Откъс от "История на любовта" на Никол Краус
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " История на любовта " с създател Никол Краус, възложен от Издателство " Колибри "
" История на любовта ", един от обичаните романи на десетилетието! Мъдра, неимоверно красива и вълнуваща книга, в която основен воин е самата тя.
Стотици неща могат да трансформират живота ти – едно писмо да вземем за пример. И книги като " История на любовта ". Всеки, разгърнал страниците й, ще се промени, най-малко мъничко, и това не е под контрола на нейния създател. Разказ след роман орисите на герои от разнообразни страни – от Полша, през Израел, до Чили и Съединени американски щати – се преплитат, хора се раждат и умират, изгубват любовта и я намират, един след различен се разкриват нови обстоятелства като в съвършена литературна тайнственост.
Отдавна изгубена книга се появява още веднъж и свързва по непонятен метод един дъртак, който желае да се срещне със сина си, неподозиращ за неговото битие, и младо момиче, което се пробва да откри лек за самотата на овдовялата си майка. Всяка вечер Лео Гурски тропа по радиатора си, с цел да даде знак на съседите от горния етаж, че още е жив. Прави всевъзможни чудати неща, с цел да го виждат – какво ли не бихме създали ние, хората, с цел да не останем незабелязани, прахуляк, издухан от вятъра без диря?
Никол Краус е родена през 1974 година в Ню Йорк, учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е лирика и разкази в разнообразни издания като " Гранта ", " Ню Йоркър ", " Ескуайър " и други Книгите й са преведени на 35 езика и й носят поредност от награди. Бестселърът " История на любовта " печели наградата " Сароян " за интернационална литература, оглавява голям брой ранглисти и е притежател на редица награди в Съединени американски щати и Англия. През 2016 година е екранизиран с триумф от режисьора Раду Михайлеану. За наслада на българската аудитория, филмът е в конкурсната стратегия на интернационалния кино-литературен фестивал " Синелибри " 2017.
превод Ралица Кариева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Никол Краус - " История на любовта "
ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА СВЕТА
Утре-ВДРУГИДЕН, като ми пристигна времето, в некролога ми евентуално ще написа ЛЕО ГУРСКИ ОСТАВИ СЛЕД СЕБЕ СИ АПАР¬ТАМЕНТ С БОКЛУЦИ. Изненадващо е, че още не съм се погребал жив. Жилището не е огромно. Едвам съумявам да опазя тясна пътечка от леглото до тоалетната, от тоалетната до кухненската маса и от масата до външната врата. Да стигна от тоалетната до външната врата е невероятно – първо би трябвало да заобиколя кухненската маса. Харесва ми да мисля за дома си като за бейзболно игрище: тоалетната – първа база, кухненската маса – втора, входната врата – трета.
Ако се позвъни на вратата, до момента в който си лежа, би трябвало да мина през тоалетната и масата, с цел да отворя. Ако е Бруно, го пущам, без да кажа дума, след това се стрелвам назад към леглото, следван от окуражителния плач на невидимата навалица в главата си. Често се запитвам кой финален ще ме види жив. Лично аз бих заложил на момчето за доставки от близкия китайски ресторант. Четири вечери седмично поръчвам храна за къщи. Всеки път играя огромно театро, сякаш не мога да си намеря портфейла. Момчето стои почтително с мазната торба на вратата, а аз се чудя дали това е вечерта, когато ще доям пролетните рулца, ще си легна и ще получа сърдечен удар в съня си.
Старая се да ме виждат. Понякога, до момента в който се разхождам, вземам решение да си купя сок, даже и да не ми се пие.
Ако има доста хора в магазина, наложително разпръсквам всички монети по пода. После на четири крайници. Доста старания ми коства да клекна, а още толкоз – да стана. И въпреки всичко. Може би наподобявам като простак. Или пък влизам в " Атлитс Фут " и споделям:
– Какви маратонки можете да ми предложите? – Продавачът ме поглежда като да съм шушумига (аз не че не съм) и ме насочва към единствения чифт " Рокпорт " в магазина – нещо в блестящо бяло.
– О не! – откликвам аз. – Тези към този момент ги имам.
После отивам до рафта с " Рийбок ", предпочитам си нещо, което незадълбочено припомня обувки, по-скоро гумени ботуши, и желая номер 43. Младежът ме поглежда още веднъж, този път по-внимателно. Взира се в мен дълго и упорито.
– Номер 43! – дублирам аз, стиснал обувката.
Той поклаща глава, влиза в склада и до момента в който се върне, аз към този момент съм си събул единия чорап. Навивам крачолите и си поглеждам жалките издатъци, наречени стъпала, след това настава неудобно безмълвие, от което излиза наяве, че очаквам той да ми нахлузи маратонката. Никога не закупувам. Искам просто да не умра неусетен.
Преди няколко месеца видях във вестника публикация със следния текст: ТЪРСИ съдебна експертиза ГОЛ МОДЕЛ ЗА КУРС Пожарна охрана РИСУВАНЕ. 15 ДОЛАРА НА ЧАС. Звучеше прекомерно хубаво, с цел да е истина. Да ме гледат толкоз дълго. Толкова доста хора. Обадих се. Някаква жена ми сподели да отида идния вторник. Опитах се да опиша по какъв начин наподобявам, само че тя не беше заинтригувана.
– Няма условия – прекъсна ме тя.
Дните минаваха постепенно. Казах на Бруно, само че той реши, че ще се протоколирам на уроци по изобразяване, с цел да виждам голи девойки. Не пожела да разбере истината. " И циците ли си демонстрират? – попита той. Свих плещи. – И там долу? "
След като госпожа Фрейд от четвъртия етаж умря и я откриха едвам на третия ден, с Бруно започнахме да се наглеждаме. Намирахме си мотиви: " Свърши ми тоалетната хартия ", споделях аз, когато Бруно отвореше вратата. Минаваше ден. Почукване на моята врата. " Загубих програмата за малкия екран ", обясняваше той и аз отивах да донеса моята, въпреки да знаех, че неговата си е на нормалното място на канапето. Веднъж слезе в неделя следобяд.
– Трябва ми чаша брашно.
– Ти не можеш да готвиш! – не се сдържах, въпреки да беше много жестоко.
Последва тишина. Бруно ме погледна в право в очите.
– Нищо не знаеш ти. Ще пека кекс.
Когато дойдох в Америка, не познавах съвсем никого, като се изключи един втори братовчед, ключар. Започнах работа при него. Да беше обущар, обущар щях да стана; в случай че ринеше отпадък, и аз щях да ровя. Но беше ключар. Научи ме на занаята. Работехме двамата дружно, само че една година ненадейно заболя от туберкулоза, наложи се да му изрежат дроба, подвигна 42 градуса температура и умря. Аз поех бизнеса.
Изпращах половината облага на вдовицата му, даже откакто се омъжи за някакъв доктор и се реалокира в Бей Сайд. Останах в занаята повече от петдесет години. Не си бях представял тъкмо това. И въпреки всичко. Истината е, че стартира да ми харесва. Помагах на тези, които са се заключили извън, на други пък помагах да държат на открито това, което не желаят да пуснат в дома си, с цел да спят умерено.
Един ден се бях загледал през прозореца. Може да съм блял в небето. И най-големия простак да изтупаш на прозореца – ето ти Спиноза. Следобедът мина, стартира да се свечерява. Протегнах се да запаля лампата и ненадейно като че ли слон настъпи сърцето ми. Паднах на колене. Изглежда, въпреки всичко нямаше да пребивавам постоянно. Измина една минута. После втора. И още една. Запълзях към телефона.
Двайсет и пет % от сърдечния ми мускул умряха. Възстановявах се много време, само че по този начин и не се върнах към работата. Мина цяла година. Усещах по какъв начин времето си лети. Взирах се през прозореца. Гледах по какъв начин есента минава в зима. Зимата в пролет. Понякога Бруно слизаше да поседи при мен. Познаваме се от деца, съученици сме. Той беше един от най-хубавите ми другари – с дебели очила, рижа коса, която мразеше, и глас, който ставаше креслив, когато се развълнува. Не знаех, че е още жив, до момента в който един ден, както си вървях по Ист Бродуей, не чух гласа му.
Обърнах се. Беше с тил към мен, стоеше пред магазина за плодове и питаше какъв брой коства нещо си. Отначало взех решение, че ми се причува, от кое място щеше да се вземе тук приятелят ми от детинство? Замръзнах на място на тротоара. Той от дълго време трябваше да е два метра подземен. А аз бях в Съединените щати, ето " Макдоналдс " е насреща! Но за всеки случай изчаках. Ако го бях видял в лице, нямаше да го позная. И въпреки всичко. Походката му не можеше да се сбърка. Щеше да ме задмине, протегнах ръка. Не знаех какво върша, може би в действителност се бях припознал, само че го дръпнах за ръкава.
– Бруно – промълвих.
Той спря и се обърна. Отначало изглеждаше уплашен, след това комплициран.
– Бруно. – Погледна ме. Очите му постепенно се насълзиха. Сграбчих и другата му ръка – държах един ръкав и една ръка. – Бруно. – Започна да трепери. Докосна бузата ми. Стояхме посред тротоара, хората минаваха забързано, беше топъл юнски ден. Косата му беше оредяла и снежнобяла. Изпусна плодовете. Бруно.
След няколко години жена му умря. Старото жилище не му понасяше – всичко му подсещаше за нея, тъй че, когато на горния етаж при мен се освободи един апартамент, се реалокира. Често седяхме на кухненската маса. Понякога следобедът минаваше, без да пророним дума. А в случай че говорехме, в никакъв случай не беше на идиш. Думите от детството ни станаха непознати – не можехме да ги използваме по същия метод и по тази причина предпочитахме въобще да не ги използваме. Животът изискваше нов език.
Бруно, правилният остарял другар. Не съм споделил задоволително за него. Стига ли да река, че е неизразим? Не. По-добре да опитам и да не съумея, в сравнение с въобще да не опитам. Пухкавата бяла коса, която пърха към черепа като глухарче напразно. Много пъти, Бруно, съм се изкушавал да духна главата ти и да си пожелая нещо. Само жалките ми останки от възпитание ме стопират. Или по-добре да стартира с растежа ти – дребен. В положителните си дни едвам достигаш до гърдите ми. Или може би с очилата, които откри в някаква кутия и разгласи за свои – големи кръгове, които толкоз уголемяват очите ти, че нормалната ти реакция наподобява 4,5 по скалата на Рихтер?
Очилата са женски, Бруно! Сърце не ми даваше да ти кажа. Много пъти съм опитвал. Има и още нещо. Когато бяхме млади, ти беше по-добрият публицист. Тогава бях прекомерно горделив да си призная. И въпреки всичко. Знаех го. Вярвай ми, знаех тогава, знам и в този момент. Боли ме, като помисля, че по този начин и не ти признах, а и като се сетя за всичко, което можеше да станеш. Прости ми, Бруно. Моят най-стар другар. Най-добрият. Не бях обективен към теб. Ти беше такава разтуха в залеза на живота ми. Ти, най-много ти, който щеше да намериш точните думи.
Веднъж, преди доста време, открих Бруно прострян в средата на хола, а до него празно шише от хапчета. Беше му пристигнало до гуша. Искаше да заспи вечно. На гърдите си беше залепил записка с три думи: СБОГОМ, ОБИЧНИ МОИ.
– НЕ, БРУНО, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ! – Ударих му пестник. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Погледът му беше празен и комплициран. – СЪБУДИ съдебна експертиза, ДЕБЕЛА ТИКВО! – извиках. – ЧУВАШ ЛИ МЕ? СЪБУДИ съдебна експертиза!
Клепачите му постепенно се затвориха още веднъж. Обадих се на 911. Напълних купа студена вода и я лиснах в лицето му. Допрях глава до сърцето. Много отдалече се чу глухо размърдване. Пристигна кола за спешна помощ. В болничното заведение му промиха стомаха.
– Защо изгълтахте толкоз хапчета? – попита лекарят.
Бруно, болен, отпаднал, подвигна взор умерено.
– ВИЕ КАК МИСЛИТЕ, ЗАЩО ИЗПИХ ТОЛКОВА ХАПЧЕТА?! – изпищя той. Болничната стая се умълча; всички се взираха в него.
Бруно изстена и се обърна към стената. Вечерта го сложих да си легне.
– Бруно – започнах.
– Съжалявам. Толкова беше егоистично. – Въздъхнах и понечих да си потегли. – Остани с мен! – изплака той.
Повече не споменахме станалото. Така, както в никакъв случай не споменавахме детството, фантазиите, които имахме и загубихме, всичко, което се случи, и това, което не се случи.
Веднъж си седяхме и мълчахме. Внезапно единият се разсмя. Беше заразително. Смеехме се без причина, продължихме да се кикотим и единствено след момент към този момент се клатехме в креслата, давехме се и виехме от смях, а по лицата ни се стичаха сълзи. На слабините ми се появи мокро леке и това усили смеха ни, заудрях по масата, едвам си поемах мирис. Може би по този начин ще си отида, в припадък на смях, какво по-добро от това, усмихнат и насълзен, усмихнат и с ария на уста, усмихнат, с цел да не не помни, че съм самичък, че това е краят на живота ми, че гибелта ме чака зад вратата.
Като дете обичах да пиша. Само с това желаех да се занимавам, когато порасна. Измислях си герои и изпълвах тетрадки с техните разкази. Писах за едно момче, което пораснало и станало толкоз космато, че хората го преследвали поради козината му. Налагало се да се крие по дърветата и по този начин се влюбил в една птичка, която си мислела, че той е 150-килограмова горила. Писах за сиамски близначки, едната от които беше влюбена в мен. Мислех си, че половите подиуми са извънредно истински. И въпреки всичко. Когато пораснах, взех решение, че желая да стана същински публицист. Опитах се да пиша за същински неща.
Исках да опиша света, тъй като животът в един неописан свят бе прекомерно уединен. Преди да навърша двайсет и една, към този момент бях написал три книги; кой знае какво е станало с тях. Първата разказваше за Слоним, града, в който живеех, който един път беше в Полша, различен път в Русия. Нарисувах и карта за корицата, сложих номера и имена на къщите и магазините: Кипнис, месарят; Гродзенски, шивачът; тук пък живееше Фишл Шапиро, който беше или популярен цадик, или популярен глупак – никой не се наемаше да реши; там бяха и площадът, поляната, където играехме, тук реката се разширяваше, там стесняваше; тук пък започваше гората с дървото, на което се обеси Бейла Аш, едно тук, друго там.
И въпреки всичко. Когато я дадох на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, тя просто сви плещи и сподели, че пò ѝ харесва, като си изобретявам всякакви неща. Написах втора книга, в която всичко си измислих. Изпълних я с крилати хора, дървета с корени в небето, хора, които не помнят имената си, и такива, които нищо не могат да не помнят. Дори си измислих думи. Когато свърших, тичах по целия път до дома ѝ. Втурнах се през вратата, взех по три стъпала нагоре и я връчих на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше. Подпрях се на стената и се взирах в лицето ѝ, до момента в който четеше.
Минаха часове. Свлякох се на пода. Продължи да чете. После сподели, че може би не би трябвало да си изобретявам чак всичко, тъй като по този начин е мъчно да се повярва на каквото и да било.
Друг на мое място би се отказал. Аз започнах изначало. Този път не пишех за същински неща, не пишех и за мислени. Пишех за единственото нещо, което познавах. Страниците се трупаха. Дори откакто единственият човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, отпътува за Америка, аз продължих да изпълвам страници с нейното име. След като тя отпътува, всичко се разпадна. Нито един евреин не беше в сигурност. Носеха се клюки за невъобразими неща и тъй като не можехме да ги въобразим, не им повярвахме, до момента в който към този момент не беше прекомерно късно и нямахме избор. Аз работех в Минск, само че ме уволниха и се върнах в Слоним.
Германците напредваха на изток. Приближаваха с всеки минал ден. Сутринта, когато чухме приближаването на танковете, майка ми сподели да се скрия в гората. Исках да взема с мен и по-малкия си брат, който беше единствено на тринайсет, само че тя сподели, че ще го докара. Защо я послушах? Защото по този начин беше по-лесно? Изтичах в гората. Притаих се. В далечината лаеха кучета. Минаха часове. После чух изстрелите.
Толкова доста изстрели. Не викаха – не знам за какво. А може би аз не можех да ги чуя. После – единствено тишина. Тялото ми беше безчувствено, припомням си усета на кръв в устата си. Не знам какъв брой време е минало. Дни. Повече не се върнах. Когато още веднъж се изправих на крайници, бях изгубил единствената парченце от себе си, която в миналото се бе считала за способна да откри думи да опише и най-малката демонстрация на живота.
И въпреки всичко.
Няколко месеца след сърдечния удар и петдесет и седем години откакто се бях отказал, прописах още веднъж. Заради самия себе си, не поради някой различен, и тъкмо там бе разликата. Нямаше значение дали ще намеря точните думи, освен това – знаех, че е невероятно. А тъй като одобрих, че това, което в миналото съм считал за допустимо, в действителност не е, и тъй като знаех, че в никакъв случай няма да покажа и думичка на никого, написах едно изречение:
Имало едно време едно момче.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (803)
" История на любовта ", един от обичаните романи на десетилетието! Мъдра, неимоверно красива и вълнуваща книга, в която основен воин е самата тя.
Стотици неща могат да трансформират живота ти – едно писмо да вземем за пример. И книги като " История на любовта ". Всеки, разгърнал страниците й, ще се промени, най-малко мъничко, и това не е под контрола на нейния създател. Разказ след роман орисите на герои от разнообразни страни – от Полша, през Израел, до Чили и Съединени американски щати – се преплитат, хора се раждат и умират, изгубват любовта и я намират, един след различен се разкриват нови обстоятелства като в съвършена литературна тайнственост.
Отдавна изгубена книга се появява още веднъж и свързва по непонятен метод един дъртак, който желае да се срещне със сина си, неподозиращ за неговото битие, и младо момиче, което се пробва да откри лек за самотата на овдовялата си майка. Всяка вечер Лео Гурски тропа по радиатора си, с цел да даде знак на съседите от горния етаж, че още е жив. Прави всевъзможни чудати неща, с цел да го виждат – какво ли не бихме създали ние, хората, с цел да не останем незабелязани, прахуляк, издухан от вятъра без диря?
Никол Краус е родена през 1974 година в Ню Йорк, учила е в Станфордския университет в Калифорния и в Оксфорд. Публикувала е лирика и разкази в разнообразни издания като " Гранта ", " Ню Йоркър ", " Ескуайър " и други Книгите й са преведени на 35 езика и й носят поредност от награди. Бестселърът " История на любовта " печели наградата " Сароян " за интернационална литература, оглавява голям брой ранглисти и е притежател на редица награди в Съединени американски щати и Англия. През 2016 година е екранизиран с триумф от режисьора Раду Михайлеану. За наслада на българската аудитория, филмът е в конкурсната стратегия на интернационалния кино-литературен фестивал " Синелибри " 2017.
превод Ралица Кариева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Никол Краус - " История на любовта "
ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА СВЕТА
Утре-ВДРУГИДЕН, като ми пристигна времето, в некролога ми евентуално ще написа ЛЕО ГУРСКИ ОСТАВИ СЛЕД СЕБЕ СИ АПАР¬ТАМЕНТ С БОКЛУЦИ. Изненадващо е, че още не съм се погребал жив. Жилището не е огромно. Едвам съумявам да опазя тясна пътечка от леглото до тоалетната, от тоалетната до кухненската маса и от масата до външната врата. Да стигна от тоалетната до външната врата е невероятно – първо би трябвало да заобиколя кухненската маса. Харесва ми да мисля за дома си като за бейзболно игрище: тоалетната – първа база, кухненската маса – втора, входната врата – трета.
Ако се позвъни на вратата, до момента в който си лежа, би трябвало да мина през тоалетната и масата, с цел да отворя. Ако е Бруно, го пущам, без да кажа дума, след това се стрелвам назад към леглото, следван от окуражителния плач на невидимата навалица в главата си. Често се запитвам кой финален ще ме види жив. Лично аз бих заложил на момчето за доставки от близкия китайски ресторант. Четири вечери седмично поръчвам храна за къщи. Всеки път играя огромно театро, сякаш не мога да си намеря портфейла. Момчето стои почтително с мазната торба на вратата, а аз се чудя дали това е вечерта, когато ще доям пролетните рулца, ще си легна и ще получа сърдечен удар в съня си.
Старая се да ме виждат. Понякога, до момента в който се разхождам, вземам решение да си купя сок, даже и да не ми се пие.
Ако има доста хора в магазина, наложително разпръсквам всички монети по пода. После на четири крайници. Доста старания ми коства да клекна, а още толкоз – да стана. И въпреки всичко. Може би наподобявам като простак. Или пък влизам в " Атлитс Фут " и споделям:
– Какви маратонки можете да ми предложите? – Продавачът ме поглежда като да съм шушумига (аз не че не съм) и ме насочва към единствения чифт " Рокпорт " в магазина – нещо в блестящо бяло.
– О не! – откликвам аз. – Тези към този момент ги имам.
После отивам до рафта с " Рийбок ", предпочитам си нещо, което незадълбочено припомня обувки, по-скоро гумени ботуши, и желая номер 43. Младежът ме поглежда още веднъж, този път по-внимателно. Взира се в мен дълго и упорито.
– Номер 43! – дублирам аз, стиснал обувката.
Той поклаща глава, влиза в склада и до момента в който се върне, аз към този момент съм си събул единия чорап. Навивам крачолите и си поглеждам жалките издатъци, наречени стъпала, след това настава неудобно безмълвие, от което излиза наяве, че очаквам той да ми нахлузи маратонката. Никога не закупувам. Искам просто да не умра неусетен.
Преди няколко месеца видях във вестника публикация със следния текст: ТЪРСИ съдебна експертиза ГОЛ МОДЕЛ ЗА КУРС Пожарна охрана РИСУВАНЕ. 15 ДОЛАРА НА ЧАС. Звучеше прекомерно хубаво, с цел да е истина. Да ме гледат толкоз дълго. Толкова доста хора. Обадих се. Някаква жена ми сподели да отида идния вторник. Опитах се да опиша по какъв начин наподобявам, само че тя не беше заинтригувана.
– Няма условия – прекъсна ме тя.
Дните минаваха постепенно. Казах на Бруно, само че той реши, че ще се протоколирам на уроци по изобразяване, с цел да виждам голи девойки. Не пожела да разбере истината. " И циците ли си демонстрират? – попита той. Свих плещи. – И там долу? "
След като госпожа Фрейд от четвъртия етаж умря и я откриха едвам на третия ден, с Бруно започнахме да се наглеждаме. Намирахме си мотиви: " Свърши ми тоалетната хартия ", споделях аз, когато Бруно отвореше вратата. Минаваше ден. Почукване на моята врата. " Загубих програмата за малкия екран ", обясняваше той и аз отивах да донеса моята, въпреки да знаех, че неговата си е на нормалното място на канапето. Веднъж слезе в неделя следобяд.
– Трябва ми чаша брашно.
– Ти не можеш да готвиш! – не се сдържах, въпреки да беше много жестоко.
Последва тишина. Бруно ме погледна в право в очите.
– Нищо не знаеш ти. Ще пека кекс.
Когато дойдох в Америка, не познавах съвсем никого, като се изключи един втори братовчед, ключар. Започнах работа при него. Да беше обущар, обущар щях да стана; в случай че ринеше отпадък, и аз щях да ровя. Но беше ключар. Научи ме на занаята. Работехме двамата дружно, само че една година ненадейно заболя от туберкулоза, наложи се да му изрежат дроба, подвигна 42 градуса температура и умря. Аз поех бизнеса.
Изпращах половината облага на вдовицата му, даже откакто се омъжи за някакъв доктор и се реалокира в Бей Сайд. Останах в занаята повече от петдесет години. Не си бях представял тъкмо това. И въпреки всичко. Истината е, че стартира да ми харесва. Помагах на тези, които са се заключили извън, на други пък помагах да държат на открито това, което не желаят да пуснат в дома си, с цел да спят умерено.
Един ден се бях загледал през прозореца. Може да съм блял в небето. И най-големия простак да изтупаш на прозореца – ето ти Спиноза. Следобедът мина, стартира да се свечерява. Протегнах се да запаля лампата и ненадейно като че ли слон настъпи сърцето ми. Паднах на колене. Изглежда, въпреки всичко нямаше да пребивавам постоянно. Измина една минута. После втора. И още една. Запълзях към телефона.
Двайсет и пет % от сърдечния ми мускул умряха. Възстановявах се много време, само че по този начин и не се върнах към работата. Мина цяла година. Усещах по какъв начин времето си лети. Взирах се през прозореца. Гледах по какъв начин есента минава в зима. Зимата в пролет. Понякога Бруно слизаше да поседи при мен. Познаваме се от деца, съученици сме. Той беше един от най-хубавите ми другари – с дебели очила, рижа коса, която мразеше, и глас, който ставаше креслив, когато се развълнува. Не знаех, че е още жив, до момента в който един ден, както си вървях по Ист Бродуей, не чух гласа му.
Обърнах се. Беше с тил към мен, стоеше пред магазина за плодове и питаше какъв брой коства нещо си. Отначало взех решение, че ми се причува, от кое място щеше да се вземе тук приятелят ми от детинство? Замръзнах на място на тротоара. Той от дълго време трябваше да е два метра подземен. А аз бях в Съединените щати, ето " Макдоналдс " е насреща! Но за всеки случай изчаках. Ако го бях видял в лице, нямаше да го позная. И въпреки всичко. Походката му не можеше да се сбърка. Щеше да ме задмине, протегнах ръка. Не знаех какво върша, може би в действителност се бях припознал, само че го дръпнах за ръкава.
– Бруно – промълвих.
Той спря и се обърна. Отначало изглеждаше уплашен, след това комплициран.
– Бруно. – Погледна ме. Очите му постепенно се насълзиха. Сграбчих и другата му ръка – държах един ръкав и една ръка. – Бруно. – Започна да трепери. Докосна бузата ми. Стояхме посред тротоара, хората минаваха забързано, беше топъл юнски ден. Косата му беше оредяла и снежнобяла. Изпусна плодовете. Бруно.
След няколко години жена му умря. Старото жилище не му понасяше – всичко му подсещаше за нея, тъй че, когато на горния етаж при мен се освободи един апартамент, се реалокира. Често седяхме на кухненската маса. Понякога следобедът минаваше, без да пророним дума. А в случай че говорехме, в никакъв случай не беше на идиш. Думите от детството ни станаха непознати – не можехме да ги използваме по същия метод и по тази причина предпочитахме въобще да не ги използваме. Животът изискваше нов език.
Бруно, правилният остарял другар. Не съм споделил задоволително за него. Стига ли да река, че е неизразим? Не. По-добре да опитам и да не съумея, в сравнение с въобще да не опитам. Пухкавата бяла коса, която пърха към черепа като глухарче напразно. Много пъти, Бруно, съм се изкушавал да духна главата ти и да си пожелая нещо. Само жалките ми останки от възпитание ме стопират. Или по-добре да стартира с растежа ти – дребен. В положителните си дни едвам достигаш до гърдите ми. Или може би с очилата, които откри в някаква кутия и разгласи за свои – големи кръгове, които толкоз уголемяват очите ти, че нормалната ти реакция наподобява 4,5 по скалата на Рихтер?
Очилата са женски, Бруно! Сърце не ми даваше да ти кажа. Много пъти съм опитвал. Има и още нещо. Когато бяхме млади, ти беше по-добрият публицист. Тогава бях прекомерно горделив да си призная. И въпреки всичко. Знаех го. Вярвай ми, знаех тогава, знам и в този момент. Боли ме, като помисля, че по този начин и не ти признах, а и като се сетя за всичко, което можеше да станеш. Прости ми, Бруно. Моят най-стар другар. Най-добрият. Не бях обективен към теб. Ти беше такава разтуха в залеза на живота ми. Ти, най-много ти, който щеше да намериш точните думи.
Веднъж, преди доста време, открих Бруно прострян в средата на хола, а до него празно шише от хапчета. Беше му пристигнало до гуша. Искаше да заспи вечно. На гърдите си беше залепил записка с три думи: СБОГОМ, ОБИЧНИ МОИ.
– НЕ, БРУНО, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ! – Ударих му пестник. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Погледът му беше празен и комплициран. – СЪБУДИ съдебна експертиза, ДЕБЕЛА ТИКВО! – извиках. – ЧУВАШ ЛИ МЕ? СЪБУДИ съдебна експертиза!
Клепачите му постепенно се затвориха още веднъж. Обадих се на 911. Напълних купа студена вода и я лиснах в лицето му. Допрях глава до сърцето. Много отдалече се чу глухо размърдване. Пристигна кола за спешна помощ. В болничното заведение му промиха стомаха.
– Защо изгълтахте толкоз хапчета? – попита лекарят.
Бруно, болен, отпаднал, подвигна взор умерено.
– ВИЕ КАК МИСЛИТЕ, ЗАЩО ИЗПИХ ТОЛКОВА ХАПЧЕТА?! – изпищя той. Болничната стая се умълча; всички се взираха в него.
Бруно изстена и се обърна към стената. Вечерта го сложих да си легне.
– Бруно – започнах.
– Съжалявам. Толкова беше егоистично. – Въздъхнах и понечих да си потегли. – Остани с мен! – изплака той.
Повече не споменахме станалото. Така, както в никакъв случай не споменавахме детството, фантазиите, които имахме и загубихме, всичко, което се случи, и това, което не се случи.
Веднъж си седяхме и мълчахме. Внезапно единият се разсмя. Беше заразително. Смеехме се без причина, продължихме да се кикотим и единствено след момент към този момент се клатехме в креслата, давехме се и виехме от смях, а по лицата ни се стичаха сълзи. На слабините ми се появи мокро леке и това усили смеха ни, заудрях по масата, едвам си поемах мирис. Може би по този начин ще си отида, в припадък на смях, какво по-добро от това, усмихнат и насълзен, усмихнат и с ария на уста, усмихнат, с цел да не не помни, че съм самичък, че това е краят на живота ми, че гибелта ме чака зад вратата.
Като дете обичах да пиша. Само с това желаех да се занимавам, когато порасна. Измислях си герои и изпълвах тетрадки с техните разкази. Писах за едно момче, което пораснало и станало толкоз космато, че хората го преследвали поради козината му. Налагало се да се крие по дърветата и по този начин се влюбил в една птичка, която си мислела, че той е 150-килограмова горила. Писах за сиамски близначки, едната от които беше влюбена в мен. Мислех си, че половите подиуми са извънредно истински. И въпреки всичко. Когато пораснах, взех решение, че желая да стана същински публицист. Опитах се да пиша за същински неща.
Исках да опиша света, тъй като животът в един неописан свят бе прекомерно уединен. Преди да навърша двайсет и една, към този момент бях написал три книги; кой знае какво е станало с тях. Първата разказваше за Слоним, града, в който живеех, който един път беше в Полша, различен път в Русия. Нарисувах и карта за корицата, сложих номера и имена на къщите и магазините: Кипнис, месарят; Гродзенски, шивачът; тук пък живееше Фишл Шапиро, който беше или популярен цадик, или популярен глупак – никой не се наемаше да реши; там бяха и площадът, поляната, където играехме, тук реката се разширяваше, там стесняваше; тук пък започваше гората с дървото, на което се обеси Бейла Аш, едно тук, друго там.
И въпреки всичко. Когато я дадох на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, тя просто сви плещи и сподели, че пò ѝ харесва, като си изобретявам всякакви неща. Написах втора книга, в която всичко си измислих. Изпълних я с крилати хора, дървета с корени в небето, хора, които не помнят имената си, и такива, които нищо не могат да не помнят. Дори си измислих думи. Когато свърших, тичах по целия път до дома ѝ. Втурнах се през вратата, взех по три стъпала нагоре и я връчих на единствения човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше. Подпрях се на стената и се взирах в лицето ѝ, до момента в който четеше.
Минаха часове. Свлякох се на пода. Продължи да чете. После сподели, че може би не би трябвало да си изобретявам чак всичко, тъй като по този начин е мъчно да се повярва на каквото и да било.
Друг на мое място би се отказал. Аз започнах изначало. Този път не пишех за същински неща, не пишех и за мислени. Пишех за единственото нещо, което познавах. Страниците се трупаха. Дори откакто единственият човек в Слоним, чието мнение ме интересуваше, отпътува за Америка, аз продължих да изпълвам страници с нейното име. След като тя отпътува, всичко се разпадна. Нито един евреин не беше в сигурност. Носеха се клюки за невъобразими неща и тъй като не можехме да ги въобразим, не им повярвахме, до момента в който към този момент не беше прекомерно късно и нямахме избор. Аз работех в Минск, само че ме уволниха и се върнах в Слоним.
Германците напредваха на изток. Приближаваха с всеки минал ден. Сутринта, когато чухме приближаването на танковете, майка ми сподели да се скрия в гората. Исках да взема с мен и по-малкия си брат, който беше единствено на тринайсет, само че тя сподели, че ще го докара. Защо я послушах? Защото по този начин беше по-лесно? Изтичах в гората. Притаих се. В далечината лаеха кучета. Минаха часове. После чух изстрелите.
Толкова доста изстрели. Не викаха – не знам за какво. А може би аз не можех да ги чуя. После – единствено тишина. Тялото ми беше безчувствено, припомням си усета на кръв в устата си. Не знам какъв брой време е минало. Дни. Повече не се върнах. Когато още веднъж се изправих на крайници, бях изгубил единствената парченце от себе си, която в миналото се бе считала за способна да откри думи да опише и най-малката демонстрация на живота.
И въпреки всичко.
Няколко месеца след сърдечния удар и петдесет и седем години откакто се бях отказал, прописах още веднъж. Заради самия себе си, не поради някой различен, и тъкмо там бе разликата. Нямаше значение дали ще намеря точните думи, освен това – знаех, че е невероятно. А тъй като одобрих, че това, което в миналото съм считал за допустимо, в действителност не е, и тъй като знаех, че в никакъв случай няма да покажа и думичка на никого, написах едно изречение:
Имало едно време едно момче.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (803)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ