Тя е от поколението, за което общуването чрез технологиите е

Тя е от поколението, за което общуването посредством технологиите е всекидневие и даже една бъдеща опция за телепортация не би я смутила. Въпреки младата си възраст, Лиа носи схващане на човек, дълго мислил върху въпросите на действителността и не щеш ли през днешния ден – когато учи Живопис в University of the Arts в Лондон – тя дава обещание да се върне в България и да работи за подобряването на живота в страната.

„ Навремето хората са пътували толкоз доста часове до морето! А последния път, когато бях пристигнала тук, потеглих от България сутринта и малко по-късно същия ден бях на работа в Лондон “, споделя тя във връзка на тази абстракция дистанцията сред континенти и страни.

Освен това Лиа, която е единствено на двадесет години, към този момент е разкрила своето предопределение. Заниманието, което е избрала за себе си – или пък то я е разкрило – и което осмисля пътя и делата й, е рисуването.

Един ослепителен спомен от детството я връща в детската градина – оттогава датира и желанието й да рисува. Все още дете, тя нарисувала принцеса с ослепителен оранжев декор. И в оня миг си споделила: аз доста обичам да рисувам, желая да рисувам до края на живота си, желая да бъда художничка! Когато пристигнало лятото, Лиа разговаряла с по-голямата си братовчеда, която я попитала каква желае да стане, когато порасне. Отговорът бил безапелационен: желая да стана художничка. Това е първото осъзнато предпочитание, пристигнало едвам на пет- или шестгодишна възраст; и макар че никой в фамилията не се занимава с изобразяване, основите са положени.



Вече като ученичка Лиа прекарва летните си ваканции при баба и дядо в Исперих, където времето минава в щури игри и завършения с братовчедките и брат й. Играят на гоненица, на стражари и апаши и ядат сладолед на воля, защото – фантазията на всяко дете – баба й и дядо й по това време продавали сладолед. Бабата на Лиа все им карала, тя се тормозила, че ще ги заболи гърлото от толкоз сладолед, само че децата надали са били толкоз покорни… Когато поотрастват малко, стартират да бягат; дядо им все им криел обувките, само че Лиа бягала боса през прозореца. „ Много благи мемоари имам оттогава. Радвам се, че тези неща са ми се случвали “, споделя тя през днешния ден. Няма да не помни и времето измежду природата, което като по-малка прекарва с родителите си. Често отсядали във вила в село Глогино, в Родопите, и Лиа се разхождала напълно умерено из гората и долините. „ Родителите ми са ми давали убеденост и успокоение, че няма нищо ужасно в природата “, спомня си тя.

Лиа Иванова приключва 120 ОУ „ Г. С. Раковски “, където рисува доста повече, в сравнение с в идващия гимназиален интервал, в който момичето ще търси себе си. Посещава курсове по изобразяване и се приготвя за кандидат-гимназиален изпит. Но тогава – както се случва с доста младежи – тя се повлиява от родителите си и от обществото, което доста осезаемо повтаря: „ да, ти имаш гений, обаче би трябвало да измислиш нещо по-практично, с което да се занимаваш “. И Лиа стартира да учи в Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия „ Христо Ботев “, в специалността „ Градинарство и паркостроителство “. Прави го с концепцията, че в тази компетентност също има изобразяване и ще бъде нещо и арт, и близо до практиката, и ненапълно обещаващо реализация. „ Разбира се, то не е свободно изобразяване, само че както и да е… Всъщност доста време бягах от рисуването, избягвах да рисувам, тъй като си бях втълпила, че аз не мога да рисувам и в никакъв случай няма да рисувам като популярен създател “, споделя тя. По това време момичето живее в Люлин сама – първо родителите й се местят във вилата отвън града, след това майка й отпътува за Англия, най-после брат й също се изнася и Лиа заживява независимо, до момента в който не се появява принцът, с който ще поделят общо ателие…

Продължава на стр. 2
Страница на публикацията: 0102030405