Всеки ден котката идвала на прозореца. Щом разбрали защо, служителите на болницата ахнали
В продължение на две седмици котката всеки ден се появявала на прозореца. Персоналът на болничното заведение не можел да повярва, когато схванал повода.
В дежурната се втурна младата здравна сестра Ирина, която преди малко беше приключила университет. Очите й блестяха, бузите й бяха зачервени:
— Доктор Васева, ой още веднъж е тук! <ожете ли да си визиите?
— Кой е „ той “? — попита лекарката, като изтощено потърка носа си. Нощната промяна беше тежка…
— Котката! Сивата, с бялото ухо. Той седи там към този момент цялостен час! Той идва всеки ден, представяте ли си?
– Какво имаш поради „ всеки ден “?
Доктор Васева още веднъж се върна към документите преди да направи обиколка. Новата пациентка от четвърта стая към момента беше в кома. Изминаха 14 дни, откогато беше блъсната от необмислен водач, минал на алено. Вече имаше задоволително проблеми с плануваните пациенти, а в този момент и това…
Ирина седна на ръба на стола:
— Да, към този момент две седмици! Той идва до прозореца на стаята, където лежи пациентката Мелина. Седи и гледа, гледа… Санитарите го гонят, само че той отново се връща. Дори го кръстихме Дежурния.
Доктир асева се намръщи от неодобрение – последното нещо, от което се нуждаеха тук, бяха бездомни котки! Искаше да се скара на сестрата, само че нещо в тона й я накара да стане и да отиде до прозореца.
На перваза на прозореца в действителност седеше котка – сива, с бяло ухо, както разказа Ирина. Беше едва, само че явно домашно жиотно: въпреки козината му да беше рошава, личеше, че в миналото е бил гледан. Котката седеше извънредно – изправена, като дежурен, и се взираше в прозореца на отделението, където лежеше онази пациентка.
— О, Боже, какви нелепости – измърмори лекарката. — Тук имаме човек сред живота и гибелта, а се занимаваме с котки.
Нещо в тази история обаче не й даваше мира. Може би това беше упоритостта, с която тази котка се връщаше? Не всяко куче или даже човек може да покаже такава лоялност.
— Какво знаем за тази пациентка? — ненадейно попита тя.
Ирина подвигна плещи:
— Почти нищо. Мелина Александрвова, 52 години. Живее сама, а щерка й понякога я посещава. Блъскат я на пешеходна пътека, тъкмо до дома й.
— Къде е домът й?
— Онази пететажна постройка там — махна с ръка Ирина към прозореца. — А сиввият котарак е зад оградата на болничното заведение.
Дпктор Васева още веднъж погледна котарака. Той като че ли усети погледа й и обърна глава. Кожата на лекарката настръхна от изразителните му очи.
Отговорът на въпросите им пристигна ненадейно. В същия ден дъщерята на пациентката Мелина донесе документи. Но една фотография падна от досието. На фотографията дамата на име Мелина седеше на стол, а в ръцете й беше същата сива котка с бяло ухо.
— Това… — гласът на лекарката трепереше. – Кой е това?
Дъщерята изхлипа:
— Това е Майкъл, котаракът на майка ми. Той изчезна преди две години, изтичавйки на улицата, когато водопроводчиците оставили вратата отворена. Мама облепи всичко с разгласи, обиколи всеки двор… Дори отхвърляше да се реалокира. Тя сподели: „ Ами в случай че котката се върне? Как ще ме откри? “
Доктор Васева почувства тръпки по гърба си.
В последна сметка котката бе открита, само че уви, прекомерно късно… Може би е била наоколо сега, в който стопанката му е блъсната от кола, и е последвала колата за спешна помощ, с цел да разбере къде е откарана. Но по какъв начин е намерила верния прозорец? Вероятно е проверила всеки…
— Къде живее тя? – попита лекарката.
— Тук, зад болничното заведение, в сивата пететажна сграда…
В този миг тишината в болничния кулоар беше нарушена от пронизителния сигнал от апаратурата в стаята на Мелина. Всички се втурнаха там – и лекарката, и сестрата, и дъщерята…
На сърдечния екран се появиха първите признаци на излизане от кома. Разбира се, те незабавно не помниха за котката.
Когато Мелина за първи път отвори очи, лекарите се суетяха в близост. Ярка светлина, гласове, пиукащи инструменти… Всичко като че ли беше в мъгла.
— Майко! – чу се гласът на щерка й Наталия. – Мамо, чуваш ли ни?
Мелина се опита да кимне. Все още не можеше да приказва – устата й беше суха, гърлото я болеше тръбите.
— Тихо, не бързайте — безшумно сподели лекар Васева. – Справяте се отлично, госпожо.
По-късно Наталия седеше до нея, държеше майка си за ръка и плачеше. Но внезапно тя се усмихна през сълзи:
– Мамо, имам изненада за теб! Няма да повярваш… Майкъл бе открит!
Мелина потръпна, пробвайки се да каже нещо. В очите й се смесиха изненада и наслада.
— Лежете, лежете – държеше я решително лекар Васева — Още е рано за страсти.
— Можеш ли да си представиш, мамо “, продължи Наталия, галейки ръката й. — Той самичък те откри! Всеки ден идваше тук, сядаше под прозореца… Лекарите го забелязали. И като донесох фотографията, незабавно го познаха!
По бузите на Мелина се стичаха сълзи.
— Заведох го при мен — продължи Наталия. — Първо не искаше да си потегля, бързаше към болничното заведение. Но няма ужасно, разбрахме се – ще го повеждам при теж всеки ден, незабавно щом лекарите разрешат.
Когато Мелина беше преместена в нормално поделение, Наталия пристигна с огромна чанта, от която се чуваше недоволно ръмжене.
—Той не може да е тук! — означи строго сестрата. – Забранено е.
Но лекар Васева единствено махна с ръка:
— Нека остане. Тази котка заслужава да бъде тук повече от множеството хора.
— О, боже…- не повярва здравната сестра Ирина, когато видя котката.
— Просто от време на време любовта е по-силна от всяко затруднение – отвърна лекарката.
— Потърпи – сподели Наталия, изваждайки разрошения Майкъл. – Сега ще видиш мама…
Котката застина, взе да души… И тогава се втурна към леглото. Лапите му започнаха да „ месят “.
— Внимателно! – извика доктор Васева, само че беше прекомерно късно.
Майкъл към този момент седеше до възглавницата и притисна нос към обичаната си господарка. Мъркаше толкоз мощно, че като че ли се чуваше в коридора. А Мелина… тя плачеше и се смееше по едно и също време, пробвайки се да го погали с трепереща ръка.
„ О, Боже мой – прошепна Ирина, скришом изтривайки сълзите си, – това е като на филм… “
Оттогава Наталия идваше всеки ден. За своя изненада тя видя, че Майкъл по някакъв метод се бе научил да дефинира времето на визитите. Точно в четири часа следобяд започваше да се върти към вратата и да мяука мощно.
— Как го правиш? — изненада се Наталия. — Наистина ли се научи да познаваш времето?
А той просто махаше с опашка, прехвърляйки се от лапа на лапа, като че ли я споделяше: „ Йайде по-бързо, мама чака “.
„ Знаете ли “, сподели един път доктор Васева, гледайки тази картина, „ За 20 години работа съм виждала доста. Но това… “
Тя направи пауза, подбирайки думите си, след което добави:
— Ние, хората, имаме още доста да учим за такава лоялност.
По-късно, когато Мелина се върна вкъщи, Майкул още веднъж се настани комфортно до нея на леглото. Сякаш тези две години разлъка, комата, болничното заведение, дългите дни на очакване под прозореца в никакъв случай не се бяха случвали…
А лекар Васева.. Оттогава тя гледаше на света по различен метод. И когато чуваше диалози по какъв начин животните не знаят по какъв начин да обичат, просто се усмихваше загадъчно. Защото тя знаеше сигурно: същинските чудеса се случват с помощта на любовта.
И всякога, когато минаваше около сивата пететажна постройка, тя поглеждаше нагоре към прозорците на третия етаж. Там, на перваза на прозореца, постоянно можеше да се види прочут контур – котаракът седеше на слънце, блажено примижаващ и, наподобява, ухилен на целия свят.

