В хода на над 50-годишната си кариера тя въплъщава роли

В хода на над 50-годишната си кариера тя въплъщава функции на ФБР сътрудник в „ Мълчанието на агнетата “, дива горска обитателка в „ Нел “, академик, който комуникира с извънземни в „ Контакт “, майка, търсеща своето изгубено дете в „ Летателен проект “ и ролята ѝ може би с най-лоша популярност – жена, чийто брачен партньор може да поддържа връзка единствено благодарение на кукла бобър в „ Бобърът “ – тъй че не може напълно тъкмо да се каже, че има типична роля за Джоди Фостър .

На една от церемониите по разпределяне на премиите „ Златен глобус “ актрисата съобщи, че няма да играе „ играта на звездите “, в която звездите вършат това, което публиката чака от тях.

Изказването ѝ бе във връзка общественото ѝ самопризнание, че е гей и е майка на двама сина.

Фостър се отличава още през 1976-а с ролята на проституиращо дете в „ Шофьор на такси “ – за това преобразяване тя получава първата си номинация за „ Оскар “.

Робърт де Ниро бил толкоз впечатлен от гения ѝ, че от самото начало ѝ давал актьорски упътвания.

И до ден-днешен тя твърди, че Де Ниро я научил на актьорския поминък.

Тя съвсем в никакъв случай не е влизала в тези сладникави функции за деца-актьори.

Вместо това, непосредствено стартира с сложните персонажи: мистериозната самотница от „ Момичето, което живее в края на улицата “, проституиращата певица от „ Бъгси Малоун “.

Никога не е играла „ брачната половинка “ или „ гаджето “.

Актрисата споделя, че след всяка роля си взимала една година отмора, с цел да може да се възвърне след снимачния развой.

Нормалност е не това, към което би трябвало да се стремиш. Това е нещото, от което би трябвало да бягаш.

Мисля, че просто се раждаш с избрана еднаквост, някои хора може да желаят да са астронавти, само че без значение какъв брой доста пробват, в никакъв случай не съумяват да надвият нулевата гравитация. Имам възприятието, че съм благословена със мощ на характера, която ме е запазила непокътната. Въпреки че несъмнено има елементи от мен, които са луди.

Много хора биха споделили, че съм маниачка на тематика надзор. Имам магическото мислене, че мога да се оправя с всичко, което не е доста здравословно.

Страхът е страст номер едно, която кара разсъдъка ни да постави невероятни старания да се избави от нея.

Страхът е в сърцевината на всеки избор, който вършим.

Не ме смущават хора, които приказват бързо. Ако можеш бързо да приказваш – значи можеш бързо да мислиш.

При всяка възраст е доста по-интересно да прекараш времето с тези, които са по-стари или по-млади от теб – единствено не и с връстниците си.

Съдба – доста комфортна дума за тези, които в никакъв случай не вземат решения.

Да си спомниш младостта е все едно, че посещаваш гроб на другар, за който скърбиш и нямаш никаква опция да поправиш нещата.

За нищо на света не желая да съм на 20. Това е възраст, изпълнена със подозрения и страхове. Така мъчно се живее.

Религия – това е просвета, която е нужно наложително да се учи. Длъжен си да знаеш, защо се водят всички тези войни.

Не знам за какво хората постоянно се учудват, когато схванат, че съм безбожник.

Това е потресаваща композиция: великият боязън от самотата и обезверената нужда от усамотение. Именно такова вървене по въже ме е мъчило цялостен живот.

Искам да се науча да се въодушевявам сама.

Никога не съм се интересувала от кариерата единствено поради самата кариера. Просто желаех да опиша историите, които намирам за забавни, а и не бях толкоз добра в ролята на гаджето, тъй че – не, в никакъв случай не съм играла това. Просто работех, когато намирах нещо, което ме допира.

Днес същинските филми, същинските истории, същинските артисти са в малкия екран.

Не съм най-богатата актриса, тъй като държа на положителните истории.

Често извършвам роля на жертва, само че цялата история на дамите е учредена върху това.

Не дамите би трябвало да се трансформират, а културата, обществото, мъжете. 

Има тънък тормоз и явен тормоз. Има безмълвие на дамите, които изпитват позор и отхвърлят сексуализацията на своя живот, с цел да го надмогнат и да оцелеят. Това е: историята на една свиня в един хотелски апартамент не е нещо, което аз да разисквам, само че ми се коства вълнуващо, че стартира дълъг диалог и спор към тези истории на блестящи, изобретателни и комплицирани дами, истории, които описват не за живота на една жертва, а за живота на една жена.

Жестокостта е човешка и разбираема, само че това не я прави допустима.

Всичко е обвързвано със страха – той е в есенцията на животинския тип, който представляваме. Отраснах единствено с майка ми, тя беше всичко за мен, най-важната връзка с човешко създание, което съм имала. И в този момент, когато имам две деца, виждам, че връзката ми с тях е основана върху страха – майчинския боязън да не им се случи нещо, инстинкта да ги защитя от външния свят. Този боязън е закодиран в нашето ДНК.

Ако си изцяло подвластна от децата си и ги контролираш във всичко, значи си неприятна майка.

Бях отгледана от мощна майка, самотна майка, без никаква финансова поддръжка. Баща ми го нямаше. Да искаш детето ти да има друг живот от твоя, с доста благоприятни условия и безупречно самочувствие, е красива концепция. Но в това има нещо обезверено и съвсем съмнително, даже е обвързвано с възприятието за виновност, с неврозата, с лудостта да искаш да съществуваш посредством някой различен.

Човек стартира да изпитва необикновен тип романтизъм към тази болежка на това да бъдеш родител. Впрочем връзката сред майка и наследник е доста друга от симбиозата, която има сред майка и щерка.

Да ви схващат не е най-важното нещо на света и не би трябвало да го очаквате от никого.

По-добре е да побеждаваш, в сравнение с да губиш. Именно поради това спечелилият има по-здрав сън.

Това е нещо доста мощно в мен: отхвърлям да ме експлоатират. И знаех, че в случай че не изградя защитна система към себе си, щях да умра.

Мисля, че живеем в епоха, в която всеки търси личната си еднаквост, с доста по-голяма паника, в сравнение с през миналите епохи. И мисля, че непрестанно вършим грешката да одобряваме някоя от нашите идентичности в по-голяма степен от останалите. Аз съм майка, само че аз съм и щерка, отраснала съм на половина във Франция, само че и на половина в Америка, притежател съм на две култури; обичам да карам ски, да виждам хокей, а това,че пребивавам в Лос Анджелис не значи, че не знам какво е да живееш с дребен град. Аз мисля, че човек би трябвало да е отворен към безкрайните благоприятни условия за разкриване на личната си еднаквост, в сравнение с да е моно фокусиран върху една.

Аз съм във възрастта на равносметките, възрастта, в която си поставяш този жанр въпроси: за какво не съм учила философия? Защо още не съм изкачила Килиманджаро? По същия метод, съм сигурна, че в един успореден живот професор по философия или адвокатка по наказателно право си споделят: можех да имам живота на Джоди Фостър.

Живеем в доста забавни времена. Технологията в действителност ни оказа помощ извънредно доста да повишим равнището на личното си осъзнаване. В същото време подсъзнанието ни е изпълнено с неща, които непрестанно желаят да излязат на показ. Сблъсъкът сред схващане и подсъзнание сега е по-силен от всеки път. Фейсбук провокира революции в цели общества. Но технологията няма усеща, няма пристрастеност, няма мнение, тя просто отразява това, което й задаваме да направи. Не знам дали сме готови за това.

Хората към този момент могат да надигнат глас в световен мащаб, нещо, което в историята на човечеството в никакъв случай не е било допустимо. Технологията може да донесе повече правдивост. Благодарение на нея нещата в живота се случват по-бързо, самият триумф идва по-бързо.