Това трогателно писмо разплака много хора пред телевизионните екрани преди

Това прочувствено писмо разплака доста хора пред телевизионните екрани преди две седмици. С него 31-годишната Красимира, участник в петото издание на предаването „ Фермата “, предавано по bTV, призна, че не е щастлива да живее в тишината на безконечното съглашателство „ мир да има “, в беззъбото живуркане в бетонираната си зона на комфорт. Предаването няма сюжет. То е прорез на обществото и лупа на проблемите на обществото. Нека прочетем за едно пробуждане, което от време на време е съпроводено със сълзи, само че в действителност е началото на свободата да бъдеш себе си. 

Какво е щастието?Да се събудиш жив и здрав, да легнеш с усмивка, да погледнеш детето си в очите и да видиш там целия свят. Някога щастието е в прочут мирис или в обичана мелодия. В топла дума или в чист смях. Но най-важното – щастието е гориво. То ни зарежда през целия ни живот. А животът тече. Будиш се и си на 31. Поглеждаш обратно и скупчваш шепа мемоари, с цел да стоплиш празника си. Днес не съм щастлива – а имам толкоз доста аргументи да бъда. Можете да ме наречете лакомец или неблагодарница, да ме сочите с пръст, само че ми подарете 5 минути внимание, тъй като желая да ви кажа нещо доста персонално. Преди да вляза тук, замитах проблемите си под килима. Изтупвах тежестите през прозореца и живеех на сянка от ветрове и пожари. Удобно е и е елементарно. Когато си подобен постоянно има хора към теб, които се грижат за всичко. И си мислиш, че това е животът. На изсъхнало. И умерено обгрижен и предпазен. Но това е неточност.Животът е един. Животът е подарък. И в никакъв случай не е късно да го вземеш в ръце. Истината също е една и постоянно тя е гадна и мъчителна. Убиваме обичаните си хора, с цел да спасим себе си, тъй като с развалено „ себе си “ се живее доста мъчно. Искам да бъда образец. Добър, лош…Искам да оставя нещо след пътя си. Искам да съм щастлива. Да бъркам, да падам, да ставам, да изгубвам и да намирам…

Искам да вдишвам надълбоко и да не ми тежи. Искам да пожертвам и най-вече желая да чувствам. 

Тук чувствам, хиля се, рева. Провалям се, съумявам, тук съм аз и съм човек. Но хората бъркат и нараняват. Също по този начин се и трансформират. Ако в този момент скоча и счупя главата си най-малко ще знам, че съм пробвала. Не желая да нараня никого. Не претърпявам възприятието за виновност.Но ми е време да понеса отговорността – даже пред самата мен. Животът ми ще се промени. Нямам визия ще има ли кой да ми подаде ръка, когато си потегли от тук. Но детето ми заслужава щастлива майка. И давам обещание, че ще я има. Един съвет – не бъдете като мен. 

Не търсете тишината и безветрието. Не потискайте страстите се, не чакайте по-добър миг в никакъв случай. 

Защото по-добрият миг се оказва най-неподходящият. Колко боли да пораснеш?Простете ми.