Цели три месеца майката на Мия настояваше тя да не

Цели три месеца майката на Мия настояваше тя да не й идва на посетители, тъй като къщата се ремонтира. Когато обаче Мия пристигнала без предизвестие, тя видяла, че няма никакъв ремонт, а във въздуха се носи странна миризма.

Посетих майка ми внезапно и разбрах шокиращата истина. Мислите се блъскаха в главата ми, до момента в който карах през празните улици. Имах неприятно чувство в стомаха си. Стисках кормилото мощно, кокалчетата ме заболяха. Гласът на мама прозвуча в главата ми, до момента в който си припомних късите телефонни диалози и лъжите.

„ О, обич моя, не може да дойдеш в този момент. Къщата е в цялостен хаос от всички ремонтни действия. “

С тези оправдания мама отлагаше да се забележим цели три месеца. Нещо нетипично за нея. Тя постоянно обичаше да й отивам на посетители. А в този момент всичко беше друго.

Мама постоянно се гордееше с дома си, непрекъснато поправяше и актуализираше нещо в къщата ни. Но в този момент всичко беше друго. Гласът й звучеше необичайно по телефона напоследък… постоянно имаше толкоз изтощен глас. Дори печален. И всякога, когато се пробвах да я натисна да се забележим, тя ме отблъскваше.

– Не се тревожи за мен, Миа. Как напредва твоя огромен план в работата? Получи ли към този момент покачване?

Знаех, че тя крие нещо от мен, и го пренебрегвах прекомерно дълго.

Разкритието

И по този начин, една събота заран, прекомерно рано, обиколих целия град, тъй като не можех да се отърся от възприятието, че нещо не е наред. Когато отидох с колата до къщата на майка ми, сърцето ми се сви.

Градината, която нормално беше гордостта и насладата на мама, беше обрасла и занемарена. Плевелите се провираха в цветните лехи, а розовите шубраци изглеждаха като неподрязвани от месеци.

– Какво по дяволите? – измърморих, изгасих мотора и се втурнах към портата. Приближих се до входната врата, а стъпките ми отекваха в утринната тишина. Когато дръпнах дръжката, тя подаде елементарно. Не беше заключено. Нетипично за мама.

Ужас мина през кожата ми, когато пристъпих вътре. Не се виждаше нито прахуляк, нито строителни материали.

Нямаше след от парцали или кутии с багра. И каква е тази миризма? Остра и цитрусов. Мястото беше прекомерно чисто, прекомерно стерилно. Като в болница.

– Мамо? – обадих се. Нямаше отговор. Огледах помещението и попаднах на позната фотография на масичката. На нея бяхме на плажа, когато бях на седем или осем години. Усмихвах се на камерата, сбръчкана и загоряла, а майка ми, смеейки се, ме прегръщаше откъм гърба. Имаше пръстови отпечатъци по стъклото, най-много към лицето ми. Беше необичайно.

Мама постоянно избърсваше всичко, като се уверяваше, че няма даже петънце на фотографията. По гърба ми пробягаха тръпки.

– Майко? – извиках още веднъж, този път по-силно. – Тук ли си?

И тогава го чух. Отгоре се чу леко скърцане.

Сърцето ми биеше мощно, до момента в който се качвах по стълбите. Тишината тежеше, притискаше ме от всички страни. Опитах се да си поема мирис, до момента в който вървях по коридора към стаята на майка ми.

– Мамо? – Сега гласът ми прозвуча като шепот. – Аз съм. Миа.

Бутнах вратата на спалнята й и светът като че ли се завъртя към оста си. Майка ми се опитваше да седне в леглото. Но това… не можеше да е майка ми.

Жената пред мен беше нежна и изтощена, кожата й изглеждаше кафява на фона на белите чаршафи. А косата й… О, Боже, красивата й коса я нямаше, сменена от шал, вързан към главата й.

– Миа? – гласът й беше слаб, малко повече от шепот. – Не трябваше да си тук.

Замръзнах на прага, мозъкът ми отхвърляше да одобри това, което виждах.

– Мамо? Какво… какво ти се е случило?

Тя ме погледна с познатите кафяви очи, които в този момент изглеждаха хлътнали в бледото й лице.

– О, скъпа — въздъхна тя. – Не желаех да схванеш за това по този метод. Залитнах към леглото й и паднах на колене.

– Какво трябваше да науча? Мамо, апелирам те, кажи ми какво става?

Тя протегна тънката си ръка и аз я стиснах с две ръце. Изглеждаше нежна като кости на птица.

– Имам рак, Миа — сподели тя безшумно.

Времето спря и светът ми се стесни до това какъв брой сухи бяха устните й, когато говореше, и какъв брой празни бяха гърдите ми. Не можех да вдишвам.

„ …подложих се на химиотерапия през последните няколко месеца “, приключи тя. 

– Рак? Но… само че за какво не ми сподели? Защо го скри от мен?

От очите й се появиха сълзи.

– Не желаех да те товаря, скъпа. Работи толкоз интензивно за покачването си. Мислех си… Мислех, че мога да се оправя сама.

Гневът пламна в мен, парещ и неочакван.

– Можело да се оправиш сама? Мамо, аз съм твоята щерка! Трябваше да съм тук! Трябваше да се досетя!

– Миа, апелирам те — помоли се тя. – Опитах се да те защитя. Не желаех да ме видиш по този начин, слаба и…

– Да ме защитиш? – прекъснах я, гласът ми се увеличи, очите ми се изпълниха със сълзи. – Не позволи до себе си, когато имаш най-голяма потребност от мен? Как можа да го направиш?

Лицето на мама се изкриви и тя също заплака.

— Съжалявам — изхлипа тя. – Много скърбя, Миа. Мислех, че действам вярно. Не желаех да съм в тежест.

Качих се на леглото до нея, пробвайки се да не я стисна  прекомерно мощно и я придърпах към себе си.

— О, мамо — прошепнах. – Никога няма да станеш задължение за мен. Никога.

Седяхме по този начин дълго време, единствено прегърнати и плачещи. Целият боязън и болежка от последните няколко месеца се изляха. Когато най-сетне се успокоихме, помогнах на майка ми да се настани по-удобно, като й сложих възглавници.

След това слязох долу и направих чай и за двете ни, главата ми към момента се въртеше от това, което бях научила. Върнах се в стаята й, седнах на ръба на леглото и й подадох една чаша.

— И по този начин — споделих, пробвайки се да подкрепям гласа си спокоен. — Разкажи ми всичко. От самото начало.

И тя го направи. Разказа ми за диагнозата, за шока и страха. Как тя незабавно почнала лекуване, надявайки се да победи заболяването.

– Но заболяването се популяризира толкоз бързо – сподели тя с трептящ глас. – Докато схвана какъв брой е съществено всичко, към този момент бях напълно болна.

Хванах още веднъж ръката й и я стиснах нежно.

– Мамо, не разбираш ли? Аз те обичам цялата. Обичам даже тези елементи от тялото, които са заболели, даже тези, които са уплашени. Особено тези места. За това е фамилията.

Тя ме погледна и в очите й имаше комбинация от обич и страдание.

– Аз просто… Винаги съм бил мощна, разбираш ли? Никога не съм знаела как би могло да бъде другояче.

Усмихнах се през сълзи.

– Е, в този момент е мой ред да ти бъда опора. Няма да вървя на никое място, мамо. Ще преминем през това дружно, става ли?

Тя кимна и лека усмивка докосна устните й.

По-късно същата седмица се върнах при майка ми. Освен това си взех отпуск от работа и направих всичко по силите си, с цел да осигуря допустимо най-хубавите грижи за майка ми, даже в случай че всичко, което можехме да създадем, беше да я накараме да се усеща допустимо най-удобно.

Прекарахме последните й дни дружно, споделяйки истории и мемоари, смеейки се и плачейки дружно. И когато пристигна краят, бях тъкмо там, до нея.

— Съжалявам, Миа — прошепна тя. — Исках… Никога не съм те водила в Дисниленд… Обещах да те заведа на разходка в планината… Наруших толкоз доста обещания…

—  Няма значение. – Приближих се до нея на леглото.

—  Важното е, че постоянно беше до мен, когато имах потребност от теб. Винаги знаеше по какъв начин да ме накараш да се усмихна, когато бях тъжна или по какъв начин да го поправя, когато бърках. – изсумтях аз. – Не знам какво щях да върша без теб, мамо.

Очите й се отвориха и тя ми се усмихна едва.

—  Всичко ще бъде наред с теб, Миа. Ти си толкоз силна… моята зашеметяваща щерка. доста те обичам

Прегърнах я и я прегърнах допустимо най-здраво в нейното нежно положение. Не съм сигурен тъкмо по кое време се е измъкнала, само че когато най-сетне я пуснах, мама си бе отишла.

Останах там дълго време, пробвайки се да запазя топлината на последната ни прегръдка, до момента в който ридания разтърсваха тялото ми, повтаряйки си последните й думи в главата ми.

Опитвам се да я задържа покрай себе си, колкото и невероятно да е. Сбогуването с майка ми беше най-трудното нещо в живота ми. Но за нищо на света не бих заменила моментите, прекарани с нея.

Защото в последна сметка това е любовта. Проявява се даже когато е мъчно. Тя остава до нас, даже и в най-мрачните моменти. Тя държи крепко и в никакъв случай не пуска.