Един ден видях съседските деца да викат пред вратата: „Мамо, замръзнахме, отвори ни!“
В оня ден на открито бе пъклен студено, едвам съумях да стигна от спирката до входа. Тогава пред мен се появи позната картина: децата на съседите в остарели шушлякови якета не можаха да се приберат в жилището си.
— Мамо, отвори, измръзнахме…
— Какво, отново ли е заспала и не чува? – пипитах аз.
Осемгодишната Виктория въздъхна тежко и кимна. Четиригодишното й братче беше обляно в сълзи и ридаеше.
— Елате при мен. Ще се стоплим и ще приготвим нещо за ястие.
Децата ме последваха по стълбите до горния етаж.
Това не беше първият път, когато пияната им майка изпращаше децата си „ на разходка “, с цел да остане сама с колегата си в наетия чартърен едностаен апартамент. И всичко свършваше по същия метод: пияната двойка заспиваше в топлото легло, а децата оставаха във входа.
Веднъж даже трябваше да нощуват при мен, тъй като не можахме да се свържем с майка им. А на сутринта тази нещастна майка ми чете конско, че видиш ли, съм взела децата си без предизвестие.
Може би беше време да алармирам обществените преди да се е случило нещо извънредно. Лятото беше едно, само че към този момент идваше зима, а децата нямаха даже естествени дебели облекла.
В онази вечер и децата още веднъж не можахме да събудим майка им, макар че Вики сподели, че е видяла отдалеко, когато тя и брат й към момента се разхождали, че чичо Ваньо, сътрудникът на майка й, е излязъл от входа и тръгнал нанякъде.
Стори ми се необичайно, само че си помислих, че момичето може да е сбъркало, защото го е видяло отдалеко.
Майката не отвори вратата и сутринта. Обадих се в полицията.
Полицаите пристигнаха скоро. Наложи се да разбият вратата. Галина, майката на Вики и Сашко, лежеше в леглото и не мърдаше, само че беше жива. Полицията повика кола за спешна помощ.
Пристигналият доктор диагностицира Галина или с инсулт, или с инфаркт. Очевидно беше, че нещо се е случило с дамата през вчерашния ден вечерта, само че защото здравната помощ не била предоставена в точния момент, в този момент имаше доста дребен късмет майката на децата да бъде избавена.
Жената беше откарана в болничното заведение, а децата останаха към този момент да останат при мен. Трябваше да давам показания дълго време, да подпиша някои документи и да оказа помощ за правенето на идентифицирането на колегата на Галина.
Полицията трябваше да откри мъжа, с цел да разбере дали той не е наранил по някакъв метод дамата във въпросната вечер.
— Лельо Таня, а в случай че мама си отиде, ще ни вземеш ли вечно при теб? Не желая да вървя в дома за деца… Видях по малкия екран, че там е доста неприятно за децата…
Вики ме погледна с жални очи и аз не знаех какво да й отговоря. Жал ми беше за тези деца, само че аз самата не бях доста просперираща. През целия си живот отгледах единствения си наследник сама, и си поех въздух едвам наското, когато синът ми приключи университет и си откри работа в чужбина.
Въпреки че в този момент живееше в друга страна и се устояваше самичък, евентуално скоро щеше да се ожени и да има потребност от помощ за бъдещите внуци.
Споделих всички тези мисли на следователя, който също ми предложи да получа наставничество над децата, откакто ми заяви, че съседката ми Галина е умряла в болничното заведение.
— Госпожо, изглеждате добър човек, апартаментът ви е огромен и мисля, че ще се справите.
Все още се опасявах, трябваше да се съветвам със сина си. Същата вечер му се обадих и му описах за случилото се.
— Мамо, решавай сама, само че на твое място бих се съгласил. Познавам те, допускам, че в случай че действаш по друг метод, ще се измъчваш със подозрения, че си постъпила неправилно. Ще се натъжиш, отново ще се разболееш, а на мен ми би трябвало здрава майка! И не се притеснявай за парите, които трябват за децата. Аз ще ти изпращам, получавам повече от добра заплата.
— Убеди ме! Ела тогава някой ден да се запознаеш с новите си родственици.
Вики и Сашко останаха с мен. Синът ми в действителност взе да ми изпраща всеки месец пари, а животът ми стана по-интересен и разнороден с тези хлапета. Сякаш се върнах във времената, когато синът ми беше още дребен.
