Колко от нас е страх, колко е свобода, колко е разум
- У нас не е доста типично хората на изкуството да се ангажират с социална позиция. Броят се на пръсти създателите, които показват гражданска интензивност, и като че ли множеството от тях се оказаха в един миг с политически упоритости. Какво кара вас, режисьора, да коментирате политически и публични процеси? (Дори в медийна колонка.)
- Моят ангажимент е човешки. Заниманието с спектакъл ми е посочило, че емпатията е същинският познавателен ключ, не можеш да схванеш героите, в случай че не ги намериш в себе си. Крикор Азарян учеше актьорите, че какъвто и облик да пресъздават, той е като тях, желае същото, което и те желаят, а то е да бъдеш обичан. Развратният Фьодор Карамазов от романа на Достоевски споделя, че в случай че близките погледнат на него със състрадателна благосклонност, той би се държал по напълно различен метод, и назад – тъй като от него предубедено се чакат низости и изстъпления, той е подготвен да ги прави с парадоксално наслаждение.
В този ред на мисли, потребността да показвам обществено своята позиция свързвам с нуждата да търсим общия език на назоваването и общия път за превъзмогването на проблемите, а не да стоим отдалечени в своите професионално-експертни битности и от там да раздаваме оценки на протичащото се.
Бих преобърнал известната фраза “Преди да се обединим, би трябвало да се разграничим ”, тъй като, въпреки нейната рекомендация да наподобява рационална на несъмнено равнище, по-съществен и потребен би бил противоположният развой – разграничаването да пристигна след обединяването към базовите човешки характерности. Пред нас като хора, преди всичко има екзистенциални провокации. Да ги подценяваме, значи да решаваме задачата, без да сме осведомени с цялостта на нейното изискване. В “Опит за хвърчене ” на Радичков две групи преследвачи на летящия балон се срещат и дълго време се питат “вие кои сте, а вие кои сте ”, след това се наскърбяват, след това се заплашват, след това стигат съвсем до пердах, с цел да открият с изненада, че доста добре се познават и от години са другари. Невъзможността на летенето, на нашия общ полет се корени в разграничаването преди обединяването. Ако местата бяха разменени, тогава разликите биха представлявали не деструктивна спънка, а разнообразие в методите, водещи към обща цел, изхождаща от съзнанието за сходна човешка орис.
- Моментната политическа обстановка роди многочислени метафори с арт форми: несъмнено, най-често срещаното съпоставяне е с дословното, с тв шоу. Не бих я нарекла спектакъл – би било засегнатост за театъра - може би безвкусен водевил. А Вие?
- Наричам ставащото живот, нашия живот. Ако е тв шоу или безвкусен водевил, то ние не сме фенове, а участници, ние сме създатели. И в продължение на предходния отговор дължа уточнението, че обединяването, за което приказвам, не е лелеяното сдружаване на прогресивните политически сили. Напротив, невъзможността такова събиране да се реализира, произтича от неразбирането на предмета, който би трябвало да ни сплоти. Той е обвързван със себепознание и вдишване на отговорност за това, което сме.
Някой би споделил, че политиката не може да се натоварва с метафизичен задания, тъй че да изхождаме от себепознанието е прекомерно пресилено. Но не можем да отречем, че тъкмо етиката е в основата на днешните политически спорове у нас. Опетнените репутации, обидите, измените и компромисите със съвестта са забележимите спънки, които спъват образуването на болшинство, което да взима единомислещо позитивни решения.
Аз считам, че неналичието на общоприета норма в етическата сфера трансформира корупцията от закононарушение в възмездие, в защитна мярка, в държание на инат на повсеместното двуличие. Така гледат на нея корумпираните, в случай че няма публичен образец, който да ги опомни, няма покаял се виновник, няма нито персонално, нито всеобщо приети неточности. Подобни настройки потвърждават отсъствието на обединяване към най-същественото.
- Гражданските Ви изяви въздействат ли на креативните избори и решения?
- Общуването в театралната зала е по-различно от останалите диалози и тази разлика е добре да бъде защитавана – като благосъстояние. Защото с помощта на нея може да се чуе, да се види, да се преживее нещо, което другояче убягва в потока на всекидневието. Но безусловно би трябвало да се мисли за органиката и креативните решения да бъдат част от целия житейски развой, в който хората вземат участие дружно. С други думи – и в гражданските си изяви, и в работата си като режисьор аз се стремя към едно и също, само че пиесите, които слагам, не повтарят други мои изявления, а осветяват тематиките, които ме вълнуват, по личен метод.
- Пандемията като че ли не докосна прекомерно театралната ви активност: за по-малко от година имахте две министър председатели, „ Кой се бои от Вирджиния Улф “ в " Зад канала " и „ Плач на ангел “ в Народния. В „ Иван Вазов “ се играе и предходният ви моноспектакъл „ Караконджул “, излязъл току преди затварянето...
- В началото, за малко, пандемията и при мен изигра своята меланхолична роля, само че след това ме накара да преоткрия какъв брой са значими срещите очи в очи. Театърът е такава среща и когато хората бяха принудени да се затворят, аз описах в специфична обява позицията си благодарение на познатото “да имаш или да бъдеш ”. Твърдях и настоявам, че дигитализацията дава опция да имаш (връзка, достъп до най-разнообразно наличие, опция за работа от отдалеченост и т.н.), само че лишава опцията да бъдеш, тъй като да бъдеш, значи да съучастваш с наличие на място, онлайн.
Подобно на обсъжданата политическата обстановка, пандемията също стана мотив за коренно разделяне сред хората. Това, което мисля за политическата рецесия, мисля и за Covid рецесията – с цел да не се остава безпределно дълго в безобразна борба, би трябвало да се върнем към базисните въпроси кое в живота е скъпо, за какво е скъпо, по какъв начин ние се отнасяме към тази полезност и отново – кои сме ние, какъв брой от нас е боязън, какъв брой е независимост, какъв брой е разсъдък, какъв брой е пристрастеност. Театърът търси отговор на такива питания и по тази причина даже в тежките времена на проблеми от всевъзможен темперамент не трябва да се изоставя. Аз се развълнувах от неговата задача повече отпреди.
- Обикновено поставяте тежка класика, само че в последните години все по-често работите с живи драматурзи – от ветерана Стефан Цанев до дебютантката Ива Тодорова. Какво ви носи този нов опит? Изкушавате ли се от личен драматургичен текст?
- Точно в диалог със Стефан Цанев споделих, че всеки текст, с който се захване режисьорът, би трябвало да стане негов. Поводът беше моето коренно постановъчно решение, което на пръв взор опонираше на истинския авторски план. Спорихме, след това се разбрахме. С Ива е напълно друго, съдействието с нея стартира още преди тя да седне да написа, представяме си спектакъла, а текстът стартира да се оформя в отговор на общите ни стремежи. Работата със съвременници ме плашеше, а класиците ми действаха успокоително, тъй като компенсираха дефицити в личния ми живот, с възрастта добих известно възприятието за цялост и взех решение да не се опасявам чак толкоз. Новият опит ми носи едно по-зряло задоволство, без непременната поддръжка на класиката. Освен това, както загатнах нагоре, идва и насладата, че се избавям от личните си пристрастия в името на взаимоотношението с другите.
- Креативно, а и възрастово сте част от едно мощно потомство в българския спектакъл дружно с Явор Гърдев и Галин Стоев. Те също са дейни в гражданските си позиции, а сте и другари. Споделяте ли обща нравственос и хармония? Забелязвате ли сходни фигури измежду по-младите?
- Явор и Галин имат по-ексклузивен статут и в изразяването на гражданските си позиции, и в театъра. Моят гард и на двете места е отворен, не употребявам отбраната на културна полезност и дейностите ми подлежат на всевъзможни мнения и разисквания от всеки. Това е друга идея, водеща до друго държание и разнообразни резултати. Иначе, мисля, сме на едно и също мнение по главните въпроси. Сред по-възрастните и по-младите генерации има режисьори, които ме респектират. Не съм попадал на такива, които влизат в обществения диалог като мен, само че това най-вероятно им наподобява ненужно, в случай че не напряко неуместно изпитание. Донякъде е по този начин.
- Не е вест, че българският спектакъл е безпаричен. Периодично се издигат вопли за закриване (или спасяване) на губещите провинциални подиуми, а делегираните бюджети докараха някои тотални вреди в художественото равнище. Какво може да се направи?
- В своите мемоари Любен Гройс написа, че декорът би трябвало да е с образование. Ако приемем, че това е синекдоха – част от цялото става негов знак, то значи изобщо театърът би трябвало е с образование. Т.е. каквото и да вършим, не можем да даваме неприятен образец – и като организация на работата, и като вложени средства, и като усет. Аз съм последовател на естествения напредък, за който се поставят единствено най-необходимите грижи, а порасналите благоприятни условия следва да произтичат основно от гения, посвещението и отклика на публиката. Какво съставлява грижата за най-необходимото, е въпрос на национално самочувствие - тези, които почитат себе си, не са небрежни, не се лъжат на дребно, държат на красивото.
- Как се спасявате от истеричната атмосфера в близост – политическа, медийна, обществена?
- Моите съперници са тези, които сочат себе си като положителни, а другите като неприятни. Решиш ли да проблематизираш тази режисура, биваш разгласен за корумпиран от неприятните или за един от тях. За страдание, болестта на обществения разговор с най-красноречиво разгърната картина в обществените мрежи не се лекува елементарно. Аз виждам да обръщам внимание върху заплахата от изкушаващите залитания в крайности и да напомням, че хората имат повече прилики, в сравнение с разлики. Мъже и дами, хетеросексуални и хомосексуални, бели и черни, религиозни от изток или от запад, имунизирани и неимунизирани – сигурно някой е ощетен и потърпевш, сигурно някой е лишил правата на различен, само че разрешението на споровете идва с разбирането и смирението пред общата ни орис, а не с изостреното опълчване и дезинтеграцията. Ако не реализирам мир и единодушие, упреквам личната си некадърност да се изразя по този начин, че да съумея. И пробвам отново. И в този момент пробвам.
- Моят ангажимент е човешки. Заниманието с спектакъл ми е посочило, че емпатията е същинският познавателен ключ, не можеш да схванеш героите, в случай че не ги намериш в себе си. Крикор Азарян учеше актьорите, че какъвто и облик да пресъздават, той е като тях, желае същото, което и те желаят, а то е да бъдеш обичан. Развратният Фьодор Карамазов от романа на Достоевски споделя, че в случай че близките погледнат на него със състрадателна благосклонност, той би се държал по напълно различен метод, и назад – тъй като от него предубедено се чакат низости и изстъпления, той е подготвен да ги прави с парадоксално наслаждение.
В този ред на мисли, потребността да показвам обществено своята позиция свързвам с нуждата да търсим общия език на назоваването и общия път за превъзмогването на проблемите, а не да стоим отдалечени в своите професионално-експертни битности и от там да раздаваме оценки на протичащото се.
Бих преобърнал известната фраза “Преди да се обединим, би трябвало да се разграничим ”, тъй като, въпреки нейната рекомендация да наподобява рационална на несъмнено равнище, по-съществен и потребен би бил противоположният развой – разграничаването да пристигна след обединяването към базовите човешки характерности. Пред нас като хора, преди всичко има екзистенциални провокации. Да ги подценяваме, значи да решаваме задачата, без да сме осведомени с цялостта на нейното изискване. В “Опит за хвърчене ” на Радичков две групи преследвачи на летящия балон се срещат и дълго време се питат “вие кои сте, а вие кои сте ”, след това се наскърбяват, след това се заплашват, след това стигат съвсем до пердах, с цел да открият с изненада, че доста добре се познават и от години са другари. Невъзможността на летенето, на нашия общ полет се корени в разграничаването преди обединяването. Ако местата бяха разменени, тогава разликите биха представлявали не деструктивна спънка, а разнообразие в методите, водещи към обща цел, изхождаща от съзнанието за сходна човешка орис.
- Моментната политическа обстановка роди многочислени метафори с арт форми: несъмнено, най-често срещаното съпоставяне е с дословното, с тв шоу. Не бих я нарекла спектакъл – би било засегнатост за театъра - може би безвкусен водевил. А Вие?
- Наричам ставащото живот, нашия живот. Ако е тв шоу или безвкусен водевил, то ние не сме фенове, а участници, ние сме създатели. И в продължение на предходния отговор дължа уточнението, че обединяването, за което приказвам, не е лелеяното сдружаване на прогресивните политически сили. Напротив, невъзможността такова събиране да се реализира, произтича от неразбирането на предмета, който би трябвало да ни сплоти. Той е обвързван със себепознание и вдишване на отговорност за това, което сме.
Някой би споделил, че политиката не може да се натоварва с метафизичен задания, тъй че да изхождаме от себепознанието е прекомерно пресилено. Но не можем да отречем, че тъкмо етиката е в основата на днешните политически спорове у нас. Опетнените репутации, обидите, измените и компромисите със съвестта са забележимите спънки, които спъват образуването на болшинство, което да взима единомислещо позитивни решения.
Аз считам, че неналичието на общоприета норма в етическата сфера трансформира корупцията от закононарушение в възмездие, в защитна мярка, в държание на инат на повсеместното двуличие. Така гледат на нея корумпираните, в случай че няма публичен образец, който да ги опомни, няма покаял се виновник, няма нито персонално, нито всеобщо приети неточности. Подобни настройки потвърждават отсъствието на обединяване към най-същественото.
- Гражданските Ви изяви въздействат ли на креативните избори и решения?
- Общуването в театралната зала е по-различно от останалите диалози и тази разлика е добре да бъде защитавана – като благосъстояние. Защото с помощта на нея може да се чуе, да се види, да се преживее нещо, което другояче убягва в потока на всекидневието. Но безусловно би трябвало да се мисли за органиката и креативните решения да бъдат част от целия житейски развой, в който хората вземат участие дружно. С други думи – и в гражданските си изяви, и в работата си като режисьор аз се стремя към едно и също, само че пиесите, които слагам, не повтарят други мои изявления, а осветяват тематиките, които ме вълнуват, по личен метод.
- Пандемията като че ли не докосна прекомерно театралната ви активност: за по-малко от година имахте две министър председатели, „ Кой се бои от Вирджиния Улф “ в " Зад канала " и „ Плач на ангел “ в Народния. В „ Иван Вазов “ се играе и предходният ви моноспектакъл „ Караконджул “, излязъл току преди затварянето...
- В началото, за малко, пандемията и при мен изигра своята меланхолична роля, само че след това ме накара да преоткрия какъв брой са значими срещите очи в очи. Театърът е такава среща и когато хората бяха принудени да се затворят, аз описах в специфична обява позицията си благодарение на познатото “да имаш или да бъдеш ”. Твърдях и настоявам, че дигитализацията дава опция да имаш (връзка, достъп до най-разнообразно наличие, опция за работа от отдалеченост и т.н.), само че лишава опцията да бъдеш, тъй като да бъдеш, значи да съучастваш с наличие на място, онлайн.
Подобно на обсъжданата политическата обстановка, пандемията също стана мотив за коренно разделяне сред хората. Това, което мисля за политическата рецесия, мисля и за Covid рецесията – с цел да не се остава безпределно дълго в безобразна борба, би трябвало да се върнем към базисните въпроси кое в живота е скъпо, за какво е скъпо, по какъв начин ние се отнасяме към тази полезност и отново – кои сме ние, какъв брой от нас е боязън, какъв брой е независимост, какъв брой е разсъдък, какъв брой е пристрастеност. Театърът търси отговор на такива питания и по тази причина даже в тежките времена на проблеми от всевъзможен темперамент не трябва да се изоставя. Аз се развълнувах от неговата задача повече отпреди.
- Обикновено поставяте тежка класика, само че в последните години все по-често работите с живи драматурзи – от ветерана Стефан Цанев до дебютантката Ива Тодорова. Какво ви носи този нов опит? Изкушавате ли се от личен драматургичен текст?
- Точно в диалог със Стефан Цанев споделих, че всеки текст, с който се захване режисьорът, би трябвало да стане негов. Поводът беше моето коренно постановъчно решение, което на пръв взор опонираше на истинския авторски план. Спорихме, след това се разбрахме. С Ива е напълно друго, съдействието с нея стартира още преди тя да седне да написа, представяме си спектакъла, а текстът стартира да се оформя в отговор на общите ни стремежи. Работата със съвременници ме плашеше, а класиците ми действаха успокоително, тъй като компенсираха дефицити в личния ми живот, с възрастта добих известно възприятието за цялост и взех решение да не се опасявам чак толкоз. Новият опит ми носи едно по-зряло задоволство, без непременната поддръжка на класиката. Освен това, както загатнах нагоре, идва и насладата, че се избавям от личните си пристрастия в името на взаимоотношението с другите.
- Креативно, а и възрастово сте част от едно мощно потомство в българския спектакъл дружно с Явор Гърдев и Галин Стоев. Те също са дейни в гражданските си позиции, а сте и другари. Споделяте ли обща нравственос и хармония? Забелязвате ли сходни фигури измежду по-младите?
- Явор и Галин имат по-ексклузивен статут и в изразяването на гражданските си позиции, и в театъра. Моят гард и на двете места е отворен, не употребявам отбраната на културна полезност и дейностите ми подлежат на всевъзможни мнения и разисквания от всеки. Това е друга идея, водеща до друго държание и разнообразни резултати. Иначе, мисля, сме на едно и също мнение по главните въпроси. Сред по-възрастните и по-младите генерации има режисьори, които ме респектират. Не съм попадал на такива, които влизат в обществения диалог като мен, само че това най-вероятно им наподобява ненужно, в случай че не напряко неуместно изпитание. Донякъде е по този начин.
- Не е вест, че българският спектакъл е безпаричен. Периодично се издигат вопли за закриване (или спасяване) на губещите провинциални подиуми, а делегираните бюджети докараха някои тотални вреди в художественото равнище. Какво може да се направи?
- В своите мемоари Любен Гройс написа, че декорът би трябвало да е с образование. Ако приемем, че това е синекдоха – част от цялото става негов знак, то значи изобщо театърът би трябвало е с образование. Т.е. каквото и да вършим, не можем да даваме неприятен образец – и като организация на работата, и като вложени средства, и като усет. Аз съм последовател на естествения напредък, за който се поставят единствено най-необходимите грижи, а порасналите благоприятни условия следва да произтичат основно от гения, посвещението и отклика на публиката. Какво съставлява грижата за най-необходимото, е въпрос на национално самочувствие - тези, които почитат себе си, не са небрежни, не се лъжат на дребно, държат на красивото.
- Как се спасявате от истеричната атмосфера в близост – политическа, медийна, обществена?
- Моите съперници са тези, които сочат себе си като положителни, а другите като неприятни. Решиш ли да проблематизираш тази режисура, биваш разгласен за корумпиран от неприятните или за един от тях. За страдание, болестта на обществения разговор с най-красноречиво разгърната картина в обществените мрежи не се лекува елементарно. Аз виждам да обръщам внимание върху заплахата от изкушаващите залитания в крайности и да напомням, че хората имат повече прилики, в сравнение с разлики. Мъже и дами, хетеросексуални и хомосексуални, бели и черни, религиозни от изток или от запад, имунизирани и неимунизирани – сигурно някой е ощетен и потърпевш, сигурно някой е лишил правата на различен, само че разрешението на споровете идва с разбирането и смирението пред общата ни орис, а не с изостреното опълчване и дезинтеграцията. Ако не реализирам мир и единодушие, упреквам личната си некадърност да се изразя по този начин, че да съумея. И пробвам отново. И в този момент пробвам.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ