Светът е голям, луд и спасението е в личната отговорност
Трудните времена са подобаващ мотив за разбор на качествата на едно общество. Под примката на ковид се раждат ред позитивни импулси у нас, които липсваха или не бяхме забелязали в „ кротичък ” интервал – разпоредителност, взаимопомощ, мобилизираност. Но паралелно с тях откъм националните глъбини избуяват негативни феномени, които не са за занемаряване. Става дума за изчезналата персонална отговорност, която е крайъгълен камък за човешките взаимоотношения от всевъзможен тип – в случай че отсъства,
нито една форма на народна власт не е сполучлива
(либерална, консервативна и т.н.), редът по улиците и хармонията в фамилиите се разрушават, а съответно в този момент – минира се всякаква здравна предварителна защита и се заструшават човешки животи.
Проявите на персонална безнаказаност в последните месеци не може да се измерят, няма по какъв начин да определим доста ли са или малко. Но ги творят представители на всевъзможни прослойки. Същественото е, че те не просто слагат в риск близките, само че и показват светоглед, в който
разпоредбите важат за всеки различен, не и за тях.
Свикнали сме политици да показват такова държание, но в реалност то е присъщо и на доста други хора, в това число на такива, които следва да са пример на микро равнище. Пример в това отношение е министър председателят Бойко Борисов. След като индивидът, който ръководи страната съвсем еднолично, непрекъснато и безогледно гази разпоредбите - по този начин и не се научи да носи маска, обикаля страната, с цел да наглежда излишно пътища и автомагистрали, непрекъснато се обкръжава с тълпи непознати, е обикновено сънародниците му също да са разпищолени. Но въпреки всичко малко на брой вземат решенията си в самостоятелния живот, повлияни от министър-председателя или други политици.
Индивидуалната (без)отговорност следва географията на самата коронакриза. До към 10 март, докато летяха безкрайно самолети, доста българи посещаваха Италия и Южна Европа без извънредно належаща причина. Туроператори продължаваха да зарибяват клиенти с ексурзии до Барселона или Лисабон, които „ живеят своя естествен живот по-красиви от всеки път ”. Хора навестяваха изложби (незатворените), симпозиуми, семинари. А през това време
ужасът на Апенините към този момент бе налице,
Испания даваше признаци за злополука, опасност с непредвидим мащаб надвисваше навсякъде. Няма никакво значение дали в съответната страна е имало зараза тогава, какви тъкмо са били охранителните ограничения, дали съответният човек се е заразил – обикалянето на света носи риск и мнозина счетоха, че няма проблем да го поемат. Още по-зле – увещаваха и други да правят същото. По-късно редица страни (сред тях България) ограничиха влизането на чужденци, само че потокът от сънародници не спря, не секна и към страните без такива ограничавания – макар препоръчваната изолираност. Днес виждаме по какъв начин пасажери със признаци и към този момент потвърдени
носители на COVID-19 се качват в самолети ,
в рейсове, в таксита, без да вземат ограничения да предпазят останалите. Мнозина подценяват наложителната карантина, още веднъж за лично улеснение и наслаждение. Без да им пука изключително, че рискуват освен личното си здраве и живот.
Разбира се, би трябвало да се отчетат и няколко условия, обясняващи тези дейности. Първо, несъмнено живеем в вманиачен свят, който изисква карантина по домовете, само че оставя публичния превоз да се движи сред страните. Пътуват освен българи, естествено. Второ, този свят, когато не е вманиачен, се прави на подобен. Например след няколко случая с наши жители основателно може да се допусна, че Холандия целенасочена пуска зад граница хора с COVID-19 или най-малко с очевидни симтоми; нищо не е в положение да спре Англия, Германия или Австрия да събират селскостопански служащи, болногледачки и друга недостигаща работна ръка. Трето, всяка нация реагира съгласно опита си, а нашият, за благополучие, до момента не е скръбен. Четвърто, огромна част от българите пътуват заради прехранване – единствената им вяра е гурбетът,
принудени са да избират сред работа и здраве.
Работниците следва да бъдат разбрани, нямат огромен избор в менгемето на събитията. Но пък слагат в риск и хората, които обичат. В последна сметка, откакто граничният надзор не е бариера за заболели и носители (особено българският!), единствената опция за въздържане на болестта е самостоятелното решение да не се пътува – взето с глава върху лични плещи. Важи и за персоналните ограничения, които се подхващат в делничния живот. Колкото банално да звучи, здравето в действителност е най-важно.
Разбира се, има и хора, които не имат вяра, че е налице зло като ковид, или най-малко в такива мащаби. Привижда им се интрига сред Тръмп, Путин, Си Дзинпип и Бил Гейтс, плюс манипулирани медийни фрагменти със гибелта в Италия. Готови са да жертват възрастните люде, като в визиите им личните родители оцеляват. Роптаят, че от обездвижване също се умирало, въпреки в България никой да не е забранявал придвижването (а други страни мощно го ограничиха).
Тази неподправена човешка нелепост
още веднъж съжителства с персоналната безнаказаност, тъй като едно е да къташ тези „ истини ” при теб, друго е да убеждаваш в тях аудитория. А „ Facebook ” е доказателство за второто – дефилирит какви ли не неистини, най-гнусни. Нито един фен на конспирацията обаче не отива да занесе храна на карантиниран в дома му пациент, за какво ли? Но по-големият проблем е, че няма да се откри и човек, който би се почувствал персонално виновен, в случай че негов четец в обществените мрежи вземе се разболее, вярвайки му и пренебрегвайки сигурността. А тематиката за държанието в интернет още веднъж надвишава съответния проблем с ковид – в ера, в която всеки може да каже всичко и милиони да го чуят, отново самостоятелната отговорност е
базовата преграда, която да отсява положителното от злото.
Наличието на съвест твори положително и при най-лошите закони, отсъствието й - обезсмисля най-прекрасните. Само виновни хора биха отказали да популяризират (и четат!) неистини, отново те биха работили върху личните умения да ги разграничават от истината. Само те биха развивали и (само)критичност, без която просто са изгубени като интелигентни същества.
С една дума – рецесията с ковид разкри значими дефекти в самостоятелен проект. Пътят до положително общество е дълъг, значимото е да се учим от грешките. Светът е огромен, вманиачен, без персонална отговорност няма по какъв начин да построим добра реалност край себе си.
нито една форма на народна власт не е сполучлива
(либерална, консервативна и т.н.), редът по улиците и хармонията в фамилиите се разрушават, а съответно в този момент – минира се всякаква здравна предварителна защита и се заструшават човешки животи.
Проявите на персонална безнаказаност в последните месеци не може да се измерят, няма по какъв начин да определим доста ли са или малко. Но ги творят представители на всевъзможни прослойки. Същественото е, че те не просто слагат в риск близките, само че и показват светоглед, в който
разпоредбите важат за всеки различен, не и за тях.
Свикнали сме политици да показват такова държание, но в реалност то е присъщо и на доста други хора, в това число на такива, които следва да са пример на микро равнище. Пример в това отношение е министър председателят Бойко Борисов. След като индивидът, който ръководи страната съвсем еднолично, непрекъснато и безогледно гази разпоредбите - по този начин и не се научи да носи маска, обикаля страната, с цел да наглежда излишно пътища и автомагистрали, непрекъснато се обкръжава с тълпи непознати, е обикновено сънародниците му също да са разпищолени. Но въпреки всичко малко на брой вземат решенията си в самостоятелния живот, повлияни от министър-председателя или други политици.
Индивидуалната (без)отговорност следва географията на самата коронакриза. До към 10 март, докато летяха безкрайно самолети, доста българи посещаваха Италия и Южна Европа без извънредно належаща причина. Туроператори продължаваха да зарибяват клиенти с ексурзии до Барселона или Лисабон, които „ живеят своя естествен живот по-красиви от всеки път ”. Хора навестяваха изложби (незатворените), симпозиуми, семинари. А през това време
ужасът на Апенините към този момент бе налице,
Испания даваше признаци за злополука, опасност с непредвидим мащаб надвисваше навсякъде. Няма никакво значение дали в съответната страна е имало зараза тогава, какви тъкмо са били охранителните ограничения, дали съответният човек се е заразил – обикалянето на света носи риск и мнозина счетоха, че няма проблем да го поемат. Още по-зле – увещаваха и други да правят същото. По-късно редица страни (сред тях България) ограничиха влизането на чужденци, само че потокът от сънародници не спря, не секна и към страните без такива ограничавания – макар препоръчваната изолираност. Днес виждаме по какъв начин пасажери със признаци и към този момент потвърдени
носители на COVID-19 се качват в самолети ,
в рейсове, в таксита, без да вземат ограничения да предпазят останалите. Мнозина подценяват наложителната карантина, още веднъж за лично улеснение и наслаждение. Без да им пука изключително, че рискуват освен личното си здраве и живот.
Разбира се, би трябвало да се отчетат и няколко условия, обясняващи тези дейности. Първо, несъмнено живеем в вманиачен свят, който изисква карантина по домовете, само че оставя публичния превоз да се движи сред страните. Пътуват освен българи, естествено. Второ, този свят, когато не е вманиачен, се прави на подобен. Например след няколко случая с наши жители основателно може да се допусна, че Холандия целенасочена пуска зад граница хора с COVID-19 или най-малко с очевидни симтоми; нищо не е в положение да спре Англия, Германия или Австрия да събират селскостопански служащи, болногледачки и друга недостигаща работна ръка. Трето, всяка нация реагира съгласно опита си, а нашият, за благополучие, до момента не е скръбен. Четвърто, огромна част от българите пътуват заради прехранване – единствената им вяра е гурбетът,
принудени са да избират сред работа и здраве.
Работниците следва да бъдат разбрани, нямат огромен избор в менгемето на събитията. Но пък слагат в риск и хората, които обичат. В последна сметка, откакто граничният надзор не е бариера за заболели и носители (особено българският!), единствената опция за въздържане на болестта е самостоятелното решение да не се пътува – взето с глава върху лични плещи. Важи и за персоналните ограничения, които се подхващат в делничния живот. Колкото банално да звучи, здравето в действителност е най-важно.
Разбира се, има и хора, които не имат вяра, че е налице зло като ковид, или най-малко в такива мащаби. Привижда им се интрига сред Тръмп, Путин, Си Дзинпип и Бил Гейтс, плюс манипулирани медийни фрагменти със гибелта в Италия. Готови са да жертват възрастните люде, като в визиите им личните родители оцеляват. Роптаят, че от обездвижване също се умирало, въпреки в България никой да не е забранявал придвижването (а други страни мощно го ограничиха).
Тази неподправена човешка нелепост
още веднъж съжителства с персоналната безнаказаност, тъй като едно е да къташ тези „ истини ” при теб, друго е да убеждаваш в тях аудитория. А „ Facebook ” е доказателство за второто – дефилирит какви ли не неистини, най-гнусни. Нито един фен на конспирацията обаче не отива да занесе храна на карантиниран в дома му пациент, за какво ли? Но по-големият проблем е, че няма да се откри и човек, който би се почувствал персонално виновен, в случай че негов четец в обществените мрежи вземе се разболее, вярвайки му и пренебрегвайки сигурността. А тематиката за държанието в интернет още веднъж надвишава съответния проблем с ковид – в ера, в която всеки може да каже всичко и милиони да го чуят, отново самостоятелната отговорност е
базовата преграда, която да отсява положителното от злото.
Наличието на съвест твори положително и при най-лошите закони, отсъствието й - обезсмисля най-прекрасните. Само виновни хора биха отказали да популяризират (и четат!) неистини, отново те биха работили върху личните умения да ги разграничават от истината. Само те биха развивали и (само)критичност, без която просто са изгубени като интелигентни същества.
С една дума – рецесията с ковид разкри значими дефекти в самостоятелен проект. Пътят до положително общество е дълъг, значимото е да се учим от грешките. Светът е огромен, вманиачен, без персонална отговорност няма по какъв начин да построим добра реалност край себе си.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ