„Мамо, нахрани ме“, прошепна момиченцето и едва не заплака от глад
Това се случи преди 10 години. Днес, на празничната софра, аз и брачната половинка ми даже не можем да си представим света си без нашата Ана, която в този момент чества своето пълноправие.
… В оня ден бях в кварталния супермаркет. Бързах да се прибера, а дамата пред мен не можеше да заплати на касата. Пребърка всичките си джобове, търсейки нужната сума, а момиченце на към седем-осем години я дърпаше за ръката и я молеше да й разреши да отхапе една кифла.
Жената беше нервна, развика се на щерка си, най-после заплати, откъсна на детето половин кифла и й сподели да я изчака. И отиде някъде
Нещо ми подсказа, че майката няма да се върне скоро. Не знаех какво да върша.Момичето безшумно плачеше и гладно. поглъщаше кифличката; Приближих се до момиченцето и го попитах къде е отишла майка му и по кое време ще се върне.
Това, което чух, ме шокира:
— Не знам… Може би утре…
— А ти къде ще спиш?
Момичето ме погледна:
— Ще отида при чичо Саша, той през днешния ден пази строежа…
Обадих се в полицията и обясних обстановката. Ани, по този начин се споделяше дребната ми другарка, я прибраха краткотрайно в подслон, до момента в който се срещнат с детайлностите към майка й.
Когато се прибрах, описах на жена ми за случилото се. Тя, като мен, беше изумена от отношението на тази жена към детето й и на идващия ден дружно разпитахме за бъдещата орис на Ани.
Както подозирах, майка й просто я бе изоставила. Коя е тя и къде да я търси, никой нямаше ни най-малка визия. Издирването не даде резултат, дежурният сподели, че най-вероятно майката целеустремено е пристигнала в нашия град, с цел да се отърве от щерка си.
Търсенето към момента не бе завършило и Ани бе изпратена в дом за деца.
През уикендите водехме момичето у нас. Първоначално тя беше много резервирана, само че след няколко месеца внезапно попита брачната половинка ми:
— Ти в този момент ще бъдеш ли новата ми мама?
Съпругата ми прегърна момичето и сдържайки сълзите й сподели в ухото:
— Разбира се, че ще бъда, стига да искаш…
Ани се сгуши и помоли да не я водим повече в дома. Опитахме се да убедим шефката, само че тя не можеше да предприеме такава стъпка, без да формализира настойничеството или осиновяването.
Трябваше да потърся помощта на един от моите авторитетни другари. Навремето му бях оказал помощ и той не не помни за това, даже откакто стигна до съществени лостове на власт.
Едно позвъняване реши всичко и седмица по-късно Ани към този момент беше при нас. В същото време подадохме документи за осиновяване. Моят другар оказа помощ за ускорение на процеса.
Бог не ни даде наши деца, само че нашата Ани ни е като родна, като че ли жена ми я е родила. Мила и деликатна, тя постоянно усещаше любовта ни към нея с детското си сърце и ни отвръщаше със същото.
И ето ни през днешния ден. Празничната маса е подготвена. А в центъра й е нашата осемнадесетгодишна красива щерка. Очите й още веднъж греят. Нейните очи постоянно са били най-красивите – големи сини огледала, които постоянно са отразявали хубавите страсти, които изживяваше всеки ден, откогато ориста я прати при нас…
