ИК Омофор представя “Мария от Охрид” на Антон Баев
Издателство “Омофор ” показва “Мария от Охрид ” на Антон Баев
Блажено усъмняване във Великото
Не може всичко да е толкоз срещу,
не може всичко да е толкоз,
не може…
Сигурно аз бъркам в описа,
сигурно аз бъркам,
сигурно…
Издателство „ Омофор “ има удоволствието да показа на вниманието на читателите книгата „ Мария от Охрид “ на Антон Баев.
Антон Баев е стихотворец, белетрист, книжовен критик, литературовед и публицист. Роден е през 1963 година в Пловдив. Завършва Английската гимназия в родния си град (1982) и Българска лингвистика в Пловдивския университет „ Св. Паисий Хилендарски “ (1989). Специализира публицистика в Университета на Айова, Съединени американски щати (1994). През 2009 година пази дисертация по нова българска литература в Института за литература при Българска академия на науките. Работи като библиотекар, хоноруван учител в Пловдивския университет, основен редактор на в. „ Марица “. Основател е на „ Пловдив онлайн “ и други осведомителни уеб сайтове, както и на два вестника. Създава годишния Международен фестивал за лирика „ Орфей – Пловдив “. Автор е на шест романа, девет стихосбирки, три сборника с разкази, три монографии и книга с фрагменти. Носител е на голям брой литературни награди. Негови произведения са преведени на 15 езика.
ИЗПОВЕДИ И ПРИПИСКИ
„ Мария от Охрид “ на Антон Баев е отличената книга в националния конкурс за християнски разказ за 2022 година, разгласен от ИК „ Омофор “. Целта на състезанието е да се предизвиква положителната християнска художествена литература, което е отколешна идея и тактика на издателството.
В романа създателят е избрал да написа и споделя на „ майчиния език и правоговор “: „ Сигурно Бог така е отредил – човешките истории да се разказват на майчиния правоговор, а Божиите – по канона “; и че е сънувал все на ония забравени топли думи, майчините. И ще рече още: „ желаех всичко да звучи на езика майчин. Че тупка тоз език като сърце, и ритъмът е всичко в него…, и всичко ще е правоговор “.
За себе си отвеждам за главен герой на книгата точно авторовия език: назовавам го главен – тъй като на този самобитен мил език читателят е замесен да споделя орисите и изповедите на Мария, Инокентий, Франциск, Григорий, Йоан, поп Стойко и другите; а герой – тъй като този език удържа до края на книгата да построи целия строеж на романа, основателно наименуван от познаваческото жури „ полифоничен, с многогласов сюжет “; (още и с хубавата дума „ пълностойно “).
Авторът е намерил и удържал обединен език и жанр и за историческата, и за сюжетната (условно казано) река на описа, и за монологичността, и за възприятието, и за пъстрословните описания, с цел да оживотвори близо век време от възрожденските пристрастености български, верски и църковни, духовни и бунтовни, рухвания и ставания.
И също на този „ мил майчин език и правоговор “ е изискан, иззидан и историческият темел на „ приписките “; „ из/под линия “ романът гради и надгражда една вълнуваща многолетна историческа картина, тук-там пòтресна с ужасиите, тук-там цялостна с хубостите Божии и земни, а тук-там те разсмива с благодушния слог на разказвача…
В самобитната комбинация на романа създателят потопява читателя постепенно (не и без словесна самонаслада), както бавно се навлиза в река; и го води около историческия цокъл на действията български – църковни, екзархийски, публични, политически – действия, които ще назова възрожденското новобългарско зачатие. Още и из орисите и размислите на многолюдието цариградско и охридско.
Ако не се пробвах да се държа о самобитната тирада на създателя, щях да сложа думи като „ топоси “ вместо места, „ персонажи “ вместо лица, „ полифоничен сюжет “, „ архетипи “ (например безконечната змия, дамата, отхапването на ябълка от Мария, дами бездетки, изкушението и др.), „ историографски отклонения “, „ разказ в романа “ и пр. Ала избирам да остана близо при авторовото „ глаголене на майчиния език и правоговор “. А читателят самичък ще навлезе по излъскания калдъръм на предишното, спомените, и на паметта, постоянно люшкаща се сред вярата и обичта към Бога и земната обич към индивида.
Защо създателят ти спомня и така картинно изографисва сякаш „ под линия “ тази историческа христоматия на романа? – Може би, с цел да видиш, в неголемия му размер, едновременно и вкупом събрано множеството лица и персони, исторически действителни и известни ни, църковни радетели, владици, фанариоти, заточеници, вестникари цариградски (и вездесъщият Петко Славейков), деятели, мисионери, заговорници, простолюдие всякакво – по какъв начин са късали абите и антериите си и расата и калимавките си, и кундурите и цървулите си из сокаците и „ улиците тесни като кама “ на тогавашната ни възрожденска столица – вековечният Цариград, същинският езиков и людски Вавилон… И ще вдъхваш мирисите на „ подземия още от византийско време “, на гъмжащи от народ и добитък ханища, на чаршии с тънките аромати на кафе и шербет, на оружейници; пъстро човешко стълпотворение от Леванта до южна Европа, и от Венеция и Валета, и от Охрид и Кукуш, и до заоблените и меки препечени хълми на Странджа; и да те омайва разноречивата шум на турци, гърци, българи, евреи, венецианци, араби… И да те връща назад, във вътрешността: до неукротимото душевно и духовно щение и горение човешко – сред битието земно и ВъзБога.
„ Върла работа е да живееш в самия център на империята, град на разврата, помийна яма на пристрастености “, – ще ти рече разказвачът; Цариград, вавилонската развратница пред залеза на Империята, гмеж от хора, езици, мириси, източно разсипничество, и блясъкът на Босфора, и съблазни, лукавства, отплата, и взимане на решения исторически, и упоритости прекомерно едри в наивността и жертвоготовността ни; и коварства, жестокости, мъст; и страдания и битки за неразбираеми още волности и свободи…
Българи край Златния рог.
И въпреки че нееднократно и дваж из романа ще се засмееш, читателю, само че въпреки всичко ще останеш печален духом: поради неведомата ни в Бога орис човешка; и поради светата ни гòрка орис българска…
А езикът на романа е все защото пивка вода, мил и мек сходно „ кадифе сезона, времето на октомври “ в южните лимити на империята…
Тая земя е свещена, античният осветлен и обожен град Охрид, Лихнида, Лихнидос, чудното средище на църкви, в които безшумно тлеят нетленните мощи на светци, стълбове на нашата религия, корен, словесност… Земя, украсена с блясъка на езерото по пладне; или нощем, при ясно време, в транспарантните му води можеш да гледаш звездите, размесени с бисер и седеф… Или от грамадната висина на „ Свети Йоан Канео “, в западния завършек на Охрид, да потънеш с очи в зеленооката вода, и ще потръпнеш от подмолите долу.
Езерото – благословено от светостта Климентова, от хубостта на Пресвета Богородица Перивлепта, Прекрасната; и с тайнствените баладични води край манастира на великия и целителен светец Наум („ изпълнен с разтуха “ значи името му); и още по-загадъчните води край „ Свети Заум “… И когато през режещия тръстиков вятър се вслушваш в оня единствено насъне осезаем екот на водите охридски и преспански, подземно изливащи се от езеро в езеро, като от чаша в чаша, като от орис в орис, и все така безконечни по Божията благосклонност в непоклатима каменна шепа.
И за какво толкоз за Охрид, ще речеш? – Защото Охрид е сърце, и душевна болежка, камък, вода, святост, пристрастености, молитвеност, и отражения езерни. И исторически и съдбовни. Защото създателят на тази книга точно тук е заплел орисите на Мария, на Пресвета Богородица Перивлепта, на Девата от „ Езерните молебствия “ на свети Николай Велимирович, свещеник Охридски и Жички, и на мнозината други. А също и нашите бъднини. И нашата мисъл и горест.
Езерото, по чиито крайбрежия светците проповядват с крайезерния шепот на молитвите си – от свети Климент и Наум до свети Николай Велимирович; а над водите му виси небесното величие и се къпе в транспарантната глеч, и се взира в съкровената душа на езерото… Особена мистика имат тези транспарантни и тайнствени води охридски, езерни, подарък Божи за земята и за хората. Красиво е. Красиво и паметно.
А помислите и делата човешки, разказани в романа „ Мария от Охрид “, са от време на време праведни, от време на време греховни, от време на време страшни. На места създателят ще оправдае героя си за любовта му, че тя му е като прояснение от Бога, че човек заобичва не току така, а посоченото му от Бога…
„ Защото с любов се случва всичко на този свят, а без любов светът погива, не ли? – Абат Франциск размисля в захласнатост и потиснатост: сред обичта и вярата му в Бога, и любовта му към индивида, към Мария…
„ Всички истории описват за любовта и гибелта, тъй като нищо друго не си коства да бъде запомнено “ – приключва създателят.
Всъщност защо пишем, защо витийстваме? поетизираме, съзерцаваме? тъгуваме? – За да можем да устискаме в сърце и в шепа мимолетната памет, някой спомен, някой глас, някоя паметна дума. Търсим избавление, а и смисъл в миналото… В помненето… Живеенето ни в загатна – ще рече създателят, – това е същинският ни живот. „ Не мислете за загубата, а живейте в спомените, те са същинският ни живот, както и вярата, че ще се срещнем на небето “ – по този начин абат Франциск продължава времето на любовта в томлението на загатна. В светлината на паметта. – То и къде ли другаде можем да се върнем и се съхраним, в случай че не в паметта?
„ И разрухата на времето, и потъналите империи, и споменът за човешките стремления постоянно ще изплуват като острови от езерата на паметта ни. “ – Което опазим и повтаряме в паметта, него ще увековечим и пренесем.
„ Ако е имало какво да се записва, значи е имало защо да се живее… Не ли единствено писането ни избавя, както сънищата ни закрилят от живота?… Понеже нищо друго не остава на тоя свят, с изключение на стореното положително и написаното. Амин. “
Венета Дякова
Ex libris, еx homines
Може ли да се напише обща история на Балканите и по какъв начин това може да стане посредством литературата? Тема, занимавала подобен незабравим създател на исторически романи като проф. Вера Мутафчиева, която в едно изявление споделя, че общата история е допустима единствено през описването на болките. Може би оттова потегли този разказ. Благодаря на Вера Мутафчиева за всичките й книги!
Веднага би трябвало да прибавя обаче, че на въпросното изявление ми обърна внимание проф. Хюсеин Мевсим. Сглобих доста от историческите топоси и събития в романа с помощта на неговите книги. Допитвах се до него за всякакви неща. Книгите му за българите в Цариград са извор и на история, и на ентусиазъм. Благодаря за десетилтното ни към този момент другарство, Хюсеин Мевсим!
Историческите извори, върху които стъпва сюжетът, са на първо място книгите на Христо Бръзицов и особено Някога в Цариград, Бащин край, Во Прилепа града и Екзарх Йосиф I. Невероятен публицист, публицист, наказан доживот от Народния съд след 9 септември 1944. Нека четем книгите му!
Тончо-Жечевият Българският Великден, този опит за исторически етюд върху втората половина на българския XIX в., фокусиран върху Цариград и църковните битки, си остава, даже с някои несъответствия, христоматиен труд за „ нереволюционното “ ни Възраждане.
Хроникьорът на бивш Пловдив – Никола Алваджиев, със забележителните му Пловдивска хроника и Старите черкви в Пловдив.
Вестникарските „ отрязъци “ от времето – най-вече цариградските български издания, които се съхраняват във фонда на Народна библиотека „ Иван Вазов “ в Пловдив, би трябвало да бъдат прелиствани, постоянно изскача нещо ново от пожълтелите им страници.
Литературното завещание на един от малцината ни енциклопедични писатели – П. Р. Славейков, е все по този начин стъписващо като размер и евентуално заради това в него се откриват изненадващи неща. Паралелът сред може би най-живата българска поема „ Изворът на Белоногата “ и „ Дивата американка и питомният европеец “ е на доцент Бисера Дакова, какво изненадващо изобретение!
Пребиваването ми в Македония по линия на европейската стратегия „ Традуки “, а и по доста други частни пътища преди и след това, ми оказа помощ да надниквам неведнъж в етнографските музеи там – с бележник в ръка. Не знам по какъв различен метод може да се влезе в обувките на една отминала и неживяна от нас ера с изключение на през съхраненото в музеите.
На книжната етажерка в жилището, който ми бяха дали в Скопие, попаднах на книгата на Cristopher Deliso Hidden Macedonia. И до момента си вардя томчето с десетки подчертавания с молив по страниците му. Вярвам в щастливите случайности.
Благодаря на едни вълшебен градове, където този ръкопис се зачена и роди – Скопие, Охрид, Битоля, Пловдив, Солун, Истанбул, Валета, Ахтопол. Вярвам, че книгите зависят освен от времето на написване, само че и от местата, където се пишат.
Благодаря на дузина писатели и поети от Македония за другарството им: Никола Маджиров от Струмица, проф. Елизабета Шелева, Богомил Гюзел и Лиляна Диран (мир на праха им), на Борче Георгиев и Драгана Евтимова, на Жарко Куюнджиски, Владимир Мартиновски, Душко Кръстевски от Скопие, на Сашко Насев от Охрид, на Михайло и Славица Свидерски от Битоля, на проф. Анастасия Гюрчинова за обемното й проучване върху Пърличев и Ариосто, за смеха и меланхолията – в книгата има по нещо от всеки от вас.
Благодаря на Роберт Алагьозовски и брачната половинка му Биляна Ставрова за гостоприемството им в Скопие и из цяла Македония.
Благодаря и на доста, доста други отвъд Вардар, с които се срещнах след завършването на романа. И те (оказа се) са в страниците му.
Мисля литературния воин като проекция на всичките ни мислими срещи.
Благодаря на екипа на фондация „ Покров Богородичен “ за състезанието за християнски роман; благодаря на журито с ръководител Христо Карастоянов – за чудесната мотивация при оповестението на избора им. Благодаря на екипа на издателство „ Омофор “ за професионалната им работа.
Благодаря на Министерството на културата, което в програмата си за поддръжка на креативен планове в региона на литературата оцени този план и ми даде сигурност да го завърша.
Благодаря на Светлозар Игов, който, откакто прочете романа, ми сподели: „ Нищо няма да променяш в този текст! “.
И най-много благодаря на доц. Елка Димитрова, която ми подари идеята за цялостен втори разказ в приписки към първоначалния вариант на текста, който беше с бележки под линия, без тези бележки да имат литературна, а единствено справочна, функционалност. Всъщност, с помощта на Ели, тези бележки се трансфораха във втори разказ, през който, уповавам се, читателят да не минава с скука или въобще да прескача. В тези приписки са историческите персони и събития, разказани с езика и оптиката на литературния воин.
Благодаря на всички, с които ще се срещнем посредством този текст!
Антон Баев
Мария от Охрид
Антон Баев
Година на издаване: 2023
Страници: 378
ISBN 978-954-2972-95-2
Цена: 21 лева
За поръчки от издателството: фондация „ Покров Богородичен “, издателство „ Омофор “, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991, Ивайло Недков;
За онлайн поръчки от уеб страницата на издателство “Омофор ”: ТУК> > >
За онлайн поръчки от ателие-книжарница „ Къща за птици “: ТУК> > >
Блажено усъмняване във Великото
Не може всичко да е толкоз срещу,
не може всичко да е толкоз,
не може…
Сигурно аз бъркам в описа,
сигурно аз бъркам,
сигурно…
Издателство „ Омофор “ има удоволствието да показа на вниманието на читателите книгата „ Мария от Охрид “ на Антон Баев.
Антон Баев е стихотворец, белетрист, книжовен критик, литературовед и публицист. Роден е през 1963 година в Пловдив. Завършва Английската гимназия в родния си град (1982) и Българска лингвистика в Пловдивския университет „ Св. Паисий Хилендарски “ (1989). Специализира публицистика в Университета на Айова, Съединени американски щати (1994). През 2009 година пази дисертация по нова българска литература в Института за литература при Българска академия на науките. Работи като библиотекар, хоноруван учител в Пловдивския университет, основен редактор на в. „ Марица “. Основател е на „ Пловдив онлайн “ и други осведомителни уеб сайтове, както и на два вестника. Създава годишния Международен фестивал за лирика „ Орфей – Пловдив “. Автор е на шест романа, девет стихосбирки, три сборника с разкази, три монографии и книга с фрагменти. Носител е на голям брой литературни награди. Негови произведения са преведени на 15 езика. ИЗПОВЕДИ И ПРИПИСКИ
„ Мария от Охрид “ на Антон Баев е отличената книга в националния конкурс за християнски разказ за 2022 година, разгласен от ИК „ Омофор “. Целта на състезанието е да се предизвиква положителната християнска художествена литература, което е отколешна идея и тактика на издателството.
В романа създателят е избрал да написа и споделя на „ майчиния език и правоговор “: „ Сигурно Бог така е отредил – човешките истории да се разказват на майчиния правоговор, а Божиите – по канона “; и че е сънувал все на ония забравени топли думи, майчините. И ще рече още: „ желаех всичко да звучи на езика майчин. Че тупка тоз език като сърце, и ритъмът е всичко в него…, и всичко ще е правоговор “.
За себе си отвеждам за главен герой на книгата точно авторовия език: назовавам го главен – тъй като на този самобитен мил език читателят е замесен да споделя орисите и изповедите на Мария, Инокентий, Франциск, Григорий, Йоан, поп Стойко и другите; а герой – тъй като този език удържа до края на книгата да построи целия строеж на романа, основателно наименуван от познаваческото жури „ полифоничен, с многогласов сюжет “; (още и с хубавата дума „ пълностойно “).
Авторът е намерил и удържал обединен език и жанр и за историческата, и за сюжетната (условно казано) река на описа, и за монологичността, и за възприятието, и за пъстрословните описания, с цел да оживотвори близо век време от възрожденските пристрастености български, верски и църковни, духовни и бунтовни, рухвания и ставания.
И също на този „ мил майчин език и правоговор “ е изискан, иззидан и историческият темел на „ приписките “; „ из/под линия “ романът гради и надгражда една вълнуваща многолетна историческа картина, тук-там пòтресна с ужасиите, тук-там цялостна с хубостите Божии и земни, а тук-там те разсмива с благодушния слог на разказвача…
В самобитната комбинация на романа създателят потопява читателя постепенно (не и без словесна самонаслада), както бавно се навлиза в река; и го води около историческия цокъл на действията български – църковни, екзархийски, публични, политически – действия, които ще назова възрожденското новобългарско зачатие. Още и из орисите и размислите на многолюдието цариградско и охридско.
Ако не се пробвах да се държа о самобитната тирада на създателя, щях да сложа думи като „ топоси “ вместо места, „ персонажи “ вместо лица, „ полифоничен сюжет “, „ архетипи “ (например безконечната змия, дамата, отхапването на ябълка от Мария, дами бездетки, изкушението и др.), „ историографски отклонения “, „ разказ в романа “ и пр. Ала избирам да остана близо при авторовото „ глаголене на майчиния език и правоговор “. А читателят самичък ще навлезе по излъскания калдъръм на предишното, спомените, и на паметта, постоянно люшкаща се сред вярата и обичта към Бога и земната обич към индивида.
Защо създателят ти спомня и така картинно изографисва сякаш „ под линия “ тази историческа христоматия на романа? – Може би, с цел да видиш, в неголемия му размер, едновременно и вкупом събрано множеството лица и персони, исторически действителни и известни ни, църковни радетели, владици, фанариоти, заточеници, вестникари цариградски (и вездесъщият Петко Славейков), деятели, мисионери, заговорници, простолюдие всякакво – по какъв начин са късали абите и антериите си и расата и калимавките си, и кундурите и цървулите си из сокаците и „ улиците тесни като кама “ на тогавашната ни възрожденска столица – вековечният Цариград, същинският езиков и людски Вавилон… И ще вдъхваш мирисите на „ подземия още от византийско време “, на гъмжащи от народ и добитък ханища, на чаршии с тънките аромати на кафе и шербет, на оружейници; пъстро човешко стълпотворение от Леванта до южна Европа, и от Венеция и Валета, и от Охрид и Кукуш, и до заоблените и меки препечени хълми на Странджа; и да те омайва разноречивата шум на турци, гърци, българи, евреи, венецианци, араби… И да те връща назад, във вътрешността: до неукротимото душевно и духовно щение и горение човешко – сред битието земно и ВъзБога. „ Върла работа е да живееш в самия център на империята, град на разврата, помийна яма на пристрастености “, – ще ти рече разказвачът; Цариград, вавилонската развратница пред залеза на Империята, гмеж от хора, езици, мириси, източно разсипничество, и блясъкът на Босфора, и съблазни, лукавства, отплата, и взимане на решения исторически, и упоритости прекомерно едри в наивността и жертвоготовността ни; и коварства, жестокости, мъст; и страдания и битки за неразбираеми още волности и свободи…
Българи край Златния рог.
И въпреки че нееднократно и дваж из романа ще се засмееш, читателю, само че въпреки всичко ще останеш печален духом: поради неведомата ни в Бога орис човешка; и поради светата ни гòрка орис българска…
А езикът на романа е все защото пивка вода, мил и мек сходно „ кадифе сезона, времето на октомври “ в южните лимити на империята…
Тая земя е свещена, античният осветлен и обожен град Охрид, Лихнида, Лихнидос, чудното средище на църкви, в които безшумно тлеят нетленните мощи на светци, стълбове на нашата религия, корен, словесност… Земя, украсена с блясъка на езерото по пладне; или нощем, при ясно време, в транспарантните му води можеш да гледаш звездите, размесени с бисер и седеф… Или от грамадната висина на „ Свети Йоан Канео “, в западния завършек на Охрид, да потънеш с очи в зеленооката вода, и ще потръпнеш от подмолите долу.
Езерото – благословено от светостта Климентова, от хубостта на Пресвета Богородица Перивлепта, Прекрасната; и с тайнствените баладични води край манастира на великия и целителен светец Наум („ изпълнен с разтуха “ значи името му); и още по-загадъчните води край „ Свети Заум “… И когато през режещия тръстиков вятър се вслушваш в оня единствено насъне осезаем екот на водите охридски и преспански, подземно изливащи се от езеро в езеро, като от чаша в чаша, като от орис в орис, и все така безконечни по Божията благосклонност в непоклатима каменна шепа.
И за какво толкоз за Охрид, ще речеш? – Защото Охрид е сърце, и душевна болежка, камък, вода, святост, пристрастености, молитвеност, и отражения езерни. И исторически и съдбовни. Защото създателят на тази книга точно тук е заплел орисите на Мария, на Пресвета Богородица Перивлепта, на Девата от „ Езерните молебствия “ на свети Николай Велимирович, свещеник Охридски и Жички, и на мнозината други. А също и нашите бъднини. И нашата мисъл и горест.
Езерото, по чиито крайбрежия светците проповядват с крайезерния шепот на молитвите си – от свети Климент и Наум до свети Николай Велимирович; а над водите му виси небесното величие и се къпе в транспарантната глеч, и се взира в съкровената душа на езерото… Особена мистика имат тези транспарантни и тайнствени води охридски, езерни, подарък Божи за земята и за хората. Красиво е. Красиво и паметно.
А помислите и делата човешки, разказани в романа „ Мария от Охрид “, са от време на време праведни, от време на време греховни, от време на време страшни. На места създателят ще оправдае героя си за любовта му, че тя му е като прояснение от Бога, че човек заобичва не току така, а посоченото му от Бога…
„ Защото с любов се случва всичко на този свят, а без любов светът погива, не ли? – Абат Франциск размисля в захласнатост и потиснатост: сред обичта и вярата му в Бога, и любовта му към индивида, към Мария…
„ Всички истории описват за любовта и гибелта, тъй като нищо друго не си коства да бъде запомнено “ – приключва създателят.
Всъщност защо пишем, защо витийстваме? поетизираме, съзерцаваме? тъгуваме? – За да можем да устискаме в сърце и в шепа мимолетната памет, някой спомен, някой глас, някоя паметна дума. Търсим избавление, а и смисъл в миналото… В помненето… Живеенето ни в загатна – ще рече създателят, – това е същинският ни живот. „ Не мислете за загубата, а живейте в спомените, те са същинският ни живот, както и вярата, че ще се срещнем на небето “ – по този начин абат Франциск продължава времето на любовта в томлението на загатна. В светлината на паметта. – То и къде ли другаде можем да се върнем и се съхраним, в случай че не в паметта?
„ И разрухата на времето, и потъналите империи, и споменът за човешките стремления постоянно ще изплуват като острови от езерата на паметта ни. “ – Което опазим и повтаряме в паметта, него ще увековечим и пренесем.
„ Ако е имало какво да се записва, значи е имало защо да се живее… Не ли единствено писането ни избавя, както сънищата ни закрилят от живота?… Понеже нищо друго не остава на тоя свят, с изключение на стореното положително и написаното. Амин. “
Венета Дякова
Ex libris, еx homines
Може ли да се напише обща история на Балканите и по какъв начин това може да стане посредством литературата? Тема, занимавала подобен незабравим създател на исторически романи като проф. Вера Мутафчиева, която в едно изявление споделя, че общата история е допустима единствено през описването на болките. Може би оттова потегли този разказ. Благодаря на Вера Мутафчиева за всичките й книги!
Веднага би трябвало да прибавя обаче, че на въпросното изявление ми обърна внимание проф. Хюсеин Мевсим. Сглобих доста от историческите топоси и събития в романа с помощта на неговите книги. Допитвах се до него за всякакви неща. Книгите му за българите в Цариград са извор и на история, и на ентусиазъм. Благодаря за десетилтното ни към този момент другарство, Хюсеин Мевсим!
Историческите извори, върху които стъпва сюжетът, са на първо място книгите на Христо Бръзицов и особено Някога в Цариград, Бащин край, Во Прилепа града и Екзарх Йосиф I. Невероятен публицист, публицист, наказан доживот от Народния съд след 9 септември 1944. Нека четем книгите му!
Тончо-Жечевият Българският Великден, този опит за исторически етюд върху втората половина на българския XIX в., фокусиран върху Цариград и църковните битки, си остава, даже с някои несъответствия, христоматиен труд за „ нереволюционното “ ни Възраждане.
Хроникьорът на бивш Пловдив – Никола Алваджиев, със забележителните му Пловдивска хроника и Старите черкви в Пловдив.
Вестникарските „ отрязъци “ от времето – най-вече цариградските български издания, които се съхраняват във фонда на Народна библиотека „ Иван Вазов “ в Пловдив, би трябвало да бъдат прелиствани, постоянно изскача нещо ново от пожълтелите им страници.
Литературното завещание на един от малцината ни енциклопедични писатели – П. Р. Славейков, е все по този начин стъписващо като размер и евентуално заради това в него се откриват изненадващи неща. Паралелът сред може би най-живата българска поема „ Изворът на Белоногата “ и „ Дивата американка и питомният европеец “ е на доцент Бисера Дакова, какво изненадващо изобретение!
Пребиваването ми в Македония по линия на европейската стратегия „ Традуки “, а и по доста други частни пътища преди и след това, ми оказа помощ да надниквам неведнъж в етнографските музеи там – с бележник в ръка. Не знам по какъв различен метод може да се влезе в обувките на една отминала и неживяна от нас ера с изключение на през съхраненото в музеите.
На книжната етажерка в жилището, който ми бяха дали в Скопие, попаднах на книгата на Cristopher Deliso Hidden Macedonia. И до момента си вардя томчето с десетки подчертавания с молив по страниците му. Вярвам в щастливите случайности.
Благодаря на едни вълшебен градове, където този ръкопис се зачена и роди – Скопие, Охрид, Битоля, Пловдив, Солун, Истанбул, Валета, Ахтопол. Вярвам, че книгите зависят освен от времето на написване, само че и от местата, където се пишат.
Благодаря на дузина писатели и поети от Македония за другарството им: Никола Маджиров от Струмица, проф. Елизабета Шелева, Богомил Гюзел и Лиляна Диран (мир на праха им), на Борче Георгиев и Драгана Евтимова, на Жарко Куюнджиски, Владимир Мартиновски, Душко Кръстевски от Скопие, на Сашко Насев от Охрид, на Михайло и Славица Свидерски от Битоля, на проф. Анастасия Гюрчинова за обемното й проучване върху Пърличев и Ариосто, за смеха и меланхолията – в книгата има по нещо от всеки от вас.
Благодаря на Роберт Алагьозовски и брачната половинка му Биляна Ставрова за гостоприемството им в Скопие и из цяла Македония.
Благодаря и на доста, доста други отвъд Вардар, с които се срещнах след завършването на романа. И те (оказа се) са в страниците му.
Мисля литературния воин като проекция на всичките ни мислими срещи.
Благодаря на екипа на фондация „ Покров Богородичен “ за състезанието за християнски роман; благодаря на журито с ръководител Христо Карастоянов – за чудесната мотивация при оповестението на избора им. Благодаря на екипа на издателство „ Омофор “ за професионалната им работа.
Благодаря на Министерството на културата, което в програмата си за поддръжка на креативен планове в региона на литературата оцени този план и ми даде сигурност да го завърша.
Благодаря на Светлозар Игов, който, откакто прочете романа, ми сподели: „ Нищо няма да променяш в този текст! “.
И най-много благодаря на доц. Елка Димитрова, която ми подари идеята за цялостен втори разказ в приписки към първоначалния вариант на текста, който беше с бележки под линия, без тези бележки да имат литературна, а единствено справочна, функционалност. Всъщност, с помощта на Ели, тези бележки се трансфораха във втори разказ, през който, уповавам се, читателят да не минава с скука или въобще да прескача. В тези приписки са историческите персони и събития, разказани с езика и оптиката на литературния воин.
Благодаря на всички, с които ще се срещнем посредством този текст!
Антон Баев
Мария от Охрид Антон Баев
Година на издаване: 2023
Страници: 378
ISBN 978-954-2972-95-2
Цена: 21 лева
За поръчки от издателството: фондация „ Покров Богородичен “, издателство „ Омофор “, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991, Ивайло Недков;
За онлайн поръчки от уеб страницата на издателство “Омофор ”: ТУК> > >
За онлайн поръчки от ателие-книжарница „ Къща за птици “: ТУК> > >
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ