В края на лятото посетих една френска клиника и веднага

Цигулките - Нашите автори

В края на лятото посетих една френска клиника и незабавно откакто прекрачих прага ѝ бях изумен от оформлението на интериора: в дъното на чакалнята имаше инсталирана кабинка с транспарантна витрина, зад която се виждаха декове и пултове за ръководство и насъбрана звукозаписна техника, в профил закачени няколко чифта слушалки и най-малко 10 разнообразни тонколони.

На стените в помещението висяха плакати на... български език. На почетно място бе окачена корицата на издадената в миналото плоча от „ Балкантон “ и до нея в рамка самият винил със запис на „ Първия концерт на Паганини “ със Софийската филхармония. Зачудих се от кое място са добити всички тези неща във Франция и кой е измислил този дизайн на фоайето?

От тавана се спускаха закачени на пълен риболовен конец още няколко плочи и компакт дискове, евентуално, с цел да са в звук с останалото. Ноти бяха изрисувани по стените и тавана, както и ключове сол по дезинфекцирания линолеум на пода. Докато чаках да ми пристигна редът, който симпатичната дежурна на рецепцията трябваше да изпише на монитора, се разходих с любознание, с цел да прегледам всичко по етикетите на плочите и плакатите. Спомних си, че записът на плочата е уникат и е изработен някъде през 60-те години на ХХ век.

На винила имаше запис на великите цигулари Емил Камиларов и брачната половинка му Дина Шнайдерман в дует. Камиларов неслучайно е именуван в целия свят „ българският Паганини “. Впрочем, май през днешния ден у нас никой, с изключение на старите музикални среди и учещите в Консерваторията не си спомнят за него. За разлика от визитите му у нас, когато при идването посрещачите възторжено са го носили на ръце и са знаели кой е. Апропо, тук във Франция може и повече да знаят за музиканта, в сравнение с у нас, където въобще няма да се учудя, че е чужд или може би е към този момент полузабравен.

А Дина Шнайдерман, доколкото съм чел, е била ученичка на огромния цигулар проф. Давид Ойстрах, който пък е мой безспорен любимец в изкуството с цигулката. Мисля, че е човек, роден с този инструмент вместо лява ръка и с лък вместо дясна. Има задоволително записи в интернет, които можете сами да чуете и да се убедите дали това, което споделям за Ойстрах, е по този начин. Твърдя го, тъй като няма по какъв начин с човешки думи да опиша гениалните звуци, които се изливат от цигулката му.

Както и да е, насочвам мисловни благодарности към един огромен другар - Пейо Колев, откривателят на родни фотосъкровища на „ Изгубената България “, който преди години, в една скучна зимна вечер, ми изпрати архивен черно-бял клип на гениалния цигулар Ойстрах с думите: „ Никич, чуй тука защо става въпрос, на следващия ден сутринта, в случай че имаме думи, ще разясняваме “. Е, нямахме.

Какво забавно нещо е паметта – едно петминутно седене във френска чакалня и към този момент превъртях обратно българската, че дори и международната история за околните 50-60 години обратно. През спомените ми се яви остаряло видео-интервю, в което Дина Шнайдерман напряко се изповядваше пред камерата. Бях останал с усещане, че всичко е разказано с някаква дълбока мъка в душата: по какъв начин двамата със брачна половинка ѝ Камиларов не са имали изобщо концепция да напущат България, а са били принудени – това някъде при започване на 80-те години.

Случило се е, откакто управлението на филхармонията връчило заповед за преместването им към някаква друга конструкция, само че с дребна и доста основна детайлност, която била следната: без право да свирят. Е по какъв начин може по този начин чиновнически да наредиш и ограничиш двама музиканти и то велики - да не свирят!? Трябва да си човек с голяма административна власт и кокоши мозък, с цел да вземеш „ гениалното “ решение да убиеш двама могъщи гении?

Може би редакторите на „ Книгата за върховете на Гинес “ биха се зарадвали да отворят секция „ Ужасно тъпи заповеди и разпоредби “, та да дадат начало на рубриката с този безпределно малоумен декрет на хартия, спуснат евентуално от някой вишестоящ партиец. Веднага мога да дам и още едно предложение за тоя раздел: малко знае се, че Алеко Константинов е бил безусловно безкористен и е отстраняван цели 2 пъти от работата си в съда. Като административна пречка за преназначаването му на други длъжности (пак там в съда), към него са били предявявани прекомерно идиотски нормативи - да вземем за пример да покаже доказателство, че е…. образован и, че не е... малолетен. Алеко въпреки всичко е потвърдил на простаците, че длъжностите, които е заемал в това правосъдно ведомство, не могат по закон да се поверят на малолетни и необразовани.

Уважаеми редактори на Гинес, апелирам ви включете в класацията тези прелестни монументи на бюрокрацията, каквито са справката на Алеко и заповедта на Камиларов и брачната половинка му да не свирят, двете са почтени образци за новата ви графа „ Идиотщини “ в книга с върхове!

Между другото, откакто стана въпрос за върховете на Гинес – Емил Камиларов и Дина Шнайдерман въпреки всичко са влезнали в тази почетна книга, само че с връх (през 2001 г.). Изсвирили са в един концерт всички сонати на Моцарт за цигулка, които са общо 19. Свирили са ги цели седем часа! Без отмора!

Докато размишлявах и прехвърлях мислено този поток от мисли, естествено, пропуснах името си на монитора. Разбрах го, когато от кабинета се появи главата на професора, който с любознание прегледа чакалнята и най-после ме повика с пръст. Скочих като жилнат и минах през вратата съвсем на тичешком. Вътре се стъписах откакто докторът ме заприказва на чист български. Вярно, изричаше думите със мощен акцент, само че въпреки всичко чувах роден език. Оказа се, че е бил женен за българка, също доктор, а преди години живеели известно време в България. Ето от кое място беше понаучил езика. За чужденец се справяше отлично.

Вместо да го заговоря за това, за което бях пристигнал, и да му показва проучванията, които стисках в една директория, аз го заразпитвах за фоайето и украсата с плакати и плочи. Той ми описа, че от дълго време имал таман тази концепция за оформлението, с цел да е прелестно на посетителите. Искал да се усещат като на посещаване в звукозаписно студио, а не в болница. Затова желал интериорът да не наподобява общоприетоо и стерилно.

Вътре в кабинета забелязах, че апетитът към историята на цигулките и виолите у този човек е грамаден, там беше като съкровищницата на Али Баба: на цяла стена висяха скелети на цигулки, материали и забавни принадлежности за прегъване и сглобяване на частите, както и два калъфа, направени от крокодилска кожа и лакирани с пъстър лак.

Попитах го за плочата на Камиларов и Шнайдерман от фоайето и дали знае, че това е неповторим запис – той отговори, че за пръв път чува сходно нещо, извади един бележник и взе да си записва всичко чуто от мен в него. После пъргаво стана и стартира като екскурзовод да ми споделя в детайли за всяка находка от стената. Научих всички истории - по какъв начин е откупувал от битаци и търгове всичките си добити цигулки, техни заготовки и принадлежности. Чувството ми беше познато, правех същото, единствено че с фотографии, фотоленти и стъклени плаки. Така и двамата в един миг си признахме, че колекционерството, е доста, доста инфектиран „ поминък “.

За пръв път виждах човек, който беше толкоз разпален освен по изкуството и класическата музика, само че и по цигулките. В един миг си помислих, че съм попаднал не навръх професор ортопед, ами на историк и меломан-антиквар, който събира остарели музикални принадлежности. Предполагам, че с изключение на общата връзка, която намерихме посредством българския език, знанията и споделените истории някак стопиха леда сред доктор и пациент. Какъв ти лед?! В този кабинет седяхме двама изцяло непознати мъже, доста запалени по проучването и събирането на всевъзможни истории.

Искахме едновременно да излеем разказите си за всички находки, да се перчим с добитите познания, да покажем един на различен заразната си пристрастеност на събирачи на редки предмети, която не може да се опише с нормални думи. Видях по какъв начин кутията с приказни истории някак се отвори и взех решение да му опиша още една случка със фамилията виртуозни цигулари.

След като емигрирали в чужбина, в края на 90-те години, двамата получили публично позволение от италианското държавно управление да им се повери… цигулката на Паганини. След гибелта на Николо Паганини (той предава Богу дух в гр. в Ница, само че за това малко по-надолу) цигулката е била завещана на общината в Генуа. Сега инструментът се съхранява там, като по няколко пъти в годината, а може би и на месец, специфичен майстор-лютиер я просвирва.

Докторът не се стърпя и ме прекъсна с допълнението, че е посещавал неведнъж Италия и е виждал инструмента. Разказа по какъв начин по него още личали петната от потта на гениалния италиански музикант. Това имало напълно просто пояснение: по негово време майсторите на принадлежности не са изработвали подбрадници, изпълнителите свирели, опирайки инструмента непосредствено до тялото си.

Паганини, като се изключи че завещал инструмента си на Генуа, продиктувал на нотариуса следното изискване: никой след неговата гибел да не свири на този инструмент! Общинарите обаче връчили цигулката и едно нейно копие на Камиларов и Шнайдерман, които в продължение на седмица свирели в замъка до известния в целия свят град на университетите Упсала (Швеция) и изнасяли по два концерта дневно.

Освен разрешението цигулката да бъде изнесена от Италия, отдаването ѝ в непознати ръце също било сензационно - за първи път, след близо 150 година, персоналният инструмент на великия музикант се съживил и зазвучал още веднъж, както в ръцете на притежателя си! Естествено, новината се разчула в целия свят, замъкът се извършил с хора от всички краища на света; излъчвали се директни предавания; телевизионни камери и полицейски хеликоптери обсаждали местността; правели се записи на осъществяванията.

Докторът мълчеше ухилен, записваше и тази история. Беше негов ред да споделя.

Шнайдерман и Камиларов свирели на цигулки, направени в фамозната италианска школа " Кремона ". Понеже стана дума за италианския град на лютиерите, той разказа как веднъж бил на конференция в Италия и нямал самообладание форумът да завърши, да възпламени колата и да бръмне до гр. Кремона, с цел да прегледа и научи всичко за света на цигулките и виолите.

За начало планувал да посети първо ателието на Страдивари. На потегляне обаче валял заплашителен дъжд, дори на една бензиностанция служителят му споделил да изчака и да не пътува в такова време. Докторът пренебрегнал съвета, заредил резервоара догоре и траял пътуването. С няколко прекъсвания и с риск да се утрепе в някоя бездна най-после стигнал късно през нощта в града. В този град първи Николо Амати почнал да прави своите фамозни цигулки, заради което и до през днешния ден го смятат за " бащата " на цигулката. Самият Страдивари е останал малко в сянката на Амати, защото за него се счита, че е бил от първите му възпитаници, само че не и най-големият занаятчия в града.

На сутринта, още с ранното кафе, последвали срещи с локалните хора, които разказали на доктора, че великият Страдивари, незабавно след залез слънце, носел в камбанарията „ Кампанила Торацо “ увито в коприна яворовото дърво, от което правел цигулките. Местните говорели, че след денонощие престой дървесината на Страдивари била подготвена за обработка. Майсторът лютиер я държал там, на другата вечер я прибирал и бил уверен, че тя е задоволително напоена с вибрациите от камбанения звън. На това се дължал приказният тон, който излизал от нея. Такава била легендата.

Тук е моментът да ви кажа, че камбаненият звън има особени трептения, които работят даже на клетъчно равнище и разграждат и унищожават вирусите. Това е потвърдено. Помня, че някъде четох за един от любимците на Екатерина II – Григорий Орлов, който разпоредил неотложно разчистване на улиците, а всички черкви през това време да бият непрекъснато камбаните си в продължение на седмици (без прекъсване) и това спасявало град Москва няколко пъти - един път от язвена и след това от чумна зараза. Но, това е тематика за в допълнение проучване и въобще за друга история.

Страдивари е доживял нечуваната за тогава възраст 93-години и съумял да създаде над хиляда инструмента, напоени с вибрациите от черковните камбани. От това завещание до наши дни са оживели и непокътнати единствено половината (512), дори някои експерти настояват, че не са толкоз, а малко над 150.

Докато бил в Кремона, докторът посетил и ателието, с цел да вдъхне от атмосферата. Продължаваше да споделя какъв брой огромно е било учудването му, че в една страна като Италия, където всяка историческа троха, камък, предмет са на респект, не са запазили истинския тип на ателието на лютиера. Сградата е била преотдавана чартърен на кой ли не и то за разнообразни търговски действия. В края на 19-ти век да вземем за пример дълго време е била месарски магазин и цялостен ред куки за окачване на месото още си стояли там. В наши дни те били представяни за куки за окачване и сушене на инструментите от времената на популярният майстор-лютиер, само че това не било тъкмо по този начин.

Изведнъж професорът се плесна по челото и стартира да рови из една резбована декоративна кутия. Помислих, че се сети защо съм пристигнал. Но не беше това: от кутията извади някаква листовка.

С наслада и малко горест в очите ми изясни, че флаерът е на английската акционерна къща „ Henry Aldridge & Son ”. Докато го преглеждах, професорът разказваше, че това е брошурата от търга за продажбата на цигулката на Уолас Хартли, ръководителят на свирил до последно при потъването на Титаник. Докторът посетил търга, единствено с цел да зърне онлайн инструмента, без да има за цел да взе участие в наддаването за него. Цигулката отишла в ръцете на колекционер за към 1,6 милиона $. Тази история не я знаех, признавам си, събеседникът ми загатна, че инструментът е бил открит съвсем незабавно след нещастието с кораба през 1912 година. Спасителите изваждали доста парчета от мебелите с вкопчени в тях тела, по този начин намерили и натрупа на Хартли, някъде към 10 дни откакто потопен корабът.

оркестърът на " Титаник "

Цигулката била завързана за тялото му, разпознали я по оставения надпис на гърба, който гласял, че инструментът е бил подарен на Хартли от годеницата му (Мария Робинсън). В последна сметка, струнният инструмент е бил върнат на същата Робинсън, която по-късно го подарява на английския клон на „ Армия на спасението ”. Кой е употребил цигулката не е известно. Дори се е считала за изгубена, само че съвсем 100 години по-късно, при започване на 21 век, е открита инцидентно. После редица експерти са изследвали дали е истинска и след удостоверение за достоверност тя е попаднала на търга, чиято листовка стисках в ръцете си.

Беше мой ред да допълня историята на Хартли. Оказа се обаче, че докторът я е научил по време на престоя си в България. Факт е, че музикантът и бендът му са били известни като корабни музиканти. Имали са изяви и на други огромни плавателни съдове. Пристигайки с един от лайнерите, на които са концертирали, през есента на 1911 година, те слезли на брега при Варненския залив и почнали да свирят в известния при започване на ХХ век ресторант " Грозд " в морската ни столица. Бохемският ресторант се намирал навръх входа на Морската градина - днешното Морско казино, издигнато през 20-те години на ХХ век. Там получили покана да свирят в столичното казино, през днешния ден Градска художествена изложба на ул. „ Гурко “ 1. Сецесионовата постройка е преживяла атентат (1915) и след това пожар по време на бомбардировките от края на Втората международна война, по тази причина вече напълно е изгубилата формата си и не е във типа от 1911г., когато инструментите на Хартли и състава му са звучали на сцената и са радвали софийската бохема.