В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото превземане на всички, че са щастливи.
Ако имаш, си благополучен, тъй като партията ти го е осигурила
Най-мразя носталгично за соца да ми хленчи някой, който е бил с памперс, когато той е завършил.
Някой, който е подушил социализма единствено през пионерския възторг на баба си, партизанския порив на прародител си и незнанието на личните си родители, за които социализмът е бил прекрасен, просто тъй като съответства с детството ни. Пък детството някак постоянно е прелестно носталгично, красиво идеализирано и вълшебно.

В името на истината обаче, а и поради хилядите младежи, които наивно имат вяра, че неуспехът на социализма се дължи единствено и само на опорочената от някои комунистическа концепция, дано опиша някои персонални соц усещания.
Първият ми неприкрит социалистически спомен е по какъв начин баща ми демонстрира новата ни жигула.
Татко ме вкара тържествено в аления й кожен салон и ми изясни, че остарелият москвич е продаден,
жигулката е купена и дори след към пет-шест години ще бъде сменена с по-нова, тъй като незабавно сме се записали в листата на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей по този начин –
трябваше да влезеш в лист на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и по кое време ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, но за шкода.
И баща реши въпреки всичко да си чака за Лада.
Нея по този начин и не доживя да получи – умря четиринадесет години по-късно без да има и капчица вяра, че прословутият лист за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от положителните неща на социализма беше, че дамите работеха. Да си стопанка беше огромен позор, по тази причина всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, с цел да ме гледа персонално, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата страна. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла.
Водеха ни в понеделник рано заран и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с кревати, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.

С връзки родителите ми се снабдиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „ Червена звезда “ (стар „ Дианабад “). За задачата татко ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го одобряват и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над артиста, изслушала го и го записала на челно място в следващия лист, този път за приемане на жилища.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, издигнат измежду разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, тъй като съгласно соц стандартите от това време, живеели напряко пищно – детето с детска стая, те – със спалня, настрана хол, кухня, че и баня и тоалетна настрана. В банята не можеше да си разпериш по едно и също време двете ръце, само че пък постоянно имаше топла вода – нещо, за което през петдесетте години на предишния век са можели единствено безшумно да си мечтаят измежду топлите пари на неделната социална баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за вярното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното учебно заведение ни оповестиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „ Те са наша горделивост “. За да си „ тяхна горделивост “ трябваше да правиш най-различни верни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си постоянно в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, проведени от учебното заведение, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически мемоари е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз, ръководещ Съюз на съветските социалистически републики. Бях в пети клас, по радиоуредбата в учебно заведение се разнесе траурният глас на шефа, който с патоса на корейска говорителка разгласи гибелта на другаря Брежнев. Час по-късно към този момент имаше основана система за демонстриране на взаимност с тъгата на руските братя и целият ни клас се оказа спретнат на колене за един образователен час от четиридесет и пет минути пред особено нагласения портрет на Брежнев в формалното предверие до учителската стая. Трябваше да останем по този начин безмълвно и с наведени глави, до момента в който мислим за крехкостта на международния мир, империалистическата свирепост и наближаващата с цялостна мощ трета международна война.

И макар че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на нуклеарни ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме тъкмо по време на отдаването на респект. Заразителният хилеж потегли от мен, съобщи се на останалите от класа и макар стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни понижат държанието, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като основател на това извънредно пренебрежение и бях порицана пред строя като идеологически изменник. Размина ми се по-тежкото наказване, просто тъй като бях отлична ученичка.

Социализмът беше мощен най-много с това, че умееше да основава на хората непрестанно чувство за дребни, ежедневни борби. В така наречен „ Хранителни артикули “ имаше два типа самун – бял и стандартизиран. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във усета нямаше. При сиренето беше същото – бяло, краве сирене, от време на време овче и това е. Хубаво месо се купуваше, в случай че си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в подмяна.

По това време беше доста влиятелно да се върви на спектакъл, по тази причина и татко ми доставяше фамилията с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу по този начин стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали артикули. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „ показни магазини “, където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна визия за сезонността на продуктите – от този момент цяло едно потомство си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да вършат всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прахуляк и съветско какао), можеше да прави сладостен колбас от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „ Еверест “, сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото съществени магазина (ЦУМ, ДетМаг и дребния ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и всекидневно стисках палци да не се засека по коридорите на учебното заведение с останалите към сто-двеста деца, които имаха същите като моите облекла.

Почивките на отрудените жители и селяни по време на социализма бяха нещо значимо и главно следено от партията. Една година след активирането на десетки връзки баща се снабди с карта за лятна отмора в базата „ Ален мак “ на профсъюзите към Варна. Разполагахме с дребен апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с щемпел. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и малкия екран на Боровец, където изискванията бяха сходни, базата – по комунистически излющена (холна гарнитура, кревати „ Велико Търново “ и фикус), а алкохолът – роден на ниски цени и западен – под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето фамилно соц минало е оня, в който си купихме пъстър тв приемник. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, поради някой руски топуз с размерите на детско креватче, само че когато цех Ворошилов взе да създава цветни тв приемници по лиценз на PHILIPS, не устояха на напъна на напредъка и съответно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „ Люлин “, където ги бяха „ пуснали “.

Татко заплати двадесет лв. на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в листата на искащите белгийски тв приемници и зачакахме. Така в късния следобяд редът ни пристигна, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и баща подвигна щастливо ръка и сподели „ Аз съм! “, народът в близост взе да гледа в неразбиране. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си актьора Касимов! “, изцепи се от тълпата неудовлетворен приятел. „ Какво да ти кажа, братче – отговори татко ми – за тоя пъстър тв приемник и Иван Петров ставам. “ При което тълпата, изцяло наясно със системата за придобиване на движимости и услуги по време на соца, с схващане замълча. Иначе тв приемникът се скапа още същия следобяд, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в идващите двадесет и пет години, до момента в който най-сетне не го сменихме с японски, съгласно новите буржоазен пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото превземане на всички, че са щастливи. Ако имаш, си благополучен, тъй като партията ти го е осигурила. Ако нямаш, отново си благополучен, тъй като материалното не е значимо за същинския болшевик. В случай, че се издигаш, си удовлетворен, тъй като въпреки и дребни, партията имаше своите привилегии за правилните си безгласни букви. Останеш ли на ниското публично ходило пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което постоянно означаваше едно – правиш се, че работиш, те се вършат, че ти заплащат, само че най-малко постоянно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е 10 стотинки, а пълнените чушки – осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и тим невидими доносници, които да рапортуват, където би трябвало, като по какъв начин се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в това време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя благосклонност!
Инфо: blitz.bg