Бисер за два лева
Тоя Китаец е като магнит, споделям ви. Краката ми сами ме водят нататък да видя каква нова софтуерна дрънкулка са сътворили. И за жълти стотинки освен това. Все потребни движимости като светлинки, антенки, кабелчета, вентилаторчета, радиостанции и тонколонки с Bluetooth и USB в магазинчето от четири квадратни метра. Тоя път обаче си купих прашка. С две ластики, дръжка и кожа за зареждане с камъче, най-обикновена прашка. Отдолу пишеше Made in China, доста ясно. Антропоценът, в който живеехме до неотдавна, ще бъде сменен от идната ера – чайнацен.
На връщане от разходката взех решение да мина през Дома на писателя, да видя кой е жив още. Там се подвизават имена от районна големина и някои от национална като да речем Ваньо Вълчев, създател на текстовете на доста обичани естрадни песни. Нямаше съвсем никого този път. Седнах да изпия една бира, когато в двора влезе Борче Панов, македонски публицист, гостуващ на града по някакви майски литературни празници. Намести се тоя човек при нас и като почна да ги реди, ченето ми увисна. Сподели брилянтни хрумвания от стихотворения, които е писал. Ще го прочета. Скоро не бях срещал толкоз ексцентрично мислене, такава добра фикция.
Възхитих му се най-искрено и взех решение да му подаря прашката. Е, ще я приема, щото извикваш с нея скъпи мемоари у мен. И в подмяна ще ти подаря една история, сподели Борче. Като дребен живеех в огромна къща с огромно семейство и доста деца, братовчеди и родственици. Бяхме цяла сюрия. Често ходехме да стреляме по врабци към селото, а моята задача беше да нося убитите, навързани на една връзка. Сигурно щото бях минимален. Сега се веселя, че е по този начин, тъй като не е трябвало да умъртвявам. По-големите стреляха с ластики, по този начин споделяме на прашката в Македония. Понякога носех и по две върви с по десетина врабчета. Детската свирепост е неосъзната.
Веднъж, като ми подадоха едно уцелено птиче, усетих, че то още не е мъртво. Телцето на славейчето още бе топличко. Подържах го в ръце, намокрих човката му със слюнка. И то се раздвижи. Зарадвах се. Бях си решил да го пусна да лети малко по-късно, само че за момента го стисках крепко и му се любувах какъв брой е кафяво, красиво и живо. Пърхаше с криле, бе изплашено, въобразявам си по какъв начин се е чувствало. И като споделям, че го стисках крепко, в действителност по този начин беше. Защото по едно време в залисията поглеждам към ръката си и какво да видя – притискам единствено крачетата му. То толкоз мощно е желало да се освободи, че силата на крилете му го е откъснала и е полетяло.
И си показах по какъв начин лети. Лети и не стопира. Не може да спре. Лети, пее и не стопира да прави единствено това. И остана тая преживелица в сърцето ми вечно, както песъчинката се загнездва в мидата. За да не я нервира, с цел да намалее болката, мидата почва да обгръща песъчинката в седеф. Така и тази история ме глождеше от вътрешната страна, обгръщах я със седеф доста години, до момента в който най-после написах една поема. И тя е продължение на песента на славея. И след мен някой различен ще я продължи. Песента не може в никакъв случай да спре. Не може да кацне. Трябва да лети непрекъснато и да се предава нататък. Това в действителност е задачата на поетите във Вселената.
Прашката струваше единствено два лв.. В нашия северозападен край прашки носеха и възрастните, имаше такава остаряла традиция, която през днешния ден е отмряла, доста ясно. Понякога с прашка можеш да уцелиш славей, а от време на време даже стихотворец. Покаянието може да те накара да станеш стихотворец.
Взех му адреса на Борче и ще му пиша. И вие можете да го потърсите в мрежата, в случай че инцидентно някъде вътре у вас една песъчинка не ви дава мира.
На връщане от разходката взех решение да мина през Дома на писателя, да видя кой е жив още. Там се подвизават имена от районна големина и някои от национална като да речем Ваньо Вълчев, създател на текстовете на доста обичани естрадни песни. Нямаше съвсем никого този път. Седнах да изпия една бира, когато в двора влезе Борче Панов, македонски публицист, гостуващ на града по някакви майски литературни празници. Намести се тоя човек при нас и като почна да ги реди, ченето ми увисна. Сподели брилянтни хрумвания от стихотворения, които е писал. Ще го прочета. Скоро не бях срещал толкоз ексцентрично мислене, такава добра фикция.
Възхитих му се най-искрено и взех решение да му подаря прашката. Е, ще я приема, щото извикваш с нея скъпи мемоари у мен. И в подмяна ще ти подаря една история, сподели Борче. Като дребен живеех в огромна къща с огромно семейство и доста деца, братовчеди и родственици. Бяхме цяла сюрия. Често ходехме да стреляме по врабци към селото, а моята задача беше да нося убитите, навързани на една връзка. Сигурно щото бях минимален. Сега се веселя, че е по този начин, тъй като не е трябвало да умъртвявам. По-големите стреляха с ластики, по този начин споделяме на прашката в Македония. Понякога носех и по две върви с по десетина врабчета. Детската свирепост е неосъзната.
Веднъж, като ми подадоха едно уцелено птиче, усетих, че то още не е мъртво. Телцето на славейчето още бе топличко. Подържах го в ръце, намокрих човката му със слюнка. И то се раздвижи. Зарадвах се. Бях си решил да го пусна да лети малко по-късно, само че за момента го стисках крепко и му се любувах какъв брой е кафяво, красиво и живо. Пърхаше с криле, бе изплашено, въобразявам си по какъв начин се е чувствало. И като споделям, че го стисках крепко, в действителност по този начин беше. Защото по едно време в залисията поглеждам към ръката си и какво да видя – притискам единствено крачетата му. То толкоз мощно е желало да се освободи, че силата на крилете му го е откъснала и е полетяло.
И си показах по какъв начин лети. Лети и не стопира. Не може да спре. Лети, пее и не стопира да прави единствено това. И остана тая преживелица в сърцето ми вечно, както песъчинката се загнездва в мидата. За да не я нервира, с цел да намалее болката, мидата почва да обгръща песъчинката в седеф. Така и тази история ме глождеше от вътрешната страна, обгръщах я със седеф доста години, до момента в който най-после написах една поема. И тя е продължение на песента на славея. И след мен някой различен ще я продължи. Песента не може в никакъв случай да спре. Не може да кацне. Трябва да лети непрекъснато и да се предава нататък. Това в действителност е задачата на поетите във Вселената.
Прашката струваше единствено два лв.. В нашия северозападен край прашки носеха и възрастните, имаше такава остаряла традиция, която през днешния ден е отмряла, доста ясно. Понякога с прашка можеш да уцелиш славей, а от време на време даже стихотворец. Покаянието може да те накара да станеш стихотворец.
Взех му адреса на Борче и ще му пиша. И вие можете да го потърсите в мрежата, в случай че инцидентно някъде вътре у вас една песъчинка не ви дава мира.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ