Кой е виновен за
В Бургас, в един асансьор, в квартал Меден рудник едно петнадесетгодишно момче е умъртвило с нож единадесетгодишно момиче. Медиите имат защо да приказват.
От доста години прехранвам се пишейки за вестници, списания и уеб сайтове. Писателите постоянно го правят; въпреки всичко човек си купува нов разказ един път на месец, в случай че е относително състоятелен и обича литературата. Но вестници и най-много уеб сайтове четат (и гледат) всички и всеки ден. Така че да приказвам неприятно за медиите е все едно да приказвам неприятно за родителите си, които са ме отхранили и отгледали, та да стана подобен, какъвто съм. Пък в случай че ще и да не съм удовлетворен от това което съм. Така и медиите ни отглеждат – такива каквито сме, колкото и да си фантазираме, че сме зрели, завършени и недосегаеми за въздействия. А аз на всичкото от горната страна и до в този момент пия хладката им, рядка и горчива чорбица. Хранят ме. Така че би трябвало да ги уважавам.
Но когато ги видя да се впиват в някоя отвратителна житейска драма, водени от твърдата увереност, че хората имат извънредно мощен и извънредно нездравословен афинитет към отвратителните вести – замязват ми на чакали. Наобиколили мъртвец и глождещи черните му меса.
Казах това и си дадох сметка, че и аз съм развил - без да виждам (или като не съм му обръщал изключително огромно внимание) - тоя инстикт у себе си. Виждам някое непоносимо събитие и носът ми стартира да трепти: надушил съм мършата!
Нека, преди да заговоря за злокобното ликвидиране и да вляза в ролята на обичаен журналист-труполюбец – да кажа следното: Журналистите, пишейки на драго сърце, със пристрастеност и потриване на ръце за убийства, кланета, изнасилвания, изневери, започващи или подготвящи се войни, произшествия и пикатни клозетни истории за „ звездите ”, в действителност се измъкват. Измъкват се хитро от задължението си да пишат за изкуство, музика, природа, положителни хора, напредък, благородни действия, научни постижения и красива просвета. Да, от време на време пишат и за това – само че все по-малко и явно – с огромно отвращение.
Неведнъж ми се е случвало да видя по какъв начин отсрочват публикация за някоя нова книга или за културно събитие, да анулират публикуването на изявление с огромен актьор... тъй като ”имаме двойно ликвидиране в Пордим ” или „ отменихме го поради атентата в Найроби ”. От това оставам с усещането, че на професионалните публицисти им е досадно, безинтересно, неприятно, а несъмнено – и срамно да пишат за такива незначителни работи като Добрите и Красиви неща в живота. Пфу, изкуство! Какво изкуство като имаме такова охолно, зверско, непоносимо ликвидиране Еди къде си?!
Та за убийството в асансьора. Психологът на Министерство на вътрешните работи Тодоров, мой прочут от години, сподели в едно студио някои доста умни неща за случая. Водещата беше умерена и не приличаше на чакал. Но въпреки всичко в студиото се чуваше безшумно ръмжене. Тя попита психолога дали намира за обикновено това - едно единадесетгодишно момиче да има три хиляди другари във фейсбук.
Стори ми се, че тя желае да насочи диалога в такава посока - да бъде претрупан фейсбук с известна отговорност за закононарушението.
Това е прекомерно човешко, споделих си. Хората обичат да хвърлят виновност за безобразията си върху всяко ново, огромно и към момента недоразбрано събитие. Телевизията беше упреквана доста десетилетия за какви ли не несгоди. Преди това най-вероятно е било упреквано по същия метод и радиото. А Гутенберговата печатна преса нищо чудно да е била сравнявана със Сатана. Всяко Ново плаши и е добър съд за депониране на мръсни човешки страхове и паники. Не е ли ненормално това – едно единадесетгодишно момиче да има 3000 другари? Та белким по тоя начан то не води един двойнствен живот? – по този начин попита водещата.
И психологът отговори доста свястно: Не е казусът във фейсбук! Такива неща са се случвали и доста преди фейсбук. Но там, където се случват такива нещастия, най-често откриваме бездънен недостиг в връзката в фамилиите...и на нарушителя и на жертвата.
И той, умният психолог (не съм ироничен) добави по-простичко – родителите просто вечер желаят да имат своите часове успокоение. И вместо да приказват с децата си – пращат ги да си поговорят със своите три хиляди другари във фейсбук.
И аз самичък за себе си допълних: Не ги пращат – оставят ги. Докато те (родителите) празно гледат в една точка и (пфу, каква противна съвременна дума!) релаксират след объркания и скучен работен ден. Да, изкуственото модерно 100 милиона мегапикселово човешко създание не почива до браздата. То релаксира в мола или естествено - пред компютъра.
Родителите, коства ми се – продължи психологът – избират да си купят любовта на децата си, а не да вършат старания да поговорят с тях. И купуват на петгодишните - смарт телефони, на шестгодишните – преносими компютри, а на шестнайсетгодишните – мотоциклети - резачки.
Когато чух тия думи, аз се размислих. Всъщност кой е дяволът в основата на едно ликвидиране? И на всички насилия?
Ако разказът до тук ви се коства комплициран, ще ви дам една нишка: думата връзка.
В началото заговорих за медиите. Тоест - средствата за всеобща връзка. Заговорих за Facebook – най-новото и съвременно страшилище за хиперкомуникация (момиченце с трихиляди изцяло непознати другари!); за изчезналата връзка в фамилиите. Да, думата е връзка.
Търговията също е връзка. За да си купиш нож би трябвало да споделяш с продавача на ножове. За да си купиш мотоциклет с 500 коня някой добре би трябвало да го е комуникирал – както е съвременно да се назовава рекламирането – с цел да те накара да си го купиш. Или да ти го купят родителите ти.
И ето какъв пъзел – некрасив и комплициран, само че индикативен – се подрежда.
Децата стоят у дома. Комуникират с три хиляди или 10 хиляди непознати в Мрежата. Някои от тия непознати са положителни хора. Други са неразбрани, отхвърлени, унизени и по тази причина са зли. Децата споделят с тях. Докато равнодушно и преждевременно си споделят - на екраните на смарт телефоните и преносимите компютри им се появяват вести. Новините са за коли бомби, за групови изнасилвания и садистични убийства, за откъснати глави и врязали се в тълпите камиони. Появяват се реклами на хиляди неща - ненужни, само че съблазнителни и наложителни за пазаруване – тъй като движимостите не са движимости, а са обществено състояние и авторитет. Децата зяпат в екраните.
И към този момент не са индивид в връзката...а жертва на една нападателно и тайно атакуваща подсъзнанието връзка.
Те попиват, без да усетят – безчовечие, неприязън, лакомия, сласт, принуждение.
После родителите им се връщат у дома. Били са на работа, където са комуникирали с нечестните си, неплащащи работодатели, с тъпите си, неразбиращи нищо сътрудници, със скучните си клиенти или с досадните си пациенти. Родителите не желаят...всъщност – доста желаят, само че нямат сили да споделят с децата си. Родителите влизат в Мрежата и там – неангажирано зяпат или си пишат с някое друго непознато, безплътно творение. С което напразно и неенергично флиртуват от няколко месеца. Родителите поглеждат децата – те също са в Мрежата или в краен случай – пред тв приемника. Пред някое от средствата за парачовешка връзка. Децата гледат реклами за преносими компютри, смарт телефони, мотори-резачки.
Тук ще кажа едно-две фрази за моторите. Ще обясня за какво все ги помествам. Моторите-резачки, които всички чуваме – изтръпнали и ужасени - по 100 пъти дневно кошмарно да надуват моторите си по булевардите на цялата страна...та моторите също са средство за връзка!
С тях попорасналите деца споделят: Ей, чуйте ме! Аз съм заплашителен, значим, огромен човек! Ще ви смажа, ще ви разпоря, ще ви накъсам на части, ще ви продъня ушите, ще ви изпиля мозъците...ако не ме чуете и не ми обърнете внимание! Аз съм царят на адреналина и в този момент с моя мотор – средство за връзка – ви го декларирам!
Но родителите седят вцепенено, пренебрегват гневния моторен шум-опит за връзка – и пишат следващото безразлично, успокояващо и скучно известие до някоя друга празна душа.
Когато родителите въпреки всичко виждат своите деца, виждат и рекламите, които те гледат – незабавно изпитват възприятие за виновност и в главата им се ражда обикновена композиция. Моето лишено дете...моето дете, което изпитва недостиг от наставнически...там каквото беше...то за отплата може да получи от мен това, което вижда на екрана си! Това, което хиляди такива като мене – плебеи на машината, прислужници на системата за мелене на души – му популяризират. Колелото би трябвало да се върти: щом популяризират толкоз доста тия неща – смарт телефони, преносими компютри, мотори, галактически совалки – то ние сме длъжни да ги купим. На децата си. Заради недостига. Та да можем по-късно да си седим уютно и скучно в Мрежата. Защото сме душевен преуморени от връзка!
Децата – затрупани от реката на връзката, в която плуват крокодилите на злобата, кайманите на рекламата, т.е. – на алчността и лакомията, пираните на насилието и електрическите змиорки на бездушието – децата в действителност заживяват двойнствен живот. Два живота. Единият – недействителен, другият – също недействителен. Три хиляди непознати другари, реклами на Всичко, вести за зверства, родители-зомби, виртуално учебно заведение, учители-досадни сенки, страна – майната и, свят – от примигващи екрани. Децата живеят в обезчовечаваща, бездушна недействителност, в която може да се обича с един лайк и да се убива с едно кликване.
Някои от тях внезапно се озовават в трети живот. Зловещо действителен. Който осезаемо действително и мъчително се живее – в миговете в някой затворен асансьор, оплискан с кръв и с дребен нож на пода.
После отново идва нереалността.
От доста години прехранвам се пишейки за вестници, списания и уеб сайтове. Писателите постоянно го правят; въпреки всичко човек си купува нов разказ един път на месец, в случай че е относително състоятелен и обича литературата. Но вестници и най-много уеб сайтове четат (и гледат) всички и всеки ден. Така че да приказвам неприятно за медиите е все едно да приказвам неприятно за родителите си, които са ме отхранили и отгледали, та да стана подобен, какъвто съм. Пък в случай че ще и да не съм удовлетворен от това което съм. Така и медиите ни отглеждат – такива каквито сме, колкото и да си фантазираме, че сме зрели, завършени и недосегаеми за въздействия. А аз на всичкото от горната страна и до в този момент пия хладката им, рядка и горчива чорбица. Хранят ме. Така че би трябвало да ги уважавам.
Но когато ги видя да се впиват в някоя отвратителна житейска драма, водени от твърдата увереност, че хората имат извънредно мощен и извънредно нездравословен афинитет към отвратителните вести – замязват ми на чакали. Наобиколили мъртвец и глождещи черните му меса.
Казах това и си дадох сметка, че и аз съм развил - без да виждам (или като не съм му обръщал изключително огромно внимание) - тоя инстикт у себе си. Виждам някое непоносимо събитие и носът ми стартира да трепти: надушил съм мършата!
Нека, преди да заговоря за злокобното ликвидиране и да вляза в ролята на обичаен журналист-труполюбец – да кажа следното: Журналистите, пишейки на драго сърце, със пристрастеност и потриване на ръце за убийства, кланета, изнасилвания, изневери, започващи или подготвящи се войни, произшествия и пикатни клозетни истории за „ звездите ”, в действителност се измъкват. Измъкват се хитро от задължението си да пишат за изкуство, музика, природа, положителни хора, напредък, благородни действия, научни постижения и красива просвета. Да, от време на време пишат и за това – само че все по-малко и явно – с огромно отвращение.
Неведнъж ми се е случвало да видя по какъв начин отсрочват публикация за някоя нова книга или за културно събитие, да анулират публикуването на изявление с огромен актьор... тъй като ”имаме двойно ликвидиране в Пордим ” или „ отменихме го поради атентата в Найроби ”. От това оставам с усещането, че на професионалните публицисти им е досадно, безинтересно, неприятно, а несъмнено – и срамно да пишат за такива незначителни работи като Добрите и Красиви неща в живота. Пфу, изкуство! Какво изкуство като имаме такова охолно, зверско, непоносимо ликвидиране Еди къде си?!
Та за убийството в асансьора. Психологът на Министерство на вътрешните работи Тодоров, мой прочут от години, сподели в едно студио някои доста умни неща за случая. Водещата беше умерена и не приличаше на чакал. Но въпреки всичко в студиото се чуваше безшумно ръмжене. Тя попита психолога дали намира за обикновено това - едно единадесетгодишно момиче да има три хиляди другари във фейсбук.
Стори ми се, че тя желае да насочи диалога в такава посока - да бъде претрупан фейсбук с известна отговорност за закононарушението.
Това е прекомерно човешко, споделих си. Хората обичат да хвърлят виновност за безобразията си върху всяко ново, огромно и към момента недоразбрано събитие. Телевизията беше упреквана доста десетилетия за какви ли не несгоди. Преди това най-вероятно е било упреквано по същия метод и радиото. А Гутенберговата печатна преса нищо чудно да е била сравнявана със Сатана. Всяко Ново плаши и е добър съд за депониране на мръсни човешки страхове и паники. Не е ли ненормално това – едно единадесетгодишно момиче да има 3000 другари? Та белким по тоя начан то не води един двойнствен живот? – по този начин попита водещата.
И психологът отговори доста свястно: Не е казусът във фейсбук! Такива неща са се случвали и доста преди фейсбук. Но там, където се случват такива нещастия, най-често откриваме бездънен недостиг в връзката в фамилиите...и на нарушителя и на жертвата.
И той, умният психолог (не съм ироничен) добави по-простичко – родителите просто вечер желаят да имат своите часове успокоение. И вместо да приказват с децата си – пращат ги да си поговорят със своите три хиляди другари във фейсбук.
И аз самичък за себе си допълних: Не ги пращат – оставят ги. Докато те (родителите) празно гледат в една точка и (пфу, каква противна съвременна дума!) релаксират след объркания и скучен работен ден. Да, изкуственото модерно 100 милиона мегапикселово човешко създание не почива до браздата. То релаксира в мола или естествено - пред компютъра.
Родителите, коства ми се – продължи психологът – избират да си купят любовта на децата си, а не да вършат старания да поговорят с тях. И купуват на петгодишните - смарт телефони, на шестгодишните – преносими компютри, а на шестнайсетгодишните – мотоциклети - резачки.
Когато чух тия думи, аз се размислих. Всъщност кой е дяволът в основата на едно ликвидиране? И на всички насилия?
Ако разказът до тук ви се коства комплициран, ще ви дам една нишка: думата връзка.
В началото заговорих за медиите. Тоест - средствата за всеобща връзка. Заговорих за Facebook – най-новото и съвременно страшилище за хиперкомуникация (момиченце с трихиляди изцяло непознати другари!); за изчезналата връзка в фамилиите. Да, думата е връзка.
Търговията също е връзка. За да си купиш нож би трябвало да споделяш с продавача на ножове. За да си купиш мотоциклет с 500 коня някой добре би трябвало да го е комуникирал – както е съвременно да се назовава рекламирането – с цел да те накара да си го купиш. Или да ти го купят родителите ти.
И ето какъв пъзел – некрасив и комплициран, само че индикативен – се подрежда.
Децата стоят у дома. Комуникират с три хиляди или 10 хиляди непознати в Мрежата. Някои от тия непознати са положителни хора. Други са неразбрани, отхвърлени, унизени и по тази причина са зли. Децата споделят с тях. Докато равнодушно и преждевременно си споделят - на екраните на смарт телефоните и преносимите компютри им се появяват вести. Новините са за коли бомби, за групови изнасилвания и садистични убийства, за откъснати глави и врязали се в тълпите камиони. Появяват се реклами на хиляди неща - ненужни, само че съблазнителни и наложителни за пазаруване – тъй като движимостите не са движимости, а са обществено състояние и авторитет. Децата зяпат в екраните.
И към този момент не са индивид в връзката...а жертва на една нападателно и тайно атакуваща подсъзнанието връзка.
Те попиват, без да усетят – безчовечие, неприязън, лакомия, сласт, принуждение.
После родителите им се връщат у дома. Били са на работа, където са комуникирали с нечестните си, неплащащи работодатели, с тъпите си, неразбиращи нищо сътрудници, със скучните си клиенти или с досадните си пациенти. Родителите не желаят...всъщност – доста желаят, само че нямат сили да споделят с децата си. Родителите влизат в Мрежата и там – неангажирано зяпат или си пишат с някое друго непознато, безплътно творение. С което напразно и неенергично флиртуват от няколко месеца. Родителите поглеждат децата – те също са в Мрежата или в краен случай – пред тв приемника. Пред някое от средствата за парачовешка връзка. Децата гледат реклами за преносими компютри, смарт телефони, мотори-резачки.
Тук ще кажа едно-две фрази за моторите. Ще обясня за какво все ги помествам. Моторите-резачки, които всички чуваме – изтръпнали и ужасени - по 100 пъти дневно кошмарно да надуват моторите си по булевардите на цялата страна...та моторите също са средство за връзка!
С тях попорасналите деца споделят: Ей, чуйте ме! Аз съм заплашителен, значим, огромен човек! Ще ви смажа, ще ви разпоря, ще ви накъсам на части, ще ви продъня ушите, ще ви изпиля мозъците...ако не ме чуете и не ми обърнете внимание! Аз съм царят на адреналина и в този момент с моя мотор – средство за връзка – ви го декларирам!
Но родителите седят вцепенено, пренебрегват гневния моторен шум-опит за връзка – и пишат следващото безразлично, успокояващо и скучно известие до някоя друга празна душа.
Когато родителите въпреки всичко виждат своите деца, виждат и рекламите, които те гледат – незабавно изпитват възприятие за виновност и в главата им се ражда обикновена композиция. Моето лишено дете...моето дете, което изпитва недостиг от наставнически...там каквото беше...то за отплата може да получи от мен това, което вижда на екрана си! Това, което хиляди такива като мене – плебеи на машината, прислужници на системата за мелене на души – му популяризират. Колелото би трябвало да се върти: щом популяризират толкоз доста тия неща – смарт телефони, преносими компютри, мотори, галактически совалки – то ние сме длъжни да ги купим. На децата си. Заради недостига. Та да можем по-късно да си седим уютно и скучно в Мрежата. Защото сме душевен преуморени от връзка!
Децата – затрупани от реката на връзката, в която плуват крокодилите на злобата, кайманите на рекламата, т.е. – на алчността и лакомията, пираните на насилието и електрическите змиорки на бездушието – децата в действителност заживяват двойнствен живот. Два живота. Единият – недействителен, другият – също недействителен. Три хиляди непознати другари, реклами на Всичко, вести за зверства, родители-зомби, виртуално учебно заведение, учители-досадни сенки, страна – майната и, свят – от примигващи екрани. Децата живеят в обезчовечаваща, бездушна недействителност, в която може да се обича с един лайк и да се убива с едно кликване.
Някои от тях внезапно се озовават в трети живот. Зловещо действителен. Който осезаемо действително и мъчително се живее – в миговете в някой затворен асансьор, оплискан с кръв и с дребен нож на пода.
После отново идва нереалността.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ