Трудно е да си представим как би изглеждал Ню Йорк

Трудно е да си представим по какъв начин би изглеждал Ню Йорк без Статуята на свободата. И въпреки всичко преди повече от век е имало миг, в който лейди Либърти за малко да се озове във Филаделфия или Сан Франциско. Фактът, че тя към момента държи факела си на Острова на свободата в пристанището на Ню Йорк, се дължи само на американския народ – въпреки че апелът за деяние идва от Джоузеф Пулицър, маджарски преселник, който идва в Съединени американски щати без пари и се трансформира в един от най-успешните вестникари в страната.

Хромолитография на Пулицър, насложена върху комбинация от негови вестници

Името на Пулицър се свързва с доста неща: със сензационния жанр на отразяване на вести, който от време на време се употребява в неговия вестник, наименуван „ жълта публицистика “; с яростното съревнование, което има с Уилям Рандолф Хърст, различен вестникарски магнат; и несъмнено, с премията „ Пулицър “, която Пулицър учредява посредством подаяние в наследството си.

Той също по този начин има вяра, че печатните медии могат да се употребяват за влияние върху хората за възстановяване на обществото. Може би най-хубавият образец за тази „ публицистика на действието “, както я назовава неговият противник Хърст, е методът, по който Пулицър се отнася към новината, че Статуята на свободата е застрашена.

През 1885 година статуята е изпратена в Америка като подарък от Франция. Тя е предопределена да бъде знак на американската независимост и народна власт, както и знак за връзката, основана сред двете страни-съюзнички по време на Американската гражданска война. Франция платща цялата сума за статуята и е необходим единствено от фундамент, на който да бъде сложена. Америка поема проектирането и построяването на пиедестала, който е на стойност към 250 000 щатски $ (около 6,5 млн. щатски $ днес).

Американският Комитет по Статуята на свободата, който е претрупан със задачата да събере средства за построяването на монумента, съумява да събере малко повече от половината; както щатът Ню Йорк, по този начин и Конгресът отхвърлят да покрият останалата част от сумата. Така частите на Лейди Либърти се озовават в склад и в един миг комитетът заплашва да я изпрати назад във Франция, в случай че не получи нужните пари.

Това се случва преди появяването на американската филантропия, която стартира по времето, когато Андрю Карнеги разгласява през 1889 година своето „ Евангелие на благосъстоянието “ – текст, в който приканва други милионери от Златната ера да раздадат част от парите си за общото богатство. Така че, в случай че комитетът е желал да получи пари за своя фундамент, е трябвало да ги получи от елементарните жители. Комитетът насочва обществени апели в цялата страна за дарения на „ всякаква сума, колкото и да е огромна и колкото и да е дребна “. В подмяна на вноската си във фонда за статуята донорите получават заричане да получат илюстрован документ.

Но се оказва мъчно да се убедят американците отвън Ню Йорк да отворят джоба си. Както споделя един индианец, паметникът се възприема като „ нюйоркска работа “, а не като „ национално дело “. Друг човек се пита за какво комитетът се пробва да накара „ хората от Чикаго и Кънектикът… да платят разноските, които тези от Ню Йорк очевидно желаят да избегнат “, съгласно вестникарските изявления.

Няколко града оферират да платят за постамента в подмяна на изключителното право да повдигнат статуята на тяхна територия. В публикация, оповестена от „ Филаделфия прес “, се споделя, че градът би приветствал статуята в своя парк „ Феърмаунт “. В Сан Франциско декларират, че Лейди Либърти би изглеждала прелестно пред пролива Голдън Гейт (мостът, който щеше да носи името на пролива, към момента не е построен). Бостън и Балтимор също вършат оферти за статуята.

Тогава се намесва Пулицър. Той спонсорира дребни акции за набиране на средства, които включват боксови мачове, театрални постановки, художествени изложения и продажба на дребни скулптури на свободата, и разгласява голям брой публицистични публикации във вестника си „ Ню Йорк Уърлд “ (по-късно скъсен на „ Уърлд “) в опит да събере благосклонности към ориста на монумента.

В най-известната си публицистична публикация Пулицър написа: „ Трябва да съберем пари! „ Уърлд “ е вестникът на народа и в този момент той приканва народа да излезе напред и да събере парите. “

По-нататък той прибавя:

Забележително е, че методът му проработва. Пулицър получава дребни дарения от 125 000 души, които възлизат на сумата от 102 000 $ (или почти 2,7 милиона $ днес). Парите са изпратени на Комитет по Статуята на свободата и бъдещето на монумента в Ню Йорк е обезпечено.

В знак на признателност Пулицър отпечатва имената на донорите във вестника си, без значение дали са дали 10 цента или 1 $. Този ранен опит в региона на груповото финансиране преди появяването на интернет се оказва един от първите образци за това какво могат да реализират елементарните хора без поддръжката на богатите.

Вестникът продължава да отпечатва вести за развиването на статуята и го прави по най-странния метод. „ В публицистична публикация след публицистична публикация издателят приказва за статуята, като че ли тя е човешко създание, а по време на откриването ѝ стига до такава степен, че я „ интервюира “ за кметската акция в Ню Йорк през 1886 година “, написа Едуард Беренсън в книгата си „ Статуята на свободата: Трансатлантическа история “ (Лейди Либърти избира като краен победител Абрам Хюит пред бъдещия президент на Съединени американски щати Теодор Рузвелт).

Статуята в последна сметка се трансформира в знак на Америка и американските полезности, които се простират надалеч оттатък нюйоркското пристанище. И за американците могат да благодарят на Пулицър и неговата дарба да убеждава.