Очарователният сън на българската култура |
В Свиленград съм и съм в отлично въодушевление. Тук има пленер и съм поканен като художник, което за мен е радостно и занимателно – в никакъв случай не съм учил „ публично ” изобразяване. Освен за няколко месеца в един комунално-битов комбинат или нещо такова, където в края на осемдесетте имаше с изключение на шивачи и ловци на бримки, и курсове по изобразяване.
Срещу гробищата, против напълно малко пари.
Пленер значи изобразяване под небето – en plein air, и първите, за които се сещам, когато става въпрос за пленери, са художниците от Барбизонската школа: Коро, Миле, Добини, Русо.
Но не Русо Митничарят, който се споделя Анри, а Теодор Русо, който е отишъл при дядо Коро в Барбизон и са почнали да рисуват покрайнините. Въодушевени от грамадните, вълнуващи, разчувствани от вятъра дървеса.
Миле го знаем, тъй като преживяхме социализма (тук, напомням, приказвам за българската просвета, общо и систематизирано, като стихотворец и като наблюдаващ с око на лисица), а той по време на социализма беше уважаван, тъй като беше „ селски ” художник и стоеше (посредством своите Класосъбирачки) на всяка стена на учебно заведение или кабинет в Трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Чак неотдавна разбрах, че Миле станал подобен вдъхновен изобразител на „ селския живот ” чак след революцията от 1848-а година, след която държавното управление почнало да насърчава художниците и другите създатели да претворяват подиуми от трудовия живот, а не всякакви нимфи. Сигурно е имало писане на планове и тогава, както и стипендии за тия, които се конформират най-удачно. Удача е съветска дума и по тази причина тук стои някак изключително добре.
Това несъмнено не анулира величието на неговата Angelus или на Сеяча, която Ван Гог с невъобразима пристрастеност е прерисувал.
А в Свиленград е добре. Общината е осигурила пари. И в този момент художниците сме (ах, и аз, и аз, каква смешна история е животът – и аз съм измежду художниците. Потривам ръце и се смея) настанени доста хубаво в хотел Централ, а той е изтънчен, доста грациозен, с тежък и достоен, само че в действителност моден интериор. Брат ми беше физик, само че поради капитализма стана огромен производител на мебели. И аз разбирам от малко малко от това: като студент поработих много из цеховете му. На закуска ядем омлети на разноските на общината, а и никой не ни задължава да рисуваме работническо-селски картини. Никой не рисува като Миле, с цел да си обезпечи конфитюра на закуска.
Цари умерено и дружеско въодушевление. И аз си споделям: тъкмо като в Европа.
Когато съм бил из Европа на някакви събития - нормално като публицист, настроението е било тъкмо ей такова. Значи България и Свиленград са тъкмо Европа. Така си споделям и изпитвам удовлетворение.
Изведнъж къса паника облива сърцето ми: А белким Европа в този момент пък наподобява на Европа от времето, в което свободно и артистично съм бродил и обикалял?
И вървейки по улиците, измежду циганки-чистачки, които метат блестящо червени листа, си помислям: Възможно е България и Свиленград да станат Истинската Европа, а Западът да потъне в мъгла. Както, между другото, към този момент един път или два пъти се е случвало.
Вървя из хубавия и някак несъмнено евро-азиатски, кръстопътен и босфорски градец, и си напомням: когато в Рим станало нетърпимо, военачалникът Одоакър, който бил немец по генезис, както множеството тогавашни военачалници на римска работа (той бил от племето скири), свалил от власт малолетния император Ромул Августул и тъй като бил предвидлив човек, изпратил императорските инсигнии в Константинопол. И написал на източния император Зенон в писмо: Има единствено един император и това си ти.
Така Римската империя внезапно станала единствено една и столицата и станала също единствено една – Константинопол. Ние назоваваме този акт (без изобщо да знаем защо) „ Падането на Римската империя ”, само че в действителност по-правилно би било да се каже: „ Преместването на столицата на Западната Римска империя в Константинопол ”. Но по този начин или другояче Западът повяхнал и се разтопил в четиривековна мъгла от дивотия, потопил се в мрака на Ранното Средновековие, чакайки да пристигна Карл, синът на Пипин, наименуван по-късно Велики.
А Свиленград е на стотина километра от Константинопол.
Имаме късмет – ходя и си споделям аз.
Неотдавна, преди пандемията, в Цюрих видях група мигранти в някакъв парк, които бяха натрошили пейки и се грееха на огъня от нея.
Тогава изпитах някакво изключително възприятие. Как да кажа - почувствах се като римлянин от 476-а година, който следи някакви скири, руги и вандали да си вършат лагер на Палатинския рид.
Сега, вървейки през Свиленград, се усещам някак по-близо до Константинопол, т.е. покрай центъра, който ще отбрани културата от варварите. И не приказвам за Истанбул (който се споделя по този начин, не знам дали знаете, на бойния зов на римляните (ромеите), които, защитавайки града през 1453-та година, отстъпвайки пред османците, викали: Ис тин полин – Към града!). Може би центърът ще бъде Свиленград... или някъде из нашите земи, или изобщо – разбирате какво желая да кажа: ние ще останем „ непокътнатият Изток ”, до момента в който Западът се разпада, изумен от проказата на своята свръх богата свръх охота.
Такива неща си мисля. Отивам към хотел Централ, с цел да се приготвя за рисуването денем. Ще рисувам конника от паметника в Центъра на града – военачалник Никола Иванов. Той е освободил града по време на Балканската война.
Ще обрисувам паметника на генерала обаче комбиниран с колаж от вестникарски отрязъци. Ще направя от изрязани буквички от вестници един буквен колаж с думите „ Мир ” и „ Любов ”. Защото не обичам войната. Младостта ми мина в Студената война. И аз като боец на границата с Югославия бях жертва в нея. Душата ми, жадна за хубост, получаваше ежедневни дажби ненавист. Затова генералът, с най-хубаво възприятие, ще бъде затрупан с хипи знаци и с думите Мир и Любов. С почитание, тъй като съм сигурен, че надълбоко в себе си и той е бил обожател на Мира и Любовта. Просто, може би, не го е знаел.
А и също така, мисля си, една богата просвета, каквато желая да стане нашата – може да поеме в себе си и задоволително огромна доза артистична фриволност. И да излезе от дидактичното и христоматийното. И да си разреши шарена и красива подигравка, и дадаизъм, и дионисиевския танц на Джим Морисън, и грохотния Вой на Алън Гинсбърг. Тоест – не тях, а нещо сходно. И още по-ново. Защото, както би споделил нашият другар Робърт Пърсиг: Динамичното Качество е опипване в мрака в търсене на нещо Ново, което към момента никой не може да оцени – ни като положително, ни като неприятно. То е положително, тъй като е Ново.
Прибирам се в хотела и си разтварям преносимия компютър, с цел да видя това-онова. И прочитам по какъв начин Тома Марков се заяжда с куп хора на тематика Иван Вазов. Той счита, че Иван Вазов не е никакъв стихотворец и публицист, а хората му опонират. Но пък някои и още по-гневно го поддържат, казвайки, че Вазов напълно за нищо не го бива.
А аз се усмихвам и си споделям под фавнския мустак: Абе, Томи, какво те прихваща рано заран, какъв Вазов ти е в този момент в главата? Аз пък мисля, че и Вазов си е съвършен, стига на душата да е необятно! В една необятна, огромна, просторна и интелигентна просвета, в една богата просвета, придобила достойнство и стабилност, с помощта на разнообразието си, има място за всички цветя – и за символистите, и за дадаистите, които биха нарисували мустаци на Вазов, макар че той си има, и за сюрреалистите, и за теб, и за Вазов...
А ние би трябвало да работим за такава богата и разнообразна просвета. Толерантна и интелигентна, поемаща разнообразието и създаваща от него едно мъдро Цяло. Защото сме... Център. Защото сме в хотел Централ.
Хайде, прекрасен ден!
Срещу гробищата, против напълно малко пари.
Пленер значи изобразяване под небето – en plein air, и първите, за които се сещам, когато става въпрос за пленери, са художниците от Барбизонската школа: Коро, Миле, Добини, Русо.
Но не Русо Митничарят, който се споделя Анри, а Теодор Русо, който е отишъл при дядо Коро в Барбизон и са почнали да рисуват покрайнините. Въодушевени от грамадните, вълнуващи, разчувствани от вятъра дървеса.
Миле го знаем, тъй като преживяхме социализма (тук, напомням, приказвам за българската просвета, общо и систематизирано, като стихотворец и като наблюдаващ с око на лисица), а той по време на социализма беше уважаван, тъй като беше „ селски ” художник и стоеше (посредством своите Класосъбирачки) на всяка стена на учебно заведение или кабинет в Трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Чак неотдавна разбрах, че Миле станал подобен вдъхновен изобразител на „ селския живот ” чак след революцията от 1848-а година, след която държавното управление почнало да насърчава художниците и другите създатели да претворяват подиуми от трудовия живот, а не всякакви нимфи. Сигурно е имало писане на планове и тогава, както и стипендии за тия, които се конформират най-удачно. Удача е съветска дума и по тази причина тук стои някак изключително добре.
Това несъмнено не анулира величието на неговата Angelus или на Сеяча, която Ван Гог с невъобразима пристрастеност е прерисувал.
А в Свиленград е добре. Общината е осигурила пари. И в този момент художниците сме (ах, и аз, и аз, каква смешна история е животът – и аз съм измежду художниците. Потривам ръце и се смея) настанени доста хубаво в хотел Централ, а той е изтънчен, доста грациозен, с тежък и достоен, само че в действителност моден интериор. Брат ми беше физик, само че поради капитализма стана огромен производител на мебели. И аз разбирам от малко малко от това: като студент поработих много из цеховете му. На закуска ядем омлети на разноските на общината, а и никой не ни задължава да рисуваме работническо-селски картини. Никой не рисува като Миле, с цел да си обезпечи конфитюра на закуска.
Цари умерено и дружеско въодушевление. И аз си споделям: тъкмо като в Европа.
Когато съм бил из Европа на някакви събития - нормално като публицист, настроението е било тъкмо ей такова. Значи България и Свиленград са тъкмо Европа. Така си споделям и изпитвам удовлетворение.
Изведнъж къса паника облива сърцето ми: А белким Европа в този момент пък наподобява на Европа от времето, в което свободно и артистично съм бродил и обикалял?
И вървейки по улиците, измежду циганки-чистачки, които метат блестящо червени листа, си помислям: Възможно е България и Свиленград да станат Истинската Европа, а Западът да потъне в мъгла. Както, между другото, към този момент един път или два пъти се е случвало.
Вървя из хубавия и някак несъмнено евро-азиатски, кръстопътен и босфорски градец, и си напомням: когато в Рим станало нетърпимо, военачалникът Одоакър, който бил немец по генезис, както множеството тогавашни военачалници на римска работа (той бил от племето скири), свалил от власт малолетния император Ромул Августул и тъй като бил предвидлив човек, изпратил императорските инсигнии в Константинопол. И написал на източния император Зенон в писмо: Има единствено един император и това си ти.
Така Римската империя внезапно станала единствено една и столицата и станала също единствено една – Константинопол. Ние назоваваме този акт (без изобщо да знаем защо) „ Падането на Римската империя ”, само че в действителност по-правилно би било да се каже: „ Преместването на столицата на Западната Римска империя в Константинопол ”. Но по този начин или другояче Западът повяхнал и се разтопил в четиривековна мъгла от дивотия, потопил се в мрака на Ранното Средновековие, чакайки да пристигна Карл, синът на Пипин, наименуван по-късно Велики.
А Свиленград е на стотина километра от Константинопол.
Имаме късмет – ходя и си споделям аз.
Неотдавна, преди пандемията, в Цюрих видях група мигранти в някакъв парк, които бяха натрошили пейки и се грееха на огъня от нея.
Тогава изпитах някакво изключително възприятие. Как да кажа - почувствах се като римлянин от 476-а година, който следи някакви скири, руги и вандали да си вършат лагер на Палатинския рид.
Сега, вървейки през Свиленград, се усещам някак по-близо до Константинопол, т.е. покрай центъра, който ще отбрани културата от варварите. И не приказвам за Истанбул (който се споделя по този начин, не знам дали знаете, на бойния зов на римляните (ромеите), които, защитавайки града през 1453-та година, отстъпвайки пред османците, викали: Ис тин полин – Към града!). Може би центърът ще бъде Свиленград... или някъде из нашите земи, или изобщо – разбирате какво желая да кажа: ние ще останем „ непокътнатият Изток ”, до момента в който Западът се разпада, изумен от проказата на своята свръх богата свръх охота.
Такива неща си мисля. Отивам към хотел Централ, с цел да се приготвя за рисуването денем. Ще рисувам конника от паметника в Центъра на града – военачалник Никола Иванов. Той е освободил града по време на Балканската война.
Ще обрисувам паметника на генерала обаче комбиниран с колаж от вестникарски отрязъци. Ще направя от изрязани буквички от вестници един буквен колаж с думите „ Мир ” и „ Любов ”. Защото не обичам войната. Младостта ми мина в Студената война. И аз като боец на границата с Югославия бях жертва в нея. Душата ми, жадна за хубост, получаваше ежедневни дажби ненавист. Затова генералът, с най-хубаво възприятие, ще бъде затрупан с хипи знаци и с думите Мир и Любов. С почитание, тъй като съм сигурен, че надълбоко в себе си и той е бил обожател на Мира и Любовта. Просто, може би, не го е знаел.
А и също така, мисля си, една богата просвета, каквато желая да стане нашата – може да поеме в себе си и задоволително огромна доза артистична фриволност. И да излезе от дидактичното и христоматийното. И да си разреши шарена и красива подигравка, и дадаизъм, и дионисиевския танц на Джим Морисън, и грохотния Вой на Алън Гинсбърг. Тоест – не тях, а нещо сходно. И още по-ново. Защото, както би споделил нашият другар Робърт Пърсиг: Динамичното Качество е опипване в мрака в търсене на нещо Ново, което към момента никой не може да оцени – ни като положително, ни като неприятно. То е положително, тъй като е Ново.
Прибирам се в хотела и си разтварям преносимия компютър, с цел да видя това-онова. И прочитам по какъв начин Тома Марков се заяжда с куп хора на тематика Иван Вазов. Той счита, че Иван Вазов не е никакъв стихотворец и публицист, а хората му опонират. Но пък някои и още по-гневно го поддържат, казвайки, че Вазов напълно за нищо не го бива.
А аз се усмихвам и си споделям под фавнския мустак: Абе, Томи, какво те прихваща рано заран, какъв Вазов ти е в този момент в главата? Аз пък мисля, че и Вазов си е съвършен, стига на душата да е необятно! В една необятна, огромна, просторна и интелигентна просвета, в една богата просвета, придобила достойнство и стабилност, с помощта на разнообразието си, има място за всички цветя – и за символистите, и за дадаистите, които биха нарисували мустаци на Вазов, макар че той си има, и за сюрреалистите, и за теб, и за Вазов...
А ние би трябвало да работим за такава богата и разнообразна просвета. Толерантна и интелигентна, поемаща разнообразието и създаваща от него едно мъдро Цяло. Защото сме... Център. Защото сме в хотел Централ.
Хайде, прекрасен ден!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ