Тръгнал кос Тръгнал кос с дълъг нос през гората гол и бос. Тупнал

Тръгнал кос

Тръгнал кос
с дълъг нос
през гората гол и необут.
Тупнал с крайник -
так-так-так,
като същ левент.

Ходил, ходил,па се спрял,
три кола мухи изял,
тупнал с крайник,
тръгнал отново -
бре-бре, че левент!

Храбрите щурци

Хвана Меца два щуреца, подвигна лапа - ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца - да й дере със три ножа дебелата меча кожа.
Той одра я, не се квас, па им рече най-сетне:
- Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа от общителната госпожа?
- Молим да ни извините! - му отвърнаха щурците. - Вий на нея я върнете, че и би трябвало зиме, лете.
И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и мигом я тя облече, и закле се, и зарече да не хапва месо към този момент, да се храни със тревица, да се пои със водица.

Над люлката

Седнала в градина
под дърво Калина,
румена госпожица
чудна песнопойка,
седнала, запяла,
люлка залюляла:
“Нани, братче, на-ни,
Сънчо отново те кани,
Сънчо ще ти прати
кончета крилати,
свилена юздица,
пъстра каляска -
гост да му отидеш,
чудо да си видиш:
цял дворец джуджета
с гугли и звънчета. ”



Мързелан и Мъзеланка

Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели във къщичка, ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий – къщичката ще ги скрий, зимна стихия ли завей – в къщи червен огън грей.
Имали си те козица с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с явен звън ги веселяла и ги хранела с по-пара, щом тревицата покара.
Късно заран Мързелан дръпвал вехтия юрган и по-бутвал Мързеланка:
– Ставай, пиле, стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
– Ставай мари, Мързелано!
– Луд ли си бре – толкова рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си остаряла. После с въже във ръката той отивал във гората и събраните дърва самичък отнасял във града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка – с почнатата от неделя непозната прежда и къделя.
Тъй минавали се дните, така живели те честити.
Но – случило се един път, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
– Бре, къде ли е ваджишка! – рекла булката с въздишка. – Потърси я, Мързелане!
– Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си пристигна таз козичка.
– Ще й видиш веч рогата на полянката в гората.
– Я недей ми дига олелия! – кипнал Мързелан тогава. – Щом ти би трябвало – прав ти път! Хе полето, хе лесът!
– Брава, така, ами че по какъв начин! Аз ще потегли в тоя мрак да буйствувам по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз, легнали си те мигом и сънували насън, че се гонят с меден звън две стада кози на открито.
А в отдалечен шубрак, де не стъпва кози крайник, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па общително се засмял и мигом си я изял.
Дигнали се отново по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си остаряла.
– Ех – въздъхнал безропотен Мързелан след някой ден, – като имаме къщичка, въженце и пъстра хурка, отгоре-отгоре щем прекара на света и без попара!
И занизали се дните, вечерите и нощите. И фамилията мързеливо заживяло отново щастливо.
Но един път над божи свят рукнал наедрял дъжд и град: изпочукал класовете, с меч пронизал листовцете – и на къщицата крива счупил керемидка сива.
– Слушай, мъжо Мързелане, няма то по този начин да стане – рекла грижната брачна половинка, би трябвало да поставиш друга! На – още веднъж падна капка на съдраната ти шапка!
– Не – брачният партньор й отвръща, – грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи мигом!
– Б-оо-же – рекла Мързеланка, – станала съм към този момент сянка! Делник-празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък – а в този момент за Мързелана и зидарка пък да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за неволя. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света дохвърчала есента и един навъсен ден ревнал вятърът леден, в момент къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището тъпо се измъкнал след малко, цялостен във прахуляк и пот облян, злощастни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла по-късно и нещастната господарка – пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата ливада, поспогледнали се погрешно, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, нито въже, нито хурка, ни пък нисичка къщичка.

Асен Разцветников (псевдоним на Асен Петков Коларов) е български стихотворец, публицист и преводач, създател на творби за деца. Роден е на 2 ноември 1897 година в с. Драганово, Велико Търново. Автор е на стихосбирки, книги с детски приказки, сборници с гатанки. Работи като преподавател по български език, телефрафист, библиотекар и преводач. Негов е преводът на " Ода за насладата " на Шилер, химн на Европейския съюз. Асен Разцветников умира 30 юли 1951 година в Москва на 53 години.