Еуфорията на влюбването - II
В търсене на изначалното единение
Влюбените постоянно споделят, по какъв начин още на първата среща са били завладени от чувството, че са се познавали цялостен живот. И това не е метафора. Любовта от пръв взор е припознаване. По някакъв метод другият – с жест, глас, черти на лицето или държание е събудил в нас споменът за първата ни обич – най-често майката или бащата. Затова без значение, че сме живели десетилетия без този човек, единствено за няколко часа или дни, той ни става витално нужен. Ние се отнасяме към него също толкоз безрезервно, както новороденото към своята майка, с която се усеща едно цяло. Ще мине дълго време преди детето да оцени действително своите родители и да разбере, че те не са идеални. Влюбвайки се, ние се връщаме към детството – безгрижни, без дарба да разсъждаваме трезво, само че с блаженото чувство за откритото съвършенство.
…но все пак най-възвишеното възприятие
Да, ние идеализираме обичаният си и напълно не виждаме неговите дефекти. Но в това няма нищо неприятно. Да бъдеш влюбен значи да откриваш всичко хубаво и положително в другия човек, а от време на време и да го създаваш...Животът на всеки е цялост от евентуални благоприятни условия. Виждайки в обичания си дадени недоразвити достолепия, ние го подтикваме да ги осъществя. Но защото с него се усещаме едно цяло, осъзнаваме, че и ние самите сме всичко това, в което може да се превърнем, че ориста ни е в нашите лични ръце и е време да разгърнем целия си капацитет.
Изгубеният парадайс
Влюбените съществуват отвън времето и пространството. Когато те си дават обещание, че ще се обичат вечно, в тези думи няма и капка неистина. В даденият миг те в действителност изживяват цялата безкрайност единствено в един момент. Но рано или късно спрялото време продължава своя ход. И нахлува подозрението – какъв брой дълго може да продължи всичко това? До скоро блажените влюбени, изпадат в положение на тревога, а всеки намек за разлъка се изживява мъчително. Има моменти на цялостно обезсърчение, само че след това още веднъж се появява вярата – а може би още веднъж ще бъде както преди. Сценарий, които се повтаря при всяко влюбване, само че към който в никакъв случай няма да привикнем. Преживяваме го още веднъж и още веднъж като нещо ново и в името на тези усеща сме подготвени да стартираме от нулата. Да махнем с ръка на всичко, което сме градили до в този момент – брак, кариера, другарства и да се хвърлим в незнайното без съмнение. С вярата да си върнем „ изгубеният парадайс ”.
И въпреки всичко не обич
Това, което постоянно забравяме е, че влюбеността не е тъждествена с любовта. Когато еуфорията отмине, постоянно се оказва, че прекомерно малко неща ни свързват с другия човек. Не всяка пристрастеност минава в обич. Както и не всяка обич е зачената от пристрастеност. Но това осъзнаваме по-късно, когато разсъдъкът ни към този момент не е мъгляв от коктейла на хормоните, а сърцето ни не препуска бясно.
Продължава:
Еуфорията на влюбването
Влюбените постоянно споделят, по какъв начин още на първата среща са били завладени от чувството, че са се познавали цялостен живот. И това не е метафора. Любовта от пръв взор е припознаване. По някакъв метод другият – с жест, глас, черти на лицето или държание е събудил в нас споменът за първата ни обич – най-често майката или бащата. Затова без значение, че сме живели десетилетия без този човек, единствено за няколко часа или дни, той ни става витално нужен. Ние се отнасяме към него също толкоз безрезервно, както новороденото към своята майка, с която се усеща едно цяло. Ще мине дълго време преди детето да оцени действително своите родители и да разбере, че те не са идеални. Влюбвайки се, ние се връщаме към детството – безгрижни, без дарба да разсъждаваме трезво, само че с блаженото чувство за откритото съвършенство.
…но все пак най-възвишеното възприятие
Да, ние идеализираме обичаният си и напълно не виждаме неговите дефекти. Но в това няма нищо неприятно. Да бъдеш влюбен значи да откриваш всичко хубаво и положително в другия човек, а от време на време и да го създаваш...Животът на всеки е цялост от евентуални благоприятни условия. Виждайки в обичания си дадени недоразвити достолепия, ние го подтикваме да ги осъществя. Но защото с него се усещаме едно цяло, осъзнаваме, че и ние самите сме всичко това, в което може да се превърнем, че ориста ни е в нашите лични ръце и е време да разгърнем целия си капацитет.
Изгубеният парадайс
Влюбените съществуват отвън времето и пространството. Когато те си дават обещание, че ще се обичат вечно, в тези думи няма и капка неистина. В даденият миг те в действителност изживяват цялата безкрайност единствено в един момент. Но рано или късно спрялото време продължава своя ход. И нахлува подозрението – какъв брой дълго може да продължи всичко това? До скоро блажените влюбени, изпадат в положение на тревога, а всеки намек за разлъка се изживява мъчително. Има моменти на цялостно обезсърчение, само че след това още веднъж се появява вярата – а може би още веднъж ще бъде както преди. Сценарий, които се повтаря при всяко влюбване, само че към който в никакъв случай няма да привикнем. Преживяваме го още веднъж и още веднъж като нещо ново и в името на тези усеща сме подготвени да стартираме от нулата. Да махнем с ръка на всичко, което сме градили до в този момент – брак, кариера, другарства и да се хвърлим в незнайното без съмнение. С вярата да си върнем „ изгубеният парадайс ”.
И въпреки всичко не обич
Това, което постоянно забравяме е, че влюбеността не е тъждествена с любовта. Когато еуфорията отмине, постоянно се оказва, че прекомерно малко неща ни свързват с другия човек. Не всяка пристрастеност минава в обич. Както и не всяка обич е зачената от пристрастеност. Но това осъзнаваме по-късно, когато разсъдъкът ни към този момент не е мъгляв от коктейла на хормоните, а сърцето ни не препуска бясно.
Продължава:
Еуфорията на влюбването Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ