно да не ги имитираш. Стоянка Мутафова, Калоянчев, Велко Кънев, светла им памет... Ами Георги Русев?! Като умря, се усещах извънредно. С него имах шанса да работя. Енциклопедия. Казваше ми: „ Зуек, би трябвало единствено да си знаеш текста – това е задоволително “. Когато репетирахме „ Дневникът на един вманиачен “ в „ Кредо “, взех решение, че в основата на моя воин би трябвало да е Георги Русев. Като жестове, като държание. И му споделих, че съм го „ взел “. „ Стига да не схвана, можеш всичко да вземаш “, ми отговори той тогава. А Константин Коцев, миличкият, толкоз бездънен трагикомик. И той, и всички, за които приказвам, можеха да те разсмеят, да те разчувстват, да те накарат да замислиш, с цел да се качиш на още едно ходило. Слава Богу, Таня Лолова, да е жива и здрава, продължава да се раздава.
- Дъщеря ви Девина все по този начин ли да става актриса?
- Цял живот е желала. Но дано първо да се изучи. Едно, второ, трето висше обучение – каквото й пристигна на разум. Да търси себе си, да открива себе си. Нямам желание да я направлявам. Не е добра концепция да я режисираме - нито аз, нито майка й. Това би попречило на работата й. Да опита всичко, което й мине през акъла. После – в изкарване на насъщия – няма да има време за опити.
- Имате ли време за кино?
- О, да. „ В кръг “ на Командарев жъне триумфи по целия свят.
Продуценът Христо Дерменджиев пък ме предложения за „ Ятаган “, който излиза на 20 февруари. Това е комедия за последните 30 години у нас. За това по какъв начин службите за сигурност съумяват да оползотворят държавни пари. Режисьорът Андрей Андонов е ирландски ученик. Горд съм, че го познавам. Младо момче, което е извънредно наясно по какъв начин се прави филм: сюжет, облици, характери. Не мога да сравня „ Ятаган “ - необичайно е, хубаво е. Много приятната изненада е Жени Калканджиева. Тя е началник на организация за битка с проведена престъпност. Дойде на кастинга с теоретичен две страници текст. През цялото време бях с отворена уста. Стои най-добре на екрана. Имаме секс сцена с нея – в легло, както си му е редът. Но сме „ ненормална “ двойка – тя е единствено с една глава по-висока от мен. Играя публицист, който проверява терористични групировки. Всичко е доста е смешно и леко тъжно – като последните 30 години в България. Мариан Вълев пък е доверчив служител на реда от ДАНС. Стефан Денолюбов, Китодар Тодорв, Миролюба Башева също са доста положителни. Мотото на „ Ятаган “ е „ Нищо не е такова, каквото наподобява “. И комедията няма да е такава, каквато наподобява. Но без рекламация.
- Това ли подвежда БГ изкуството в последно време – претенцията?
- Не. Публиката го подвежда. Когато би трябвало да ядеш, си заставен да правиш леки постановки. Не укорявам никого. Не извинявам никого. Има комерсиален спектакъл. Има и различен, който ще остане във времето. Но дълго време съм отвън театъра – към този момент 8 години - и по-добре да не приказвам.
- Когато репетирате или снимате, обсъждате ли с сътрудниците по този начин наречените остросоциални тематики?
- Да, обсъждаме ги, несъмнено. И какво от това? Интелигенцията е сред 5 и 10 % от цялата нация. 8 % от нея сме се отказали да се борим. Останалите 2 % и да имат предпочитание, няма по какъв начин да го осъществят, тъй като са доста малко. Нямат кръг на въздействие. А интелигенцията би трябвало да въздейства. Да увлича хората. Проблемът е, че хората не й имат вяра. Българинът е доведен до там, че никой не желае да слуша който и да било. Всеки гледа да оцелява. А когато докараш един народ до мисълта за оцеляване, си за съд. Но не е един виновният. Много са. Ако беше единствено един, до момента да са го утрепали. В България по този начин се вземат решение нещата – пречиш ли, си отпътувал. Не съм оптимист. За страдание. Въпреки че там, където има и един българин, я има и България. Няма да изчезнем.
В " Посоки "
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ