В онзи ден отивах на рождения ден на приятелка. Отидох

В оня ден отивах на рождения ден на другарка. Отидох до магазина, с цел да й купя букет. Получи се елегантен и доста хубав букет.

Излизам щастлива от магазина и ме посреща едно момче. Погледна ме някак тъжно, незабавно го съжалих. 

— Добре ли си, миличко? Или нещо се е случило?

— Имате хубав букет. Можете ли да ми го дадете?

— Моля?

— Имам някакви стотинки. Ще стигнат ли?

— Чакай. Ти сам ли си? Къде е майка ти?

— Точно при нея отивам. Тя кашля доста и е в болница.

След тези думи очите ми сами се навлажниха. Стана ми толкоз мъчително за него! В същото време се появи някаква горделивост – той растеше като същински мъж, тревожеше се за майка си, искаше да направи нещо хубаво за нея. Това беше толкоз благо.

— А татко ти къде е? Защо си самичък на улицата?

— Нямам татко. Живея с майка ми и сестра ми. Имаме и баба, само че тя е доста остаряла.

Покрай нас минаваха хора. Чух една дама да се оплаква на друга, че просяците сстават от ден на ден. И че не би трябвало да се има вяра на приказките им и да им се дават пари.

В този миг си помислих, че моята другарка несъмнено няма да обеднее, в случай че остане без букет, и подадох ръката си напред.

— Заповядай.

— Благодаря ти, лельо! Имам пари тук, вземи ги!

— Няма потребност, благодаря. Купи на мама малко шоколад. Поздрави я и й пожелай бързо излекуване. Ти си доста добър наследник, майка ти е щастливка, че те има.

– Благодаря ти! Казвам се Сашо.

Момчето си потегли, аз останах да седнал съм на спирката. Тези дами също бяха още там, чуха диалога ни. Една от тях сподели, че съм си дала парите напразно. По някаква причина тя беше сигурна, че Сашо ще го продаде и ще похарчи парите за цигари. Странна логичност.

Не ми пукаше, усещах топлота в душата си. Изглеждашр, че не съм направила нищо, само че какъв брой хубаво се почувствах след срещата с това момче!

Няколко месеца по-късно моята история имаше продължение. Прибирах се от родителите си, качих се на метрото и там към този момент седяха две дами.

Едно от лицата ми се стори познато, само че знаех сигурно, че не се познаваме. И тогава инцидентно чух диалога им.

— Бях на пазара, купувах облекла за децата. Нищо не са ми желали, само че са ги заслужили, не скърбя за нищо. Бившият ми мъж изцяло изчезна, не знам нищо за него, единствено майка ми е до мен, оказва помощ ми, макар че самата тя е непрекъснато болна.

— Важното е, че най-близките ти са до теб. Синът ти скоро ще порасне и ще ти стане опора.

— Така е. Той е моето злато. Дори няма потребност да му споделям нищо, той може да се оправи към този момент с съвсем всичко. Вече се е научил да готви. Помага на сестра си с домашните. Казвам му да излезе да се поразходи, само че той не желае.

— Малък левент!

— Наскоро бях в болничното заведение с инфектиране. А той ми донесе толкоз огромен хубав букет. Направо луксозен. Уплаших се, помислих, че го е откраднал, тъй като нямаше пари. Той сподели, че някаква вуйна му го е дала. По-късно се успокоих, тъй като знам, че в никакъв случай няма да ми вземе непозната благосъстоятелност.

Отново погледнах към дамите. Ами да! Едната по този начин приличаше на дребния Сашко! Беше прелестно да чуя, че хората не са спрели да имат вяра. В своите деца, в себе си. Сега знам, че стават чудеса.

Сашко ми го сподели и аз повярвах.