Като бях дете, на село имаше хубава традиция – ако някой има нужда от помощ, всички му помагат
В детството ми на село си припомням, че имаше традиция „ да се притечеш на помощ на близък “…
Например да речем, че човек се е върнал от казармата, оженил се и желае да си вдигне къща. Може ли да се оправи самичък, двадесетгодишен, че даже и с татко си? Не.
Тогава цялата рода до девето коляно, близки, другари, другари на другари, се събираха и подвигаха дружно къщата през лятото. И дамите участваха интензивно – глината с краката си месят, три кофи фасул супа сготвят, омесят баница за всички, някой пък ще донесе вода, тогава още нямаше водопроводи по селата.
През лятото подвигаха къщата заедно, а по-късно честваха новото домакинство дружно.
Ако има женитба, дамите готвят по цялата улица, мъжете опъват шатра за стотина души, слагат пейки и маси. Заедно, без никой да желае нещо в подмяна.
Ако някой почине, след час дворът към този момент е цялостен с хора и се притичват на помощ.
И това беше нещо напълно естествено…
Спомням си по какъв начин стоях сама в безкрайната градина на баба ми, а лехите с картофи отиваха някъде зад хоризонта. Беше по този начин, тъй като садихме освен храна за себе си, само че и за хранене на добитъка.
Та заставам при започване на лехите с картофи, виждам в светлата отдалеченост и се опасявам от тази отдалеченост, чудя се по какъв начин ще засадим всичко това.
След няма и половин час виждам шестима съседи, които стоят в градината с мотики и безмълвно поливат. Те видели, че е сама, зарязали това, което правели и се притекли да оказват помощ.
Без да им се обадим, без да ги молим. Те просто изоставили делата си и пристигнали.
Така би трябвало да се живее и да бъде. Като тези хора от детството и младостта ми. Ако видите, че на някого му е мъчно, отидете и му помогнете. Без да очаквате нищо в подмяна.
