Вървя си по улица Иван Вазов, хубаво е, хлъзгаво и

...
Коментари Харесай

Калин Терзийски: Енциклопедии на Земята |

Вървя си по улица Иван Вазов, хубаво е, хлъзгаво и зимно. В чантата ми има брошура и ксанакс – две неща, с които дори страдалец като мен е избавен от всички пандемии на света. Книжката е на различен професионален мъченик – Ницше, негови бележки, неиздадени, препоръчани на българския четец с лукавото рекламно заглавие „ Тъй рече Ницше ”, с цел да му намигнат и да го подсетят за „ Тъй рече Заратустра ” и да се задейства у него рефлексът: ”ахааа, да, Ницше, виж по какъв начин забавно са се сетили, каква отпратка единствено, я дай да купя, да видя какво ли ще да е това? ”.

Купуваческият инстикт.

А ксанаксът е явен. Даже стоманата има потребност от смазване и някои други обикновени хигиенични грижи, с цел да се защищити от корозията на страха и подозрението.

Аз може би не съм стомана, по тази причина нямам смазка, а ксанакс.

Апропо, бих поровил в тематиката дали ксанаксът не е добър при коронавирусна зараза – тъй като, съгласно мен, суматохата, когато е превзела един организъм, по този начин дезорганизира защитните му механизми (сред които е и фамозният към този момент имунитет), че той става идеална жертва на всевъзможни несгоди и цитокинни стихии. А ксанаксът те прави мил. Над нещата. Без предозирания, естествено.

На уличката на името на сътрудника Вазов (ах, с каква наслада виждам във фантазията си всички вбесени темерути, които биха умъртвили всеки актуален публицист (с изключение на най-долно конюнктурните и награждаваните), който посмее да се назова „ сътрудник ” на Вазов: вбесявайте се, пиленца, веселя ви се, вие обичате да сте вбесени, да забранявате и да мразите) има магазин за прелестни и изискани художествени материали.

А в близост царува пандемия – много нереално, в действителност – тъй като пандемията е статистика и суматоха, омесени с квас от поверие и подли ползи – само че по този начин де, в главите ни царува пандемия и по тази причина изкуството се явява в действителност избавителен пояс. Спасителен флагмански транспортен съд, в действителност, не просто пояс.

И аз съм си купил от това магазинче четка, която е хем плоска (като реверанс към импресионистите, Винсент и фовистите), хем има и подострен връх – тъй като е скосена под изострен ъгъл - с която възнамерявам да обрисувам нещо, с което ще се опитам да се наредя най-малко малко по-близо до редиците на Кандински, Дикс, Маке, декор Веревкин, Нолде, Мунк и Кирхнер – т.е. обичаните ми в последно време експресионисти.

И виждам да не се пързулна, тъй като с изключение на от коронавирус в света се умира и от строшен врат.

Докато ходя по този начин постепенно, пристъпвайки неудобно, от крайник на крайник, върху лъскавите ледени хълмчета, образували се от заледен и мощно отъпкан сняг, аз се усещам феноменолог. Макар единствено за момент, два - само че феноменолог.

Тоест – виждам Нещата с изключително мощна точност, детайлно.

Когато тичаш самонадеяно – ти си в една непрекъсната „ подръчност ”, както би споделил Хайдегер – всяко нещо просто прелита пред очите ти – то е единствено част от фона, който го има, единствено с цел да не тичаш през Нищото. Докато си забързан, не забелязваш нищо – нещата съществуват единствено доколкото правят работа за нещо – а не съществуват просто тъй като си съществуват.

И ти тичаш и светът е удобен и под ръка като чук. (Хайдегер доста обича тия чукове!).

Но когато се забавиш, когато започнеш да куцукаш със скоростта на изнемощял комодски варан – започваш да забелязваш. Всички неща. И те стартират да ти наподобяват причудливо... налични. Просто ги Има тук и там. Всички получават някакво изключително, особено значение.

Да, голяма и прелестна е разликата сред бързия и бавния свят. Естествено – феноменологът гледа нещата от света без да прави догатки, без да прави „ епохе ” – той чисто следи – не включва способността си да прави асоциации, не се отдава на мемоари и не отваря порти в паметта си, до момента в който гледа предметите в близост. Аз обаче си го разрешавам.

Аз ходя постепенно, абсорбирам всеки предмет, само че се и приписвам на цялата тая голяма вълна от асоциации, която поражда всеки предмет у мене. Да, в действителност – бавното вървене с мощно наблюдение е напълно друга форма на живот. Скакалецът е простак, само че паякът е влъхва. Скакалецът единствено скача и гледа да яде трева; паякът стои, движи се постепенно и следи. Той попива света в близост.

И виждам на земята, до един дребен прозорец на мазе, с решетка, леко оваляна с паяжини – две огромни, тежки, сини книги.

Бих могъл да опиша и прозореца в десетки страници. Но ето – вниманието ми беше всмукано от книгите. Наведох се и ги загледах.

Заглеждайки ги, естествено, се сетих за Антоан Рокантен от „ Погнусата “ на Сартр, който все се навеждаше, с цел да прегледа и пипне някоя хартия на земята. Аз не бях чак подобен натраплив невротик като него – не изпитвах ирационално предпочитание да пипна тези книги, просто тъй като са странни и са на извънредно място – не, те за мен бяха... някак доста алегорични.

Моята сантиментална душа жадува постоянно за символика. И по тази причина я вижда и тук и там. След това, естествено, се подиграва сама на себе си: ти пък все знаци виждаш на всички места, тъпа душо - споделя си тя и се смее.

Но по този начин де – имаше някаква символичност... Защото това бяха два тома от Голямата енциклопедия на България.

И си стояха върху малко едрозърнест (помислих си – несъмнено по този начин наподобява ледниковият фирн?) корав сняг, на перваза на прозорчето на мазето, на два сантиметра над плочника. На двайсет метра започваше постройката на Министерството на младежта и спорта, а от горната страна грееше най-яркото декемврийско слънце, което може да си позволим по нашия край. Беше вълнуващо. По някакъв доста алегоричен и муден, вътрешномоментен метод. Припомнете си – разликата сред бързия и бавния живот е колосална. Знаех си – в случай че беше лято или есен – щях да претичам около тия захвърлени, остарели, достолепни книги. Нямаше да ги удостоя даже и с три мига мислене. Но в този момент имах време. Страхът от рухване и строшаване на врата прави индивида стихотворец, мъдрец и наблюдаващ.

Казах си: - Боже...

Боже, какъв брой огромни са тия книги! А какъв брой дребна е България. Дали е дребна? Щом може да има такива огромни енциклопедии? И това са единствено два тома... А те са... би трябвало да ревизира какъв брой са всичките! – по този начин си дадох обещание и се надигнах. Дори не пипнах книгите. Предпочетох да се обърна към потока на мислите, на асоциациите, които те породиха.

И изпитах една особена благосклонност, едно такова – старческо, побеляло, дори – благородно (поне такова го усетих) възприятие – на тъжно почитание към всички, които са създавали тези книги... Представих си старци от села (подобни на моя дядо), шефове на учебни заведения (в които в този момент пълзят гущери и снасят сови), които са събирали настойчиво сведения за родното си село, записвали са истории, песни и имена – с цел да остане някоя напълно дребна парченце от събраното и записаното – в някоя такава дебела, величествена книга. Събраният твърдоглав и интелигентен, грижлив труд на десетки хиляди умни, честни и забравени хора.

Усетих едно такова мъчно описуемо възприятие – за безмерност, за горест, за трогване и отпадналост – пред посърналите остарели книги. Като пред гроб на живял дълго и трудил се крепко човек.

Как отминава международната популярност... Sic transit Gloria Mundi – споделих си в памет на моя дядо, който все ми повтаряше всякакви такива латински сентенции, които бяха част от неговото си персонално благосъстояние – там, в прохладната му и сумрачна къща, в село Садовец, на север, там, където е минавал и Атила (флагелум деи)– там, в неговата остаряла къща, цялостна с книги и зреещи круши, подредени върху вестници на пода.

И си помислих за момент по какъв начин тази пандемия – с нейната всепомитаща антикултурност – даде един голям нов подтик на глобализма; та вижте самата представка „ пан ” – тя изключва всичко настрана, всичко малко, всичко постепенно, всичко селско, всичко родило се тук и значимо единствено за тук. Пан – т.е. – това, което е значимо единствено за целия свят. Всичко друго е маловажно. Та каква българска история, какви български енциклопедии, какви свещени учители от село Садовец... това са неща районни, ендемични, незначителни, мудни, нединамични, отминали...отминали...

Заприбирах се за у дома. Казвах си: " Аз ще запазвам това. Защото съм виновен. Аз ще би трябвало да го вардя. Това - обособеното, дребното, ендемичното, тук-появилото се, нашето, районното, бавното ".

Винаги съм се присмивал на патриотизма. Защото зад него съм виждал единствено озъбената зурла на вълците от глутницата, мразещи до гибел вълците от другата глутница. Но в този момент изпитвах единствено благосклонност. Колко доста труд и живот има в близост! – споделих си и въздъхнах. Колко доста животи, изпълнени с труд – който ще отмине и ще бъде пропуснат...

И отминавайки, козирувах повърхностно на военачалник Владимир Стойчев с килнатата фуражка пред министерството, а той ми намигна. Ще продължаваме, няма да се дадем. Така ми се стори, че слушам зад тила си.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР