Откъс от "Хроника на камък" на Исмаил Кадаре
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Хроника на камък ", с авторИсмаил Кадаре, възложен от Издателство " Колибри "
Излиза ново българско издание на " Хроника на камък " от Исмаил Кадаре, една от най-бележитите фигури на актуалната европейска литература.
" Хроника на камък " споделя вълнуващата история на един албански град през погледа на малко момче. Странен, приказен, рисково " накривен " град, в който, в случай че се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре, град, поредно окупиран от италианци, германци и англичани, претърпял лудостта на Втората международна война и войната на синовете против бащите.
Това е и историята на момчето, некомпетентно да осмисли една реалност, която излиза отвън рамките на представимото; момчето, превзето от вълшебството на женската хубост, само че и потресено от бруталността на възрастните; момчето, изгубило своята непорочност.
Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или остарели, гладки или грапави, правилни или подли, и също като хората окървавени от безкрайните борби. " Хроника на камък " е смущаваща комбинация от покруса и комедия, от политика и лирика. Красива, тъжна, трогателна и изящна творба, която няма да остави нито един четец апатичен.
Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е знаменит албански публицист, създател на десетина стихосбирки и на близо петдесет творби в прозаичност. През 1982 година е разгласен за " зложелател " от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита рецензия на комунистическия режим, той изпада в недружелюбност и е заставен да разгласява извънредно в чужбина.
През 1990 година емигрира във Франция. Кадаре е притежател на интернационалната премия " Чино дел Дука " (1995), на първата интернационална премия " Ман Букър " (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на премията " Ерусалим " (2015). Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е спряган неведнъж като евентуален притежател на Нобелова премия за литература, без и до през днешния ден да бъде почетен с нея.
превод Евгения Котова
Откъс от " Хроника на камък " на Исмаил Кадаре
Навън зимната нощ беше обхванала всичко в мъгла, вятър и влага. Скрил глава под завивките, слушах приглушения еднообразен звук на дъждовните капки по огромния покрив на нашата къща. Представях си по какъв начин многочислените капки се търкалят по стръмното надолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, след това да се изпарят и още веднъж да се повдигнат нагоре към светлото небе.
Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната заплаха – ламариненият водосток. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба, дружно с хиляди други, и се питаха изплашени: " Накъде отиваме? Къде ни водят? ". И още преди да са се окопитили от този вманиачен бяг по улука, ненадейно попадаха в мрачна, дълбока тюрма – в огромната щерна на нашата къща.
Така завършваше свободният, радостен живот на дъждовните капки. Там в мрачната, глуха щерна те щяха да си спомнят с горест небесните простори, които в никакъв случай към този момент нямаше да видят, чудните градове под тях и хоризонтите с проблясващи светкавици. Само аз от време на време, като си играех с огледалото, щях да им адресирам парченце небе, малко колкото длан, и то щеше да се плъзне по водата като къс спомен за огромното небе.
Те щяха да прекарат там долу доста скучни дни и месеци, до момента в който някой ден майка ми ги извади с кофата, учудени и замаяни от мрака, с цел да изпере с тях облеклата ни или да измие пода и стълбите на къщата.
Но към този момент те не знаеха нищо. Те тичаха щастливи и удовлетворени по каменните плочи на покрива и като слушах потропването им, ми ставаше мъчително за тях.
Когато дъждовете продължаваха три-четири дни, татко ми издърпваше леко улука, с цел да не се препълни щерната. Щерната беше доста огромна.
Простираше се съвсем под цялата ни къща и в случай че се препълнеше, можеше да наводни първо избата, а след това да унищожи напълно основите на къщата, тъй като нашият град беше стръмен и в него всичко можеше да се случи. Докато си блъсках главата да схвана на кого е по-трудно да търпи пленничеството – на индивида или на водата, чух стъпките на баба, а след това и гласа ѝ от другата стая:
– Ставайте, ставайте, не запомнили сме да издърпаме улука.
Баща ми и майка ми се подвигнаха разтревожени. Баща ми изтича в тъмното през коридора в дългата си бяла риза, отвори страничния дребен прозорец и с дълъг кол бутна улука настрана.
Чу се шумът на водата, която стартира да плиска на двора.
В това време майка ми възпламени газената лампа и дружно с татко ми и баба слязоха по стълбите. Приближих се до прозореца и се пробвах да погледна на открито. Вятърът тропаше с дъжда по стъклата и караше старите пролуки на къщата да скърцат.
Не се стърпях и се спуснах по стълбите да видя какво става. И тримата бяха разтревожени и не ме видяха. Бяха вдигнали капака на щерната и се мъчеха да видят какво е вътре. Майка ми държеше лампата, а татко ми гледаше.
Тръпки ме полазиха и се улових за облеклата на баба. Тя постави ръка на главата ми. Външната и вътрешната врата се блъскаха от вятъра.
– Какъв е този потоп! – сподели баба.
Баща ми, целият приведен, се опитваше да огледа в щерната.
– Донеси вестник – сподели той на майка ми.
Тя донесе. Баща ми го смачка, възпламени го и го хвърли в щерната. Майка ми едвам чуто простена.
– Водата се е вдигнала догоре – сподели татко ми.
Баба зашепна някаква молитва.
– Бързо – извика татко ми, – възпламени фенера.
Майка ми пребледняла, с разтреперани ръце възпламени фенера. Баща ми метна на главата си черна мушама, взе фенера и отиде да отвори вратника. Майка ми също се заметна с една остаряла дреха и го последва.
– Бабо, къде отиват? – попитах изплашен.
– Да повикат съседите – сподели тя.
– Защо?
– Да ни оказват помощ да източим водата от щерната.
Навън измежду мощния звук на дъжда се чу глухо хлопване на портата. След това друго и друго.
– Бабо, по какъв начин ще източим водата?
– С кофи, сине.
Приближих щерната и погледнах надолу. Тъмнина. Тъмнина и боязън.
– Аууу – извиках едвам чуто, само че щерната не ми отговори. За първи път не ми отговаряше. Аз я обичах и доста постоянно, приведен над нея, ѝ говорех какви ли не неща. Тя постоянно беше подготвена да ми отговори с оня собствен бездънен, проточен глас.
– Ауу – извиках още веднъж, само че тя продължи да мълчи.
Това значеше, че е доста ядосана.
Представях си по какъв начин там долу безбройните дъждовни капки се съюзяваха с новите разярени от скорошната стихия капки и желаеха да създадат нещо неприятно.
За жал татко ми беше не запомнил да изтегли улука. Не трябваше да се оставят придошлите от бурята води да се вметнат в нашата тиха щерна и да я разпалват. Откъм вратника се дочу звук и влязоха един след различен измокрени до кости Джеджа, Мане Воцо и Назо със снаха си. След това влезе татко ми, след него майка ми, трепереща от мраз. Вратникът още веднъж се хлопна и влязоха бегом Явер и Максут, синът на Назо, с по една огромна кофа.
Трогнах се, като видях толкоз доста хора. Заскърцаха въжетата, синджирите, кофите. Стори ми се, че тези дрънкащи кофи като че ли измъкват уплахата от душата ми. Стоях до перилата и гледах хората, които шумно се заловиха за работа – Мане Воцо, висок и слаб, с побелели коси, синът на Назо и хубавата му снаха със замечтаните очи, и Джеджа, която едвам си поемаше въздух.
Мане Воцо, Джеджа и Назо вадеха кофите една след друга, а татко ми, майка ми, снахата на Назо с мъжа си и Явер ги изсипваха на двора до вратника. Дъждът продължаваше да вали като из ведро и понякога Джеджа споделяше с носовия си глас:
– Брей, какъв потоп!
След всяка изсипана кофа споделях въображаемо на водата: " Върви по дяволите, щом не искаш да стоиш в нашата щерна ". Всяка кофа беше цялостна с пленени дъждовни капки и аз си мислех какъв брой добре щеше да бъде, в случай че можеше да се извадят първо най-лошите и размирни капки, с цел да се понижи заплахата. Джеджа остави кофата, с цел да си почине, и възпламени цигара.
– Разбра ли – сподели тя, като се приближи до баба. – На момичето на Чечо Каили поникнала брада.
– Не думай! – сподели баба.
– Кълна се в очите си – продължи Джеджа. – Черна брада, да, като на мъжете. Затова татко ѝ не я пуска да излиза на открито.
Наострих уши. Познавах това момиче и в действителност от дълго време не бях я виждал по улиците. – Ох, Селфидже – въздъхна Джеджа, – тежко ни, тежко! Лош знак ни изпраща господ. Ето и този прокълнат потоп довечера.
Като следеше с очи хубавата снаха на Назо, която се беше омъжила преди три седмици, Джеджа пошепна нещо на баба. Баба прехапа устни. Приближих се да чуя, само че Джеджа хвърли цигарата си и потегли към щерната.
– Колко ли е часът? – попита Мане Воцо.
– Минава среднощ – отвърна татко ми.
– Отивам да направя кафе – сподели баба и ме взе със себе си.
Докато се качвахме по стълбите, хлопна външната врата.
– Идват и други – сподели баба.
Проточих врат през перилата и се пробвах да видя кой беше пристигнал, само че не съумях. Коридорът беше полутъмен и по стените се движеха като в несвяст страшни, издължени сенки.
Качихме се на третия кат.
Баба възпламени огън в зимната стая. Легнах да дремя. Навън бурята виеше, комините простенваха по покривите като живи и аз си мислех по какъв начин под основите на нашата къща няма мощна и сигурна земя, а тази черна, подла вода на щерната.
Лоши времена, смутни времена, кумичке, проклето време е това. Смутни смутни. Сънят ме унасяше под приятното къкрене на кафеничето, до момента в който си спомнях откъслечни думи, чути на места от диалози на възрастните, с неосезаем като водата смисъл.
Когато се разсъниха, къщата беше притихнала. Майка ми и татко ми спяха. Станах тихо и погледнах часовника. Беше девет. Отидох в другата стая, само че и баба спеше. За първи път по това време всички спяха.
Бурята беше утихнала. Приближих до прозорците на огромната стая и погледнах на открито. Небето бе високо и студено, покрито със сиви, неподвижни облаци. Водата, която през нощта измъкваха с кофи от щерната, вероятно към този момент се бе изпарила и издигнала се високо при облаците, гледаше оттова намръщено и високомерно мокрите покриви и сивата земя.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Излиза ново българско издание на " Хроника на камък " от Исмаил Кадаре, една от най-бележитите фигури на актуалната европейска литература.
" Хроника на камък " споделя вълнуващата история на един албански град през погледа на малко момче. Странен, приказен, рисково " накривен " град, в който, в случай че се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре, град, поредно окупиран от италианци, германци и англичани, претърпял лудостта на Втората международна война и войната на синовете против бащите.
Това е и историята на момчето, некомпетентно да осмисли една реалност, която излиза отвън рамките на представимото; момчето, превзето от вълшебството на женската хубост, само че и потресено от бруталността на възрастните; момчето, изгубило своята непорочност.
Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или остарели, гладки или грапави, правилни или подли, и също като хората окървавени от безкрайните борби. " Хроника на камък " е смущаваща комбинация от покруса и комедия, от политика и лирика. Красива, тъжна, трогателна и изящна творба, която няма да остави нито един четец апатичен.
Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е знаменит албански публицист, създател на десетина стихосбирки и на близо петдесет творби в прозаичност. През 1982 година е разгласен за " зложелател " от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита рецензия на комунистическия режим, той изпада в недружелюбност и е заставен да разгласява извънредно в чужбина.
През 1990 година емигрира във Франция. Кадаре е притежател на интернационалната премия " Чино дел Дука " (1995), на първата интернационална премия " Ман Букър " (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на премията " Ерусалим " (2015). Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е спряган неведнъж като евентуален притежател на Нобелова премия за литература, без и до през днешния ден да бъде почетен с нея.
превод Евгения Котова
Откъс от " Хроника на камък " на Исмаил Кадаре
Навън зимната нощ беше обхванала всичко в мъгла, вятър и влага. Скрил глава под завивките, слушах приглушения еднообразен звук на дъждовните капки по огромния покрив на нашата къща. Представях си по какъв начин многочислените капки се търкалят по стръмното надолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, след това да се изпарят и още веднъж да се повдигнат нагоре към светлото небе.
Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната заплаха – ламариненият водосток. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба, дружно с хиляди други, и се питаха изплашени: " Накъде отиваме? Къде ни водят? ". И още преди да са се окопитили от този вманиачен бяг по улука, ненадейно попадаха в мрачна, дълбока тюрма – в огромната щерна на нашата къща.
Така завършваше свободният, радостен живот на дъждовните капки. Там в мрачната, глуха щерна те щяха да си спомнят с горест небесните простори, които в никакъв случай към този момент нямаше да видят, чудните градове под тях и хоризонтите с проблясващи светкавици. Само аз от време на време, като си играех с огледалото, щях да им адресирам парченце небе, малко колкото длан, и то щеше да се плъзне по водата като къс спомен за огромното небе.
Те щяха да прекарат там долу доста скучни дни и месеци, до момента в който някой ден майка ми ги извади с кофата, учудени и замаяни от мрака, с цел да изпере с тях облеклата ни или да измие пода и стълбите на къщата.
Но към този момент те не знаеха нищо. Те тичаха щастливи и удовлетворени по каменните плочи на покрива и като слушах потропването им, ми ставаше мъчително за тях.
Когато дъждовете продължаваха три-четири дни, татко ми издърпваше леко улука, с цел да не се препълни щерната. Щерната беше доста огромна.
Простираше се съвсем под цялата ни къща и в случай че се препълнеше, можеше да наводни първо избата, а след това да унищожи напълно основите на къщата, тъй като нашият град беше стръмен и в него всичко можеше да се случи. Докато си блъсках главата да схвана на кого е по-трудно да търпи пленничеството – на индивида или на водата, чух стъпките на баба, а след това и гласа ѝ от другата стая:
– Ставайте, ставайте, не запомнили сме да издърпаме улука.
Баща ми и майка ми се подвигнаха разтревожени. Баща ми изтича в тъмното през коридора в дългата си бяла риза, отвори страничния дребен прозорец и с дълъг кол бутна улука настрана.
Чу се шумът на водата, която стартира да плиска на двора.
В това време майка ми възпламени газената лампа и дружно с татко ми и баба слязоха по стълбите. Приближих се до прозореца и се пробвах да погледна на открито. Вятърът тропаше с дъжда по стъклата и караше старите пролуки на къщата да скърцат.
Не се стърпях и се спуснах по стълбите да видя какво става. И тримата бяха разтревожени и не ме видяха. Бяха вдигнали капака на щерната и се мъчеха да видят какво е вътре. Майка ми държеше лампата, а татко ми гледаше.
Тръпки ме полазиха и се улових за облеклата на баба. Тя постави ръка на главата ми. Външната и вътрешната врата се блъскаха от вятъра.
– Какъв е този потоп! – сподели баба.
Баща ми, целият приведен, се опитваше да огледа в щерната.
– Донеси вестник – сподели той на майка ми.
Тя донесе. Баща ми го смачка, възпламени го и го хвърли в щерната. Майка ми едвам чуто простена.
– Водата се е вдигнала догоре – сподели татко ми.
Баба зашепна някаква молитва.
– Бързо – извика татко ми, – възпламени фенера.
Майка ми пребледняла, с разтреперани ръце възпламени фенера. Баща ми метна на главата си черна мушама, взе фенера и отиде да отвори вратника. Майка ми също се заметна с една остаряла дреха и го последва.
– Бабо, къде отиват? – попитах изплашен.
– Да повикат съседите – сподели тя.
– Защо?
– Да ни оказват помощ да източим водата от щерната.
Навън измежду мощния звук на дъжда се чу глухо хлопване на портата. След това друго и друго.
– Бабо, по какъв начин ще източим водата?
– С кофи, сине.
Приближих щерната и погледнах надолу. Тъмнина. Тъмнина и боязън.
– Аууу – извиках едвам чуто, само че щерната не ми отговори. За първи път не ми отговаряше. Аз я обичах и доста постоянно, приведен над нея, ѝ говорех какви ли не неща. Тя постоянно беше подготвена да ми отговори с оня собствен бездънен, проточен глас.
– Ауу – извиках още веднъж, само че тя продължи да мълчи.
Това значеше, че е доста ядосана.
Представях си по какъв начин там долу безбройните дъждовни капки се съюзяваха с новите разярени от скорошната стихия капки и желаеха да създадат нещо неприятно.
За жал татко ми беше не запомнил да изтегли улука. Не трябваше да се оставят придошлите от бурята води да се вметнат в нашата тиха щерна и да я разпалват. Откъм вратника се дочу звук и влязоха един след различен измокрени до кости Джеджа, Мане Воцо и Назо със снаха си. След това влезе татко ми, след него майка ми, трепереща от мраз. Вратникът още веднъж се хлопна и влязоха бегом Явер и Максут, синът на Назо, с по една огромна кофа.
Трогнах се, като видях толкоз доста хора. Заскърцаха въжетата, синджирите, кофите. Стори ми се, че тези дрънкащи кофи като че ли измъкват уплахата от душата ми. Стоях до перилата и гледах хората, които шумно се заловиха за работа – Мане Воцо, висок и слаб, с побелели коси, синът на Назо и хубавата му снаха със замечтаните очи, и Джеджа, която едвам си поемаше въздух.
Мане Воцо, Джеджа и Назо вадеха кофите една след друга, а татко ми, майка ми, снахата на Назо с мъжа си и Явер ги изсипваха на двора до вратника. Дъждът продължаваше да вали като из ведро и понякога Джеджа споделяше с носовия си глас:
– Брей, какъв потоп!
След всяка изсипана кофа споделях въображаемо на водата: " Върви по дяволите, щом не искаш да стоиш в нашата щерна ". Всяка кофа беше цялостна с пленени дъждовни капки и аз си мислех какъв брой добре щеше да бъде, в случай че можеше да се извадят първо най-лошите и размирни капки, с цел да се понижи заплахата. Джеджа остави кофата, с цел да си почине, и възпламени цигара.
– Разбра ли – сподели тя, като се приближи до баба. – На момичето на Чечо Каили поникнала брада.
– Не думай! – сподели баба.
– Кълна се в очите си – продължи Джеджа. – Черна брада, да, като на мъжете. Затова татко ѝ не я пуска да излиза на открито.
Наострих уши. Познавах това момиче и в действителност от дълго време не бях я виждал по улиците. – Ох, Селфидже – въздъхна Джеджа, – тежко ни, тежко! Лош знак ни изпраща господ. Ето и този прокълнат потоп довечера.
Като следеше с очи хубавата снаха на Назо, която се беше омъжила преди три седмици, Джеджа пошепна нещо на баба. Баба прехапа устни. Приближих се да чуя, само че Джеджа хвърли цигарата си и потегли към щерната.
– Колко ли е часът? – попита Мане Воцо.
– Минава среднощ – отвърна татко ми.
– Отивам да направя кафе – сподели баба и ме взе със себе си.
Докато се качвахме по стълбите, хлопна външната врата.
– Идват и други – сподели баба.
Проточих врат през перилата и се пробвах да видя кой беше пристигнал, само че не съумях. Коридорът беше полутъмен и по стените се движеха като в несвяст страшни, издължени сенки.
Качихме се на третия кат.
Баба възпламени огън в зимната стая. Легнах да дремя. Навън бурята виеше, комините простенваха по покривите като живи и аз си мислех по какъв начин под основите на нашата къща няма мощна и сигурна земя, а тази черна, подла вода на щерната.
Лоши времена, смутни времена, кумичке, проклето време е това. Смутни смутни. Сънят ме унасяше под приятното къкрене на кафеничето, до момента в който си спомнях откъслечни думи, чути на места от диалози на възрастните, с неосезаем като водата смисъл.
Когато се разсъниха, къщата беше притихнала. Майка ми и татко ми спяха. Станах тихо и погледнах часовника. Беше девет. Отидох в другата стая, само че и баба спеше. За първи път по това време всички спяха.
Бурята беше утихнала. Приближих до прозорците на огромната стая и погледнах на открито. Небето бе високо и студено, покрито със сиви, неподвижни облаци. Водата, която през нощта измъкваха с кофи от щерната, вероятно към този момент се бе изпарила и издигнала се високо при облаците, гледаше оттова намръщено и високомерно мокрите покриви и сивата земя.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ