Дим над заводите
Той стоеше самичък край пътя. От двете му страни беше единствено запуснато поле, тръни и шубраци. Спрях колата.
- Здравейте – споделих, – мога да ви откарам.
Човекът завъртя глава:
- Не, не може на никое място да ме откараш. Аз тук съм на работа.
Слънчасал е, рекох си, не може да е друго. Накъдето и да погледнеш, нямаше нищо и никого, дори птички не хвърчаха в небето над тази пустота.
- Хубаво, а какво толкоз работите тука?
Той блестна в усмивка.
- Тука има цех за коли – един от десетките в нашата страна. Произвеждаме продукция извънредно за нашите европейски сътрудници.
Не е от слънцето, рекох си, по-сериозно е. Винаги става по този начин, когато не взимаш в точния момент ограничения за здравето си.
- Извинявам се – крещя му – но аз не виждам никакъв цех тука. Само бъз и коприва!
Той пламенно тръсна глава:
- Не виждаш цех, тъй като не искаш да го видиш! Ако погледнеш право пред себе си, ей натам, в далечината, ще видиш по какъв начин се вие пушек. Видя ли?
Взрях се накъдето той сочеше.
- Да – споделих – видях го!
- Ето – рече той, – дима го виждаш, а завода отказваш видиш!
Ужас, рекох си, дори няма и диря от лекуване, кой знае каква чорба е в главата му!
- Гледай – крещя му, – дима го виждам, тъй като пушек има, а тук, в полето, цех няма, какво да виждам!
- Ето – рече той, – продължаваш да упорстваш и да не разбираш напредъка! Тук има цех!
Трябва, рекох си, да бъда деликатен, болните хора заслужават друго отношение.
- Кой ти сподели – запитвам го, – че тука има цех?
- Министър-председателят – най-сериозно ми отговори оня, – нашият министър председател сподели, че тук има цех. Мен ме назначиха тука да давам отговор на въпросите на хората за нашите триумфи. Когато дойдат публицистите или хората, които имат вяра в думите на нашия министър председател, аз ще им опиша всичко – какво произвеждаме, какъв брой работни места са открити, какви хора работят, какъв брой вложения са пристигнали в този прелестен цех. Ти телевизия не гледаш ли, там всичко е казано тъкмо и ясно!
Трябваше, рекох си, самичък да се сетя за диагнозата му – всичко идва от тв приемника. Ама за това лек още нямаше.
- Добре – рекох му, – мога да те откарам напред, в случай че искаш, да си починеш малко, да хапнеш нещо, щото не може единствено работа…
- Премиерът – рече той – се е погрижил за всички нас, имаме храна, вода, положителни заплати, почиваме си по график.
Леле, рекох си, не е самичък!
- Има ли и други като тебе!
- Разбира се, че има – гордо споделя той. – След километър е заводът за здравна инсталация. След него има дружество за произвеждане на детски храни. След храните – има нов цех за акумулаторни акумулатори. Ако спреш при тях, хората ще ти обяснят всичко.
Питам го:
- Ти тези фабрики видя ли ги с очите си?
- Нищо не се постанова да виждам! – троснато ми споделя. – Щом министър председателят към този момент е споделил, че тука има цех до завода – кой съм аз, че да споделям противоположното! Ти не виждаш, тъй като не искаш да видиш! Не виждаш и не чуваш, тъй като си песимист и против държавното управление! Инвеститорите чакат на опашка на границата ни и се чудят къде да вложат парите си у нас.
- Хубаво – рекох, – аз отивам там, където се вие този черен дим.
- Там – вика –завод няма. Магистралата свършва до някакво зачукано село, където седят и по през целия ден пекат зимнина в чушкопеците си. От тях е този пушек! Те са останка от тъмното ни минало.
- Едно – вика – не мога да схвана! Как може да има нещо по-важно от думите на премиера! Само той може по този начин добре да опише за бъдещето на страната, за нашето човешко благополучие. А тези темерути там викат, че зимнината им била по-важна от нашите фабрики, нищо не ги интересува!
Качих се на колата и дадох газ.
Прав е, крещя си, нашите ползи през днешния ден са такива, че към този момент нищо не ни интересува. И този път ние би трябвало да защитим ползите си до дъно!
- Здравейте – споделих, – мога да ви откарам.
Човекът завъртя глава:
- Не, не може на никое място да ме откараш. Аз тук съм на работа.
Слънчасал е, рекох си, не може да е друго. Накъдето и да погледнеш, нямаше нищо и никого, дори птички не хвърчаха в небето над тази пустота.
- Хубаво, а какво толкоз работите тука?
Той блестна в усмивка.
- Тука има цех за коли – един от десетките в нашата страна. Произвеждаме продукция извънредно за нашите европейски сътрудници.
Не е от слънцето, рекох си, по-сериозно е. Винаги става по този начин, когато не взимаш в точния момент ограничения за здравето си.
- Извинявам се – крещя му – но аз не виждам никакъв цех тука. Само бъз и коприва!
Той пламенно тръсна глава:
- Не виждаш цех, тъй като не искаш да го видиш! Ако погледнеш право пред себе си, ей натам, в далечината, ще видиш по какъв начин се вие пушек. Видя ли?
Взрях се накъдето той сочеше.
- Да – споделих – видях го!
- Ето – рече той, – дима го виждаш, а завода отказваш видиш!
Ужас, рекох си, дори няма и диря от лекуване, кой знае каква чорба е в главата му!
- Гледай – крещя му, – дима го виждам, тъй като пушек има, а тук, в полето, цех няма, какво да виждам!
- Ето – рече той, – продължаваш да упорстваш и да не разбираш напредъка! Тук има цех!
Трябва, рекох си, да бъда деликатен, болните хора заслужават друго отношение.
- Кой ти сподели – запитвам го, – че тука има цех?
- Министър-председателят – най-сериозно ми отговори оня, – нашият министър председател сподели, че тук има цех. Мен ме назначиха тука да давам отговор на въпросите на хората за нашите триумфи. Когато дойдат публицистите или хората, които имат вяра в думите на нашия министър председател, аз ще им опиша всичко – какво произвеждаме, какъв брой работни места са открити, какви хора работят, какъв брой вложения са пристигнали в този прелестен цех. Ти телевизия не гледаш ли, там всичко е казано тъкмо и ясно!
Трябваше, рекох си, самичък да се сетя за диагнозата му – всичко идва от тв приемника. Ама за това лек още нямаше.
- Добре – рекох му, – мога да те откарам напред, в случай че искаш, да си починеш малко, да хапнеш нещо, щото не може единствено работа…
- Премиерът – рече той – се е погрижил за всички нас, имаме храна, вода, положителни заплати, почиваме си по график.
Леле, рекох си, не е самичък!
- Има ли и други като тебе!
- Разбира се, че има – гордо споделя той. – След километър е заводът за здравна инсталация. След него има дружество за произвеждане на детски храни. След храните – има нов цех за акумулаторни акумулатори. Ако спреш при тях, хората ще ти обяснят всичко.
Питам го:
- Ти тези фабрики видя ли ги с очите си?
- Нищо не се постанова да виждам! – троснато ми споделя. – Щом министър председателят към този момент е споделил, че тука има цех до завода – кой съм аз, че да споделям противоположното! Ти не виждаш, тъй като не искаш да видиш! Не виждаш и не чуваш, тъй като си песимист и против държавното управление! Инвеститорите чакат на опашка на границата ни и се чудят къде да вложат парите си у нас.
- Хубаво – рекох, – аз отивам там, където се вие този черен дим.
- Там – вика –завод няма. Магистралата свършва до някакво зачукано село, където седят и по през целия ден пекат зимнина в чушкопеците си. От тях е този пушек! Те са останка от тъмното ни минало.
- Едно – вика – не мога да схвана! Как може да има нещо по-важно от думите на премиера! Само той може по този начин добре да опише за бъдещето на страната, за нашето човешко благополучие. А тези темерути там викат, че зимнината им била по-важна от нашите фабрики, нищо не ги интересува!
Качих се на колата и дадох газ.
Прав е, крещя си, нашите ползи през днешния ден са такива, че към този момент нищо не ни интересува. И този път ние би трябвало да защитим ползите си до дъно!
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ