Той е напуснал света и се подвизава в подножието на

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в насладата на пребиваването със своите братя в Христа.

Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и изумителен повествовател, чиито слова, напоени с берекет, са извели хиляди младежи от душевната рецесия.

Светът, обиден от депресията, е лишен от наслада и обич.

Този свят е уединен и отчужден, омразен, изгубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало отвесното измерение и човек се развива единствено по хоризонтала на съществуването, в безпределно и пусто многообразие.

Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който насладата постоянно се бърка с удоволствието.

Докато същинската наслада е обвързвана с доста по-дълбоки механизми, тя, преди всичко, е реализацията ти като човек и е тясно обвързвана с преуспяването в духовния живот.

Депресията поражда тогава, когато хората не схващат своето предопределение, смисъла на своето битие на тази земя.

Спасението е динамичност на взаимоотношения на обич с всичките ѝ възходи и падения. Никой не може да се осъществя отвън любовта, отвън някакво взаимодействие.

Хората не помнят, че Бог не е самичък, Бог е взаимодействие (Троичност), а ние сме основани по Негово сходство.

Радостта желае да бъде споделена, тя не се изпитва в самотност. Затова споделят, че най-голямото благополучие е да обичаш и да бъдеш обичан.

Мнозина идват, с цел да намерят покой в манастира, само че това не значи, че те с лека ръка разкриват своята душа. Те могат да се разпознаят по външния тип.

Нещастният човек е човек без зарево в погледа. Той е угнетен, изкривен, тъмен и постоянно нападателен.

Когато човек е неудовлетворен от себе си, е нападателен.

Той е като ранен звяр, който страда, рисков е и не дава да му се помогне. Но в болшинството от случаите зад насилието не се крие завист, а страдалчество.

Депресията е положение на проваляне. Тя поражда заради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.

Това е положение на спор, вътрешен раздор сред душата и разсъдъка. Отсъствие на равновесие.

Депресия преди всичко значи неявяване на обич.

Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си подслон в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в връзките с Бога, те мъчно могат да си показват любящия Бог. Обаче даже и хората да предават, защото са немощни, то Бог е единственият, Който не предава в никакъв случай.

Все отново е доста мъчно да се доближи такава мяра на взаимодействие с Бога, без да имаме връзки с хората.

Ние се нуждаем от удостоверение от страна на себеподобните, че не сме безполезни в този свят.

Затова е невероятно избавлението от депресията без тази безусловна обич, която не търси нищо в подмяна, която не съди и не упреква, а приема и успокоява.

Любовта е единственото избавление.

Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си положения, близки до патологията. Те не бяха мирни, тъй като не можеха да простят, това положение ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше.

Когато успяваха да простят, да се примирят, да одобряват в сърцето си тези, които са сбъркали по отношение на тях, тогава поразително се променяха.

Само би трябвало да имаме самообладание. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на обич с другите, можем да утолим жаждата на индивида.

Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това би трябвало да се избавим от обсебването със своето „ аз ”.

Егоизмът, личната воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите.

Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да наподобява на мен, т.е., да се настройва като мен в мисленето, възприятията, да вижда света тъкмо по този начин, както и аз.

Това значи да го поробиш, да го лишиш от независимост. Тогава заравнявам неговото създание с нула и той повече не може да се развива.

Той стартира да се пази и да се отдалечава от мен, тъй като усеща, че се старая да го отстрани, даже в случай че обезщетявам това с нещо външно.

Давам му дарове, само че в действителност аз го обуздавам, подчинявам го, трансформирам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се усещам още веднъж толкоз уединен.

Когато си освободен от личната си обсебеност и от служението на личното аз, ти започваш да мислиш същински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли.

Да го чакаш у дома с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му дадеш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, с цел да не изстине, когато заспи?

Парадоксът е в това, че единствено когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш.

Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкоз си по уединен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкоз повече си обграден от хората.

Хората би следвало да наподобяват на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

Зад голям брой търсения на индивида в реалност е скрита неговата нужда от Божественост. Хората търсят положението на Бога.

Те страдат от своето изтощение, усещат, че биха могли да бъдат освен това от това, което са.

Те нормално придвижват това нещо отвън себе си, вместо да го акумулират във вътрешността. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да подаряват.

Неправилно насочена към полезностите на този свят, тази тъга стартира да се смесва с фрустрация, тъй като крайните неща не могат да удовлетворят душата.

Материята сама по себе си не може да донесе благополучие, също както и художествената или интелектуална популярност.

Не ставаш благополучен когато събираш, а когато даряваш.

Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, би трябвало да се събират, с цел да бъдат подарени.

Материята е нужно да се преобрази, тя би трябвало да придобие духовна полезност чрез нашите положителни и великодушни действия.

Човекът, когато се пресилва да натрупа материя с егоистична цел, да събере имущество, просто го изземва от неговия натурален оборот –да бъде на работа във взаимоотношенията сред хората.

Но материята е постоянно една и съща, тя не се умножава.

Удивително е, когато се замислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, както и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Един и същи подарък за всеки от нас.

Съществува едно извратено, меланхолично наслаждение, човешка болежка с сантиментален генезис – да се любуваме на някакви премеждия единствено тъй като те засягат в нас нещо от другата страна на инстинктите, дават на индивида да почувства своята душа жива и вибрираща.

Неспособни да поемат по избавителния път на насладата (което допуска осъществяването на добродетелите), те избират комфортния път на неспасителното страдалчество, което ги обрича на това, во веки да не излязат от това положение.

Да изпитваш наслаждение от болката, това е особеност на душевното развиване. Това е наслаждение, не наслада!

Това услаждане от страданието е също прийом за самоутвърждаване на слабите хора.

Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма на излаз от анонимност, нужда от състрадание, това е неумишлено измолване на внимание.

Предпоставката, че би трябвало да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си неправилна и поражда прекалено много фрустрации, тъй като хората встъпват в съревнование с недействителен, химеричен модел.

Животът – това не е непрекъснато благополучие, също както не е и непрекъснато изпитание.

Животът е преплитане сред премеждия и наслада, а насладата постоянно идва като премия за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, обвързаност, от това по какъв начин работиш с тези гении, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия умрял.

Обсебеността от благополучие непременно е пагубна. Това значи, че твоите стремежи са те изпреварили в живота и са станали неестествени.

Главното е да не искаш това, което е невероятно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на неприятното, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб.

Да изпълваш със смисъл всяко тестване в своя живот.

Ако премахнем виталните тежести и старания, то ще отстраним и насладата.

Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш опцията да се самореализираш.

Само опитите, платени с дискомфорт, оставят диря в съществото на индивида.

Мислейки за изгодата, която получаваш, ти към този момент не гледаш със боязън на компликациите и страданията в живота. Ако погледнеш на положението на нещата от позиция на вечността, то от този свят ние ще излезем единствено с това, което сме станали.

Че животът на едни е доста тежък, не е заради това, че животът е подобен единствено по себе си, а заради това, че те не са ситуирани да виждат и светлата страна на виталните компликации.

Затова основното е да намериш смисъла на всяко прелъщение или страдалчество, с което се сблъскваш.

Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш мощ и безчувственост, с цел да вървиш напред с изправена глава.

Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи.

Ако индивидът не се сблъскваше със премеждия, той би бил извънредно лекомислен.

Само виталните изкушения го принуждават да мисли по-дълбоко.

Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си създание.

Не би трябвало да се боим от страданието.

Страхът от тежките витални изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме освен това от това, от което сме.

Трябва да имаме геройство да мислим за по-величествен живот.

Трябва да имаме геройство да мечтаем и да виждаме себе си нагоре от нашите страхове и немощи.

източник: https://pravoslaven-sviat.org