Френско таке |
В къщи доста постоянно канехме единствения жив чичо на баба ми, който живееше наоколо. Той постоянно носеше и ми подаряваше някоя негова рисунка. Всички са непокътнати от родителите ми, рамкирани са от мен, висят и до през днешния ден у дома. Казваше се Петър Костадинов, беше към 80-годишен и му виках „ дядо-чичо “. „ Дядо “ – тъй като в моите очи си беше на възрастта да е нечий дядо, а „ чичо “, тъй като в действителност беше подобен на баба ми по директна роднинска линия. Всички от нашата фамилия му викаха „ чичо Петър “.
Беше ерген, а мотивът да остане неженен, по разкази на баба ми бе, че преди време, когато е учил във Франция дружно с Никола Танев при професорите Манжан и Реноар, е имал огромна обич с някаква безумно красива французойка. Казвала се Мадлен и била техен модел в ателието. Дядо-чичо ѝ предложил да се сгодят. Тя се съгласила, само че в деня на събитието пренебрегнала обещанието си и изчезнала без да се обади. Годеникът бил безпределно наскърбен и афектиран.
Отказът на несериозната французойка очевидно беше оставил някакъв отпечатък в съзнанието му. За по-сигурно, той внимателно отбягвал всевъзможни връзки и беше останал самичък в дългия си живот. Ако изключим нас, роднините, нито имаше семейство, нито пък деца. Явно от опита с французойката му е останало тревожното и горчиво чувство за последващо отменяне. Затова в никакъв случай не посмял да предлага годеж или сватба.
Живееше като върл остарял ерген и обитаваше два етажа от къща чартърен напълно покрай нас - на прилежащата пресечка - ул. „ св. св. Кирил и Методий “. Всъщност това беше последният му адрес, откакто беше сменил няколко ателиета и квартири в София. В последните си години не рисуваше доста, пръстите му се подуваха от грунда и маслените бои. Помня, че от пода до тавана стените бяха запълнени с картини: луксозни пейзажи от София, Пловдив и Софийските села, карловското Баня и Бегово, откъдето беше родата ни, както и доста други забавни места за изобразяване, които към този момент не помня.
Снимка: персонален списък
На триножника в средата на стаята, покрито с бяла хавлиена забрадка, стоеше последното му, мисля, незавършено платно. На върха на закачалката в ъгъла се мъдреше френското му таке, на което той викаше „ мека шапка с гръмоотвод “. Под такето, като някаква модернистична апаратура висеше изцапаният работен халат, който се беше трансформирал в твърда и нечуплива пластмаса от десетките наслоени пластове маслени бои.
До прозореца имаше остарял миндер, затрупан с черги и тъкани с типичните български шарки. Върху тях лежаха възглавници с ръчно везани калъфки, за които един руски офицер му бил споделил, че са „ владеене на характерен буржоа “. На непокритата част на диванчето бяха подпрели бузи дузина тумбести гърнета с от дълго време изсъхнали четки, до тях „ живееха “ остарели ламаринени кутии на „ Filmfabrik Wolfen “, в които вместо киноленти имаше изстискани до дъно туби от маслени бои.
Битът му, изпълнен с творби на изкуството, приличаше на фантастична изложба, в която той беше по едно и също време в няколко функции: на жител, на клиент с огромна чаша кафе и коняк „ Плиска “, на готвач на чудесна пилешка яхния, на философ-куратор в залата и на екскурзовод в предишното.
Снимка: персонален списък
Освен роднините, които живеехме наоколо, в дома му постоянно наминаваха правилни другари, изкушени да похапнат от прословутата му гозба и да се почерпят с чаша вино. Разказвал ми е и какви дивотии са правили с другите художници. Сред тях се открояваше изключителният създател със 100-сантиметров растеж - Павлето (Георги Павлов), много по-нисък от френския му сътрудник - известният художник-импресионист, джуджето Анри дьо Тулуз-Лотрек.
Запомнил съм една занимателна преживелица от бедните студентски години на художниците - по какъв начин са вмъквали Павлето в киносалоните: най-високият студент обличал дълго палто, закопчано до последното копче, и под него криел дребния си на растеж състудент. Така прикрит сред краката и балтона, дружно с Павлето деликатно прекосявал терена до разпоредителите, с цел да им ревизират билетите и влизали в тъмния салон.
Въпреки растежа си, Павлето е бил извънредно талантлив занаятчия на живописта. Помня неговите топли, артистични платна. Жалко, че поради голямата разлика във възрастта не съм се срещал с него, евентуално щях да науча доста забавни неща, които в този момент да опиша.
Чичо Петър разказваше, че един път негови състуденти от академията решили да се пошегуват с него и го закачили, както си е облечен с палтото, на закачалката в скулптурното ателие. Да, само че излизайки от Академията, се увлекли в приказки и напълно не запомнили за горкия човек на закачалката. Той безпомощно висял там, до момента в който дядо-чичо не влезнал инцидентно в помещението, видял Павлето и го свалил долу.
Виждал съм Павлето, с неизменимата огромна и несъразмерна барета на главата, пред входната врата към двора на чичо Петър. Винаги чакаше там и в никакъв случай не влизаше, макар упоритите ми предложения. Тогава недоумявах за какво, само че по-късно разбрах – отказвал внимателно, тъй като не можел да се качва по стълби. Избягвал да посещава места, където липсва асансьор.
Веднъж в по-ново време минавах около тази къща на ул. „ св.св. Кирил и Методий “ до ул. „ Г. С. Раковски “ и с удивление забелязах, че в двора „ висяха “ някакви травестити, а от балкона на горния етаж се виждаха други блестящо гримирани мъжки проститутки. За мое учудване осъзнах, че домът с ателието на остарелия художник беше извърнат на вертеп и нямаше нищо общо с измазания с бял хоросан, чист и цялостен с маслени платна артистичен безпорядък от моето детство. След време прочетох някъде, че конкуренцията от подземния свят запалила къщата с все жителите му, които се хвърлили през прозорците кой както може. Половината постройка изгоряла, а покривът пропаднал. Толкова за съвремието ни.
В тези остарели времена художникът ползваше за ателие горния ярък етаж на къщата. Скромно обзаведеният низък етаж обитаваше, а безистенът се използваше чартърен от едно доста необичайно семейство.
Бяха двойка без деца. Ужасно мърляви, ходеха с дрипи, а на всичкото от горната страна бяха стиснати. Един път ме помолиха да им купя прясно мляко и самун, само че небрежно и може би напълно съзнателно ми пробутаха в ръката по-малко пари, в сравнение с костваха. Като всяко доверчиво дете не ревизирах какъв брой пари имам и на щанда сумата, естествено, не стигна. Върнах се единствено с самун, а фамилията ме упрекна, че съм присвоил останалото. Беше ми обидно, тъй като не го бях направил.
Започнах да ги заобикалям и поради гнусната им постъпка ги намразих. Те ми приличаха на най-лошите пирати от сбирщината в „ Острова на съкровищата “, единствено че не бяха на транспортен съд, а в тревясал двор със счупена беседка и изгнили пейки. После ги кръстих „ семейство Тенардие “ като псевдо-приемните родители на Козета от „ Клетниците “ на Виктор Юго. С детското си въображение си представях, че таман по този начин са изглеждали Тенардие.
Жената „ Тенардие “ ходеше с една извънредно мазна престилка и с още по-мазна коса, а мъжът „ Тенардие “ постоянно бе обут в неизпрани панталони на кафяви затворнически райета. Жалките му одеяния бяха закачени на мърхоляви тиранти с от дълго време избледнял и неустановен цвят. Той се движеше със остарели дървени патерици и непрестанно повтаряше, че е здрав като бик, а жена му е доста болна. Цепеха стотинката на две, дори на три, бяха невиждани скръндзи. Дядо-чичо Петър им викаше „ циции “.
Когато и двамата „ Тенардие “ умряха, съвсем един след различен, роднините им пристигнаха още на другия ден да тършуват в жалката обител. Под дюшека, класическия български сейф, откриха - цели 2 две спестовни книжки! Едната с към 10 000 лв., другата с 8000. Това бяха колосални суми за това време като се има поради, че една елементарна панелна гарсониера струваше към 5-6 хиляди лв.. Защо живееха като скотове в мизерните си стаи чартърен в никакъв случай няма да схвана.
Когато идваше на посетители у нас на ул. „ Поп Богомил “, дядо-чичо Петър сядаше до мен на дивана, разгръщахме дружно страниците на книжките и коментирахме до сутринта сюжетите. Аз импровизирах без да знам наличието. Той, несъмнено, знаеше, че още не мога да чета, само че си мълчеше и не го показваше. Правеше се на изумен, с усмивка на разположение, и не ме поправяше, когато бърках текста. От него се научих, че децата би трябвало да развиват фантазията си и родителите не трябва да ги стопират.
Имаше миг, в който му се доспиваше и главата му клюмваше, само че аз не позволявах това да „ прелее “ в здрав сън, потупвайки го леко по рамото. Той още веднъж се наместваше в поза комфортна за четене, само че скоро умората отново надделяваше и клюмването се повтаряше.
Родителите ми го отърваваха от мен, предлагайки му да полегне в другата стая, с което той неотложно се съгласяваше и тръгваше натам. Оставах самичък с въображението си и продължавах да описвам историите на въображаемите си другари.
Сега ги описвам и на вас.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков ",10 и " Нисим ", бул. " В. Левски 59 " или.
Беше ерген, а мотивът да остане неженен, по разкази на баба ми бе, че преди време, когато е учил във Франция дружно с Никола Танев при професорите Манжан и Реноар, е имал огромна обич с някаква безумно красива французойка. Казвала се Мадлен и била техен модел в ателието. Дядо-чичо ѝ предложил да се сгодят. Тя се съгласила, само че в деня на събитието пренебрегнала обещанието си и изчезнала без да се обади. Годеникът бил безпределно наскърбен и афектиран.
Отказът на несериозната французойка очевидно беше оставил някакъв отпечатък в съзнанието му. За по-сигурно, той внимателно отбягвал всевъзможни връзки и беше останал самичък в дългия си живот. Ако изключим нас, роднините, нито имаше семейство, нито пък деца. Явно от опита с французойката му е останало тревожното и горчиво чувство за последващо отменяне. Затова в никакъв случай не посмял да предлага годеж или сватба.
Живееше като върл остарял ерген и обитаваше два етажа от къща чартърен напълно покрай нас - на прилежащата пресечка - ул. „ св. св. Кирил и Методий “. Всъщност това беше последният му адрес, откакто беше сменил няколко ателиета и квартири в София. В последните си години не рисуваше доста, пръстите му се подуваха от грунда и маслените бои. Помня, че от пода до тавана стените бяха запълнени с картини: луксозни пейзажи от София, Пловдив и Софийските села, карловското Баня и Бегово, откъдето беше родата ни, както и доста други забавни места за изобразяване, които към този момент не помня.
Снимка: персонален списък
На триножника в средата на стаята, покрито с бяла хавлиена забрадка, стоеше последното му, мисля, незавършено платно. На върха на закачалката в ъгъла се мъдреше френското му таке, на което той викаше „ мека шапка с гръмоотвод “. Под такето, като някаква модернистична апаратура висеше изцапаният работен халат, който се беше трансформирал в твърда и нечуплива пластмаса от десетките наслоени пластове маслени бои.
До прозореца имаше остарял миндер, затрупан с черги и тъкани с типичните български шарки. Върху тях лежаха възглавници с ръчно везани калъфки, за които един руски офицер му бил споделил, че са „ владеене на характерен буржоа “. На непокритата част на диванчето бяха подпрели бузи дузина тумбести гърнета с от дълго време изсъхнали четки, до тях „ живееха “ остарели ламаринени кутии на „ Filmfabrik Wolfen “, в които вместо киноленти имаше изстискани до дъно туби от маслени бои.
Битът му, изпълнен с творби на изкуството, приличаше на фантастична изложба, в която той беше по едно и също време в няколко функции: на жител, на клиент с огромна чаша кафе и коняк „ Плиска “, на готвач на чудесна пилешка яхния, на философ-куратор в залата и на екскурзовод в предишното.
Снимка: персонален списък
Освен роднините, които живеехме наоколо, в дома му постоянно наминаваха правилни другари, изкушени да похапнат от прословутата му гозба и да се почерпят с чаша вино. Разказвал ми е и какви дивотии са правили с другите художници. Сред тях се открояваше изключителният създател със 100-сантиметров растеж - Павлето (Георги Павлов), много по-нисък от френския му сътрудник - известният художник-импресионист, джуджето Анри дьо Тулуз-Лотрек.
Запомнил съм една занимателна преживелица от бедните студентски години на художниците - по какъв начин са вмъквали Павлето в киносалоните: най-високият студент обличал дълго палто, закопчано до последното копче, и под него криел дребния си на растеж състудент. Така прикрит сред краката и балтона, дружно с Павлето деликатно прекосявал терена до разпоредителите, с цел да им ревизират билетите и влизали в тъмния салон.
Въпреки растежа си, Павлето е бил извънредно талантлив занаятчия на живописта. Помня неговите топли, артистични платна. Жалко, че поради голямата разлика във възрастта не съм се срещал с него, евентуално щях да науча доста забавни неща, които в този момент да опиша.
Чичо Петър разказваше, че един път негови състуденти от академията решили да се пошегуват с него и го закачили, както си е облечен с палтото, на закачалката в скулптурното ателие. Да, само че излизайки от Академията, се увлекли в приказки и напълно не запомнили за горкия човек на закачалката. Той безпомощно висял там, до момента в който дядо-чичо не влезнал инцидентно в помещението, видял Павлето и го свалил долу.
Виждал съм Павлето, с неизменимата огромна и несъразмерна барета на главата, пред входната врата към двора на чичо Петър. Винаги чакаше там и в никакъв случай не влизаше, макар упоритите ми предложения. Тогава недоумявах за какво, само че по-късно разбрах – отказвал внимателно, тъй като не можел да се качва по стълби. Избягвал да посещава места, където липсва асансьор.
Веднъж в по-ново време минавах около тази къща на ул. „ св.св. Кирил и Методий “ до ул. „ Г. С. Раковски “ и с удивление забелязах, че в двора „ висяха “ някакви травестити, а от балкона на горния етаж се виждаха други блестящо гримирани мъжки проститутки. За мое учудване осъзнах, че домът с ателието на остарелия художник беше извърнат на вертеп и нямаше нищо общо с измазания с бял хоросан, чист и цялостен с маслени платна артистичен безпорядък от моето детство. След време прочетох някъде, че конкуренцията от подземния свят запалила къщата с все жителите му, които се хвърлили през прозорците кой както може. Половината постройка изгоряла, а покривът пропаднал. Толкова за съвремието ни.
В тези остарели времена художникът ползваше за ателие горния ярък етаж на къщата. Скромно обзаведеният низък етаж обитаваше, а безистенът се използваше чартърен от едно доста необичайно семейство.
Бяха двойка без деца. Ужасно мърляви, ходеха с дрипи, а на всичкото от горната страна бяха стиснати. Един път ме помолиха да им купя прясно мляко и самун, само че небрежно и може би напълно съзнателно ми пробутаха в ръката по-малко пари, в сравнение с костваха. Като всяко доверчиво дете не ревизирах какъв брой пари имам и на щанда сумата, естествено, не стигна. Върнах се единствено с самун, а фамилията ме упрекна, че съм присвоил останалото. Беше ми обидно, тъй като не го бях направил.
Започнах да ги заобикалям и поради гнусната им постъпка ги намразих. Те ми приличаха на най-лошите пирати от сбирщината в „ Острова на съкровищата “, единствено че не бяха на транспортен съд, а в тревясал двор със счупена беседка и изгнили пейки. После ги кръстих „ семейство Тенардие “ като псевдо-приемните родители на Козета от „ Клетниците “ на Виктор Юго. С детското си въображение си представях, че таман по този начин са изглеждали Тенардие.
Жената „ Тенардие “ ходеше с една извънредно мазна престилка и с още по-мазна коса, а мъжът „ Тенардие “ постоянно бе обут в неизпрани панталони на кафяви затворнически райета. Жалките му одеяния бяха закачени на мърхоляви тиранти с от дълго време избледнял и неустановен цвят. Той се движеше със остарели дървени патерици и непрестанно повтаряше, че е здрав като бик, а жена му е доста болна. Цепеха стотинката на две, дори на три, бяха невиждани скръндзи. Дядо-чичо Петър им викаше „ циции “.
Когато и двамата „ Тенардие “ умряха, съвсем един след различен, роднините им пристигнаха още на другия ден да тършуват в жалката обител. Под дюшека, класическия български сейф, откриха - цели 2 две спестовни книжки! Едната с към 10 000 лв., другата с 8000. Това бяха колосални суми за това време като се има поради, че една елементарна панелна гарсониера струваше към 5-6 хиляди лв.. Защо живееха като скотове в мизерните си стаи чартърен в никакъв случай няма да схвана.
Когато идваше на посетители у нас на ул. „ Поп Богомил “, дядо-чичо Петър сядаше до мен на дивана, разгръщахме дружно страниците на книжките и коментирахме до сутринта сюжетите. Аз импровизирах без да знам наличието. Той, несъмнено, знаеше, че още не мога да чета, само че си мълчеше и не го показваше. Правеше се на изумен, с усмивка на разположение, и не ме поправяше, когато бърках текста. От него се научих, че децата би трябвало да развиват фантазията си и родителите не трябва да ги стопират.
Имаше миг, в който му се доспиваше и главата му клюмваше, само че аз не позволявах това да „ прелее “ в здрав сън, потупвайки го леко по рамото. Той още веднъж се наместваше в поза комфортна за четене, само че скоро умората отново надделяваше и клюмването се повтаряше.
Родителите ми го отърваваха от мен, предлагайки му да полегне в другата стая, с което той неотложно се съгласяваше и тръгваше натам. Оставах самичък с въображението си и продължавах да описвам историите на въображаемите си другари.
Сега ги описвам и на вас.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков ",10 и " Нисим ", бул. " В. Левски 59 " или.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ