Трупаме спомени, за да можем да ги разказваме един ден

" Трупаме мемоари, с цел да можем да ги описваме един ден на децата си - и хоп: „ Алцхаймер " или склероза... Изводът: Живей си живота и не се занимавай с нелепости ", споделя Христо Мутафчиев, който показа книгата си „ Черно на бяло “ на „ Аполония “. Томчето – нито биография, нито автобиография – омайност морската аудитория със съкровената изповед на огромния артист за сривовете и подвизите, записани от съавторката му, неговата балдъза Теа Денолюбова. „ Не съм правил метафизичен разбор на всичко, което съм претърпял – значимото е да сме откровени за смисъла на съществуването ни “, разяснява Ицо в Созопол. Да напомним, че „ Черно на бяло “ безусловно изригна точно на рождения му ден на 4 април, когато Мутафчиев в НДК поля 50 с голяма компания от близки и почитатели. „ Защо ни е даден животът? Как би трябвало да го живеем? Аз, несъмнено, нямам отговор. Искам действително да схвана смисъла на живота, за какво сме основани, ние, човешкият жанр. Защото повода не е, с цел да продължаваме рода или с цел да населим Земята. Искам да схвана за какво сме основани, тогава може би ще си отговоря на въпроса и за смисъла на живота. Това ми е извънредно забавно. Но не е нещо, поради което бих се заровил да диря информация или да върша научни проучвания. Нямам потенциала да приема това познание. Аз съм тъп актьор, нищо повече. И в случай че Ая [дъщерята на Христо – б. а.] ми докара актьор, ще го набия. Хората не знаят, че не би трябвало да живеят чак толкоз бързо. Затова и всекидневието ни е такова. Изпускаме толкоз доста, когато бързаме. Случва се нещо - можеш да го уловиш или да го изтървеш. И чак когато забавиш, откакто нещо те е треснало, започваш да улавяш моментите. И да разбираш смисъла на живота. Аз нямам време да заставам и да мисля за живота нереално. Аз го пребивавам. И не, в никакъв случай не съм желал да умра. Когато умреш, ти нямаш проблем. Проблем имат единствено близките. Когато си тъп, е същото. Смъртта като тематика в никакъв случай не ме е вдъхновявала “, безапелационен е Мутафчиев. Според него, доста неща е нямало да му се случат, в случай че не го беше сполетял инсултът – по време на фотосите на „ Миграцията на паламуда “. И – колкото и парадоксално да звучи – в случай че не е бил инсултът, Христо е щял да направи още много „ доста огромни белички “. „ Ако не ме беше блъснал инсултът, щях да се убия с кола.  Но съм погален. И в живота, и с инсулта. Когато се случи, никак не знаех по какъв начин да го употребявам. Всичко идва с времето си – точно това е мъдростта. Да се опознаеш, да знаеш с какво разполагаш. За благополучие, аз не се познавам толкоз добре. Щеше да е доста скучно и неотклонно. Има едни дяволи, които кръстосват главата ми понякога. Тогава става забавно. За мен заболяването, нещастието... те имат роля. Карат те да видиш смисъла. Или пък да се научиш да сепарираш. Да разделяш моментите. А в интервалите да правиш каквото си искаш “, уверен е Мутафчиев. Той към този момент се е научил да живее по този начин, че да помни, че е живял. „ Имам единствено хубави мемоари. Късметът също се прави и реализира. Искаш някой да ме гледа със страдание ли? Не, нямам желание да държа тази мисъл в главата си, по тази причина се укривам зад експанзията. Ставам безсрамен. Не желая хората да си мислят, че против тях седи „ горкият човек “. Понякога съм лайно. А скоро ще съм и пенсионирано лайно. Идва залезът на кариерата ми. И какво ще върша тогава? Истината е, че страхът от остаряването няма общо със гибелта... Възрастта няма никакво значение. Единственото нещо, на което се надявам, като стана на 70, е да не съм с памперс. Просто няма да го понеса. Какъв ще съм, няма никакво значение. Страх ме е от безпомощността. Всъщност още не, само че след двайсет години – сигурно. Старостта е толкоз жалка. Има нещо сбъркано при кодирането на живота “. Мутафчиев обаче твърди, че страхът е като диханието, че е част от невъзможността да реагираш: „ Страхувам се от гибелта единствено поради едно. Че няма да мога безусловно да прегърна и целуна щерка си, да я погаля. Затова не си разрешавам да загивам “.

И тъй като, каквото и да приказва, Мутафчиев е от дребното супер дейни и ефикасни мъже в родния арт пейзаж, на 3 октомври играе в Бургас " Трима мъже и една Маргарита " – пиесата от афиша на Сатирата, която Лиза Шопова, майката на сина му Асен, написа особено за двамата Мутафчиеви в своя живот. „ Станах татко като млад, нищо не съм схванал от детето си, от младостта, от това, че съм имал дете. Станах татко на 22-23. Оказа се, че нищо не съм схванал. Разбрах, че имам дете, когато се роди Ая, и от детството на Благо. Ая се роди, когато бях на 40. Преди това, с Асен... той за мен е бил парче месо, което е имало потребност от памперси. А аз търча на Илиянци да закупувам памперси и работя на хиляда места, с цел да може да имам пари за памперси и изсъхнало мляко. Това беше за мен Асен “, споделя Христо Мутафчиев.