Пловдив откри своя апокрифен и значим поет на 90-те
Уникалната по орис стихосбирка „ Призрако, спри! “ е поетично възкресение, споделя Антон Баев
Репортаж – www.plovdiv-press.bg
„ Подобно събитие в пловдивската литература до момента не се е случвало. В България също няма подобен случай. Пловдив откри един непубликуван досега, само че доста важен стихотворец – Александър Стоянов “, сподели при представянето на книгата „ Призрако, спри! “ редакторът й Антон Баев.
Антон Баев и Спас Кузов, сн: Атанас Кънев
Конферентната зала на Народна библиотека „ Иван Вазов “ се оказа тясна, а огромният интерес към незнайния до в този момент лиричен свят на Александър Стоянов – изцяло оневинен.
„ Ставаме очевидци на едно литературно събитие “, сподели още Антон Баев. „ Но можеше и да не научим за него. Ако журналистът Спас Кузов не бе събрал творчеството му и не си бе сложил задачата да се направи книга. Сашо е стихотворец, без който поезията на 90-те години, един хипохондрично тъмен интервал, нямаше да бъде попълнена като поетическа картина. Открихме един доста достоверен поетически прочит на това време.
Това е доста мрачна лирика, която разчита света през мрака, а не през светлината. Много дарк лирика, само че различен прочит на това време за мен е неосъществим и би бил подправен “, добави Баев.
И показа, че това е било най-трудното му редакторство до момента. „ Тази лирика е доста сериозна. И аз бях усложнен. Стиховете са от най-различни диапазони, нищо не беше подредено. Трябваше ми време да осмисля кое е сърцевината на тази лирика. И се питах по какъв начин да стигнем до това да дадем съответна книга на създателя, който не е сред нас и не може да има някаква рекламация. Това беше доста внимателен проблем.
Някъде би трябвало да се редактира, само че по какъв начин да попиташ създателя? Три нощи не спах добре. Поради такива терзания. Как да постъпя. Виждам, че нещата са писани на мига, не са редактирани, имах пред себе си един водопад, който трябваше да откри пътя си. Но по какъв начин да постъпиш? “, описа с неспокойствие Антон Баев.
Журналистът Спас Кузов, който е състудент и непосредствен другар на създателя, показа, че още приживе са коментирали със Сашо нещо да се издаде, само че той постоянно отказвал, тъй като не се чувствал подготвен.
„ После се разболя и умря. И няколко години бяхме в ступор. Но с нашия общ другар, предприемача Светозар Андреев, си говорихме, че е време нещо да създадем.
И тогава брачната половинка на Сашо, Петя, ми даде архивите му. Не подозирах какъв размер са те. А Сашо пишеше доста и на всички места. Той пишеше непринудено, нещата му се изливаха едновременно “, спомня си основният редактор на Пловдив Прес по какъв начин е зародила концепцията за „ Призрако, спри! “.
Но скоро осъзнал, че това не е работа за самичък човек и се обърнал към други близки другари на поета – Радо Иванов, Валентина Бойчев, Стоян Владов. И всички почнали да цифровизират ръкописите. Така събрали поетичното завещание на своя другар.
„ Когато прочетеш няколко стиха, незабавно влизаш в кожата на Сашо. Събрахме над 200 заглавия. Сега разбирам, че Петя е разкрила още много неща “, споделя Спас Кузов. Той се свързал с поета Антон Баев, който приел да прочете стиховете. След няколко дни му се обадил разчувствуван по телефона и приел да стане редактор на книгата. „ Антон редактира и подреди доста бързо стиховете, той съумя да улови и насочи силата на Сашовата лирика. След което от „ Коала прес “ направиха отлично томче “, показа още Кузов.
„ Стиховете на Александър Стоянов са избавени мигове. И тъкмо това е мигът на завръщането. То нямаше да се случи, в случай че тетрадките на Сашо не бяха изровени, събрани и попаднали у Спас, който да ме потърси, да търсим издател и да стигнем до книга. Това е феномен, до момента в България не се е случвало. Автор, който е писал не малко, даже много интензивно, само че не е издавал. И внезапно се появява 15 години след гибелта си. Той възкръсва.
И това е чудото на поезията, чудото на трудове текст и щастието да бъде открит. Защото можеше и да не е. Можеше да бъдат изгубени стиховете. И никой от нас нямаше да знае, че е имало подобен превъзходен стихотворец. Ние възвръщаме цялата памет за този човек посредством текстовете му. Това фактически е литературно събитие. И който прочете тази книга, съм сигурен, че ще я чете доста пъти “, уверен е Антон Баев.
„ Сашо написа като всеки достоверен, същински, роден стихотворец. Пише на мига. За да го избави върху хартията. Това е като интервенция без анестезия. Но такава е същинската лирика. При Сашо има стихове, родени от танца на музиката, и стихове, родени от рисунката. Опитах се в сборника да ги тематизирам в цикли, уповавам се по вероятния добър метод “, сподели още редакторът.
Тази лирика, заключена в близо 140 страници е феномен, тя е апокрив. Стихове, които не са писани, с цел да бъдат издадени, а с цел да бъдат четени – на маса, в стеснен другарски кръг, измежду сподвижници, по един апостолски метод, по този начин да кажа. Чудото на това поетическо съживяване е в звученето на стиховете като мантри от оня свят към този, от изгубилия се зад облаците към останалите под дъжда. Прочетете „ Призрако, спри! “ Това е достоверна лирика от 90-те. Тя е митингът на уязвените, само че и тяхното избавление “, сподели още Антон Баев.
„ Имахме дълг към Сашо, по този начин го чувствахме. Като негов другар благодаря на Антон за това, което направи за тази книга, на Спас, че ни раздвижи да свършим нещо, на Петя, че е съхранила написаното от Сашо. И той е жив. Ето, възкръсна, с това, което в този момент имаме. Сашо беше извънреден човек и това не е факсимиле, нито е пресилено. Неговото наличие беше заразно. Той умееше с две думи да те закове, да го гледаш в очите и да го слушаш. Надарен, грамотен, образован човек. Имаше доста другари и познати, само че в това време беше и доста самичък, в оня интелектуално-драматичен смисъл. Беше екстатична персона. И неслучайно обичаните му поети бяха Пеньо Пенев, Маяковски, Владимир Висоцки беше безкрайна негова обич. Не познавам различен човек, който да знае поета Висоцки по този начин наизуст. Този претекст за обречените коне и за това схващане, че няма да свърши добре цялата тази работа, при Сашо това беше доста ясно схващане, в случай че щете и предусещане. Той беше човек с доста мощна вътрешен глас, четеше безгрешно хората по очите и по лицата. Той живееше с тази изясненост, че поезията и писането са най-важното нещо. И по този начин живееше и живота си. Неговата лирика покрива съвсем на 100 % личността му. Той беше доста изразителен и вълнуващ човек. Изключителен рецитатор, декламатор и оратор. Винаги беше център на вниманието, стига да изиска. Но не натрапваше това. Беше си подобен, най-интересният, най-занимателният, най-екстремният. И книгата отразява тъкмо това, тя е духа на Сашо Стоянов подобен, какъвто аз съм го познавал. Антон споделя, че е дарк стихотворец. Да, само че да не си помислите в този момент, че е бил някакъв навъсен и тъмен индивид. Нищо сходно, той беше безконечен безгрижник и майтапчия по темперамент “, спомни си и Радослав Иванов, един от съставителите на книгата.
Поетът от Пазарджик Стоян Владов, също сътрудник и другар на Александър Стоянов, показа по какъв начин се е вдъхновявал от общуването с него и е получавал поддръжка и поощрение за поетичните си занимания.
Стоян Владов, фотография: Пловдив Прес
„ И един час прекаран с този човек, изключително когато го спохождаше музата, е задоволителен за един цялостен живот. В архивите му имаше едни остарели тетрадки, които в един миг текстът изчезваше, беше избеляла страницата. Тогава доста пъти съм се опитвал да си показва, да допиша. На Сашо благодаря, че по този начин както той беше трудолюбив, аз бях вързелив. Идва ми концепция в главата, само че да седна и да запиша… А Сашо беше този, който ме буташе: „ Пиши, записвай нещата! “ И аз го слушах. Той пишеше в действителност на всички места. Не си припомням да сме били дружно и той да не извади тетрадките и да стартира да написа. И съм му признателен, тъй като се окуражих и проведох около него. Лично за мен той беше човек с доста другари, доста хора, които го обичаха. Но той оставаше някак в профил, от време на време. Но той не натрапваше това, даже се усещаше неловко. Нямаше чувство за някакво предимство към останалите. Често сме говорили за лирика, подхвърляли сме си хрумвания и съм имал възприятието, че в действителност една част от душата му е сама. Плаках на няколко стихотворения, до момента в който събирахме архивите. За мен той беше индивидът, който даже в най-лошата обстановка може да те усмихне. А самият той имаше доста готина усмивка. Имали сме и някои радостни осъществявания като студенти “, спомни си поетът Стоян Владов.
„ Когато видях Сашо за първи път, видях едни красиви бадемови очи и той остана в сърцето ми. Но при нас нещата не бяха лесни и не се случиха незабавно. Но съм признателна, че аз станах неговото момиче. Тази мрачевина, която е усетил Антон, я имаше в стиховете му. Той си предсказа гибелта. Знаеше, че това ще се случи на високосна година. Просто го знаеше. И цитираше Висоцки: „ Високосната година коси “. И в действителност по този начин се случи. Но, мисля си, че той просто го избра по този начин, да не ни мъчи, да си отиде от нас. Но да остави всичко това, тази книга, която в този момент го съживява. Остави ми две прелестни момчета и тази лирика “, доста прочувствено и през сълзи описа брачната половинка му Петя, която с голяма обич е събрала и съхранила архивите на поета.
Снимки: Атанас Кънев
Репортаж – www.plovdiv-press.bg
„ Подобно събитие в пловдивската литература до момента не се е случвало. В България също няма подобен случай. Пловдив откри един непубликуван досега, само че доста важен стихотворец – Александър Стоянов “, сподели при представянето на книгата „ Призрако, спри! “ редакторът й Антон Баев.
Антон Баев и Спас Кузов, сн: Атанас Кънев Конферентната зала на Народна библиотека „ Иван Вазов “ се оказа тясна, а огромният интерес към незнайния до в този момент лиричен свят на Александър Стоянов – изцяло оневинен.
„ Ставаме очевидци на едно литературно събитие “, сподели още Антон Баев. „ Но можеше и да не научим за него. Ако журналистът Спас Кузов не бе събрал творчеството му и не си бе сложил задачата да се направи книга. Сашо е стихотворец, без който поезията на 90-те години, един хипохондрично тъмен интервал, нямаше да бъде попълнена като поетическа картина. Открихме един доста достоверен поетически прочит на това време.
Това е доста мрачна лирика, която разчита света през мрака, а не през светлината. Много дарк лирика, само че различен прочит на това време за мен е неосъществим и би бил подправен “, добави Баев.
И показа, че това е било най-трудното му редакторство до момента. „ Тази лирика е доста сериозна. И аз бях усложнен. Стиховете са от най-различни диапазони, нищо не беше подредено. Трябваше ми време да осмисля кое е сърцевината на тази лирика. И се питах по какъв начин да стигнем до това да дадем съответна книга на създателя, който не е сред нас и не може да има някаква рекламация. Това беше доста внимателен проблем.
Някъде би трябвало да се редактира, само че по какъв начин да попиташ създателя? Три нощи не спах добре. Поради такива терзания. Как да постъпя. Виждам, че нещата са писани на мига, не са редактирани, имах пред себе си един водопад, който трябваше да откри пътя си. Но по какъв начин да постъпиш? “, описа с неспокойствие Антон Баев.
Журналистът Спас Кузов, който е състудент и непосредствен другар на създателя, показа, че още приживе са коментирали със Сашо нещо да се издаде, само че той постоянно отказвал, тъй като не се чувствал подготвен.
„ После се разболя и умря. И няколко години бяхме в ступор. Но с нашия общ другар, предприемача Светозар Андреев, си говорихме, че е време нещо да създадем.
И тогава брачната половинка на Сашо, Петя, ми даде архивите му. Не подозирах какъв размер са те. А Сашо пишеше доста и на всички места. Той пишеше непринудено, нещата му се изливаха едновременно “, спомня си основният редактор на Пловдив Прес по какъв начин е зародила концепцията за „ Призрако, спри! “.
Но скоро осъзнал, че това не е работа за самичък човек и се обърнал към други близки другари на поета – Радо Иванов, Валентина Бойчев, Стоян Владов. И всички почнали да цифровизират ръкописите. Така събрали поетичното завещание на своя другар.
„ Когато прочетеш няколко стиха, незабавно влизаш в кожата на Сашо. Събрахме над 200 заглавия. Сега разбирам, че Петя е разкрила още много неща “, споделя Спас Кузов. Той се свързал с поета Антон Баев, който приел да прочете стиховете. След няколко дни му се обадил разчувствуван по телефона и приел да стане редактор на книгата. „ Антон редактира и подреди доста бързо стиховете, той съумя да улови и насочи силата на Сашовата лирика. След което от „ Коала прес “ направиха отлично томче “, показа още Кузов.
„ Стиховете на Александър Стоянов са избавени мигове. И тъкмо това е мигът на завръщането. То нямаше да се случи, в случай че тетрадките на Сашо не бяха изровени, събрани и попаднали у Спас, който да ме потърси, да търсим издател и да стигнем до книга. Това е феномен, до момента в България не се е случвало. Автор, който е писал не малко, даже много интензивно, само че не е издавал. И внезапно се появява 15 години след гибелта си. Той възкръсва.
И това е чудото на поезията, чудото на трудове текст и щастието да бъде открит. Защото можеше и да не е. Можеше да бъдат изгубени стиховете. И никой от нас нямаше да знае, че е имало подобен превъзходен стихотворец. Ние възвръщаме цялата памет за този човек посредством текстовете му. Това фактически е литературно събитие. И който прочете тази книга, съм сигурен, че ще я чете доста пъти “, уверен е Антон Баев.
„ Сашо написа като всеки достоверен, същински, роден стихотворец. Пише на мига. За да го избави върху хартията. Това е като интервенция без анестезия. Но такава е същинската лирика. При Сашо има стихове, родени от танца на музиката, и стихове, родени от рисунката. Опитах се в сборника да ги тематизирам в цикли, уповавам се по вероятния добър метод “, сподели още редакторът.
Тази лирика, заключена в близо 140 страници е феномен, тя е апокрив. Стихове, които не са писани, с цел да бъдат издадени, а с цел да бъдат четени – на маса, в стеснен другарски кръг, измежду сподвижници, по един апостолски метод, по този начин да кажа. Чудото на това поетическо съживяване е в звученето на стиховете като мантри от оня свят към този, от изгубилия се зад облаците към останалите под дъжда. Прочетете „ Призрако, спри! “ Това е достоверна лирика от 90-те. Тя е митингът на уязвените, само че и тяхното избавление “, сподели още Антон Баев.
„ Имахме дълг към Сашо, по този начин го чувствахме. Като негов другар благодаря на Антон за това, което направи за тази книга, на Спас, че ни раздвижи да свършим нещо, на Петя, че е съхранила написаното от Сашо. И той е жив. Ето, възкръсна, с това, което в този момент имаме. Сашо беше извънреден човек и това не е факсимиле, нито е пресилено. Неговото наличие беше заразно. Той умееше с две думи да те закове, да го гледаш в очите и да го слушаш. Надарен, грамотен, образован човек. Имаше доста другари и познати, само че в това време беше и доста самичък, в оня интелектуално-драматичен смисъл. Беше екстатична персона. И неслучайно обичаните му поети бяха Пеньо Пенев, Маяковски, Владимир Висоцки беше безкрайна негова обич. Не познавам различен човек, който да знае поета Висоцки по този начин наизуст. Този претекст за обречените коне и за това схващане, че няма да свърши добре цялата тази работа, при Сашо това беше доста ясно схващане, в случай че щете и предусещане. Той беше човек с доста мощна вътрешен глас, четеше безгрешно хората по очите и по лицата. Той живееше с тази изясненост, че поезията и писането са най-важното нещо. И по този начин живееше и живота си. Неговата лирика покрива съвсем на 100 % личността му. Той беше доста изразителен и вълнуващ човек. Изключителен рецитатор, декламатор и оратор. Винаги беше център на вниманието, стига да изиска. Но не натрапваше това. Беше си подобен, най-интересният, най-занимателният, най-екстремният. И книгата отразява тъкмо това, тя е духа на Сашо Стоянов подобен, какъвто аз съм го познавал. Антон споделя, че е дарк стихотворец. Да, само че да не си помислите в този момент, че е бил някакъв навъсен и тъмен индивид. Нищо сходно, той беше безконечен безгрижник и майтапчия по темперамент “, спомни си и Радослав Иванов, един от съставителите на книгата.
Поетът от Пазарджик Стоян Владов, също сътрудник и другар на Александър Стоянов, показа по какъв начин се е вдъхновявал от общуването с него и е получавал поддръжка и поощрение за поетичните си занимания.
Стоян Владов, фотография: Пловдив Прес „ И един час прекаран с този човек, изключително когато го спохождаше музата, е задоволителен за един цялостен живот. В архивите му имаше едни остарели тетрадки, които в един миг текстът изчезваше, беше избеляла страницата. Тогава доста пъти съм се опитвал да си показва, да допиша. На Сашо благодаря, че по този начин както той беше трудолюбив, аз бях вързелив. Идва ми концепция в главата, само че да седна и да запиша… А Сашо беше този, който ме буташе: „ Пиши, записвай нещата! “ И аз го слушах. Той пишеше в действителност на всички места. Не си припомням да сме били дружно и той да не извади тетрадките и да стартира да написа. И съм му признателен, тъй като се окуражих и проведох около него. Лично за мен той беше човек с доста другари, доста хора, които го обичаха. Но той оставаше някак в профил, от време на време. Но той не натрапваше това, даже се усещаше неловко. Нямаше чувство за някакво предимство към останалите. Често сме говорили за лирика, подхвърляли сме си хрумвания и съм имал възприятието, че в действителност една част от душата му е сама. Плаках на няколко стихотворения, до момента в който събирахме архивите. За мен той беше индивидът, който даже в най-лошата обстановка може да те усмихне. А самият той имаше доста готина усмивка. Имали сме и някои радостни осъществявания като студенти “, спомни си поетът Стоян Владов.
„ Когато видях Сашо за първи път, видях едни красиви бадемови очи и той остана в сърцето ми. Но при нас нещата не бяха лесни и не се случиха незабавно. Но съм признателна, че аз станах неговото момиче. Тази мрачевина, която е усетил Антон, я имаше в стиховете му. Той си предсказа гибелта. Знаеше, че това ще се случи на високосна година. Просто го знаеше. И цитираше Висоцки: „ Високосната година коси “. И в действителност по този начин се случи. Но, мисля си, че той просто го избра по този начин, да не ни мъчи, да си отиде от нас. Но да остави всичко това, тази книга, която в този момент го съживява. Остави ми две прелестни момчета и тази лирика “, доста прочувствено и през сълзи описа брачната половинка му Петя, която с голяма обич е събрала и съхранила архивите на поета.
Снимки: Атанас Кънев
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ