Непокорните са онези слаби, които без омраза се противопоставят на властниците - ЦВЕТАН ТОДОРОВ
Цветан Тодоров /1 март 1939 – 7 февруари 2017/ е българо-френски мъдрец и литературовед, езиковед, семиотик, книжовен критик, историк на философската мисъл и културолог от български генезис.
Прекарва първите 23 години от живота си в България, а по-късно се открива трайно във Франция.
Цветан Тодоров е прочут преди всичко като книжовен критик и теоретик, неговите метафизичен рефлексии за самоопределянето са от огромно значение за антропологията и социологията.
Книгите на Цветан Тодоров , писани на френски, се превеждат в България след 1984 година
От няколко десетилетия въпросът за общественото непокорство занимава трайно мислителите и политолозите.
Цветан Тодоров подхожда към него с осем биографични очерка на Ети Хилезум , Жермен Тийон , Борис Пастернак , Александър Солженицин , Нелсън Мандела , Малкълм Екс , Давид Шулман , Едуард Сноудън в книгата си „ Непокорни “.
Тези наши прародители или съвременници живеят и работят в разнообразни страни и на разнообразни поприща.
Но всички те отхвърлят от морални съображения несъмнено обществено зло, от което страда цяло едно общество.
Неподчинението им не е плод на негативизъм, вероятно характерен на техния темперамент, а на блян да утвърдят позитивни всемирен полезности.
Непокорството – това е решение, от една страна, е отричане, то значи отменяне на насила, наложена със мощ или безмълвно призната от преобладаващата част на популацията.
Но това отменяне е и отстояване на позитивна позиция, непокорството е в същото време опозиция, одобряване.
Двояк развой, при който любовта към живота се намира в непрестанно сцепление с злоба към това, което го трови.
Да се съпротивлявяш, значи първо форма на борба, която едно или повече човешки същества водят против друго, физическо и обществено деяние на други човешки същества.
Следователно сходна опозиция при всички случаи се явява вторична реакция против зло, насадено в обществото.
Освен това непокорният не е завоевтел, той не се стреми да откри ново владичество, не е строител на идеално общество.
Ангажиментът му е ориентиран конккретно към отвод да се подчинява на силата, която желае да го покори.
И най-после, непокорството допуска, че групата на съпротивляващите се разполага с по-малко средства спрямо съперника.
Непокорни са тези слаби, които без ненавист и принуждение се опълчват на мощните, на властниците.
Поради позицията си на уязвимост и средствата, до които прибягват от време на време, се случва тези непокорни да бъдат определяни, най-малко за известно време, като „ терористи ”: те не се борят като постоянни бойци, а възприемат техниките на партизанската война.
„ Непокорен ” се схваща и в различен смисъл, към този момент не в опозицията на по-мощен съперник, а във връзка с анонимните сили, които работят вътре в нас.
Говорим също за отвод от дадена взаимозависимост, за неподдаване на несъмнено прелъщение или на пристрастености, или на леснината, или пък на нетърпимостта и озлоблението, които усещаме да се надигат у нас.
Съпоставянето на тези два смисъла – общ и външен в единия случй, самостоятелен и вътрешен в другия – постоянно внася изясненост.
