За нашето предназначение, което изпълва живота ни със съдържание и смисъл
В дребен японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не схванал повода за нейното заболяване, с цел да може да и помогне. Хората, добре я познавали, тъй като била брачна половинка на кмета.
За нейното лекуване били поканени едни от най-хубавите лекари и знахари, само че със всеки ден животът я напускал. И един ден тя не станала от леглото си. Тогава схванала, че животът си отива вечно. Усетила, че душата постепенно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със страдание.
Настъпило ранно утро, времето в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира своят ден – изпълнен с врява и грижа за близките. През последните дни тя живеела със своите мемоари за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство.
Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила,за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-много тя скръбяла, за това,че по този начин незаслужено била осъдена от ориста. И внезапно усетила, че тялото и станало леко, леко…
В този миг, погълната от новото, непознато преди възприятие, някъде от вътрешната страна тя чула или по-скоро усетила, мощен, само че доста прелестен глас, който ненадейно я „ попитал “:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, дамата на кмета – бързо и някак машинално дала отговор тя.
– Аз не запитвам по какъв начин се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „ Коя си “?
– Аз съм учителка в учебно заведение – траяла несигурно дамата.
– Нима те запитвам какъв брой деца имаш и къде работиш?
Жената напълно се объркала. Но въпросът прозвучал още веднъж. В него нямало прибързаност или неодобрение. Но пък имало доста обич, имало толкоз време, колкото и било нужно. Тя чувствала това, само че не знаела какво да отговори.
Тя давала все нови и нови отговори, само че чувала един и същи въпрос: „ Коя си ти? “ Сторило и се, че предходна цяла безкрайност. Вече нямала никакви отговори.
Покорно замълчала и зачакала своята орис. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя ненадейно съвсем шушукайки споделила:
– Аз съм тази, която се разсънва всеки ден, с цел да обича, с цел да оказва помощ на фамилията си и да учи децата в учебно заведение.
И в този миг нейното тяло потръпнало и тя почувствала, по какъв начин топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, по какъв начин сърцето и бие по този начин мощно, че едвам чува птичите песни извън.
Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, отметнала пердето и лицето и се озарило от яркото утринно слънце.
Жената погледнала към часовника, било времето, в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира своя нов ден – цялостен с грижи и врява.
Облякла се, влезнала в кухнята и… почнала своя нов ден, изпълнена със сили и сила.
Тя разкрила своя икигай – този, поради който всеки от нас е пристигнал на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота.
Малко или огромно, това е нашето предопределение, което изпълва живота ни със наличие и смисъл.
Това, което разсънва любовта и ни дава светлина.
Това, без което ние се усещаме опустошени, това, без което нашият живот постепенно гасне от неизлечима болест.
Икигай – това, поради което ние се разсънваме всяко утро.
