Това са два тъжни разказа за България, защото се оказва,

Това са два тъжни описа за България, тъй като се оказва, че и в двата случая моторът на събитията в страната е еднакъв: алчността на мощните на деня. Проф. Евгений Дайнов споделя по какъв начин България стана такава.

Коментар от проф. Евгений Дайнов:

За да съм сигурен, че студентите ми са осведомени с главното, с течение на времето съумях да сведа описа за 45-те социалистически години до към три минути. Това се получава, когато махнеш всички непотребни детайлности и стигнеш до най-същественото - до това, без което не би могло въобще да има логичен роман.

Напоследък като че съм на ръба да сведа и описа за последвалите 30 години до няколко минути. А това е тъжно, тъй като нещата, които са основополагащи за други европейски нации, при нас се оказват в графата „ непотребни детайлности ”.
Редакцията предлага
Заграбването

Ще ви разходя из тези два описа, започвайки с оня за комунизма. В края на 1947 година комунистите завладяват индустриалните и комерсиалните предприятия, както и финансовите институции, в това число пенсионните фондове и централната банка. Така заграбеният запас им стига за десетина години, след което свършва. Оглеждайки се от кое място другаде могат да вземат,. От края на 1950-те години стартират да изпомпват селото. Този път присвоеното стига за двайсетина години, само че и то свършва. Нямайки от кое място повече да набират вътрешни средства, комунистите са принудени да се насочат към външни, взимайки от ден на ден заеми от западни банки. След още десетина години се оказва, че комунистите не могат да върнат тези заеми. Икономиката банкрутира и комунизмът рухва.

Обяснява ли този роман наблюдаемата реалност? Обяснява я. Да опитаме в този момент с интервала след 1990 година. След като рухва стопанската система, учредена върху държавна благосъстоятелност, българите вземат решение да си създадат нова стопанска система, учредена - както при сполучливите западни страни - върху частната благосъстоятелност. Три-четири години по-късно към 1 милион българи към този момент са в частната стопанска система, формирайки бъдещата междинна класа. Появява се обаче законът на джунглата, при който мощните взимат от слабите каквото им би трябвало. Първите „ мощни ” са така наречен мутри - някогашни борци и вдигачи на тежести, водени от някогашни полицаи и сътрудници на тайната полиция. Десетина години по-късно тези към този момент са се изтребили между тях и на сцената излиза нова порода " мощни ". Още не са „ бели якички ”, само че най-малко са облечени в някакви ризи с някакви яки. Междувременно начеващата междинна класа, оказала се в ситуацията на плячка, губи порив и сила. След още 10 години въпросните " мощни " са към този момент същински „ бели якички ”. Облечени са като държавници, тъй като са държавници - държавната власт е в техните ръце. От тази си позиция те повтарят дейностите на своите комунистически прародители, а точно: взимат ресурсите на страната и на нейните жители.

Евгений Дайнов

Този роман също подхожда на наблюдаемата реалност. А измежду отпадналите непотребни детайлности са върховенството на закона, разделянето на управляващите, правата и свободите на жителите, институциите, самата политика - точно тези неща, които вършат напредналите европейски нации напреднали европейски нации.

Надеждата

И двата описа са тъжни, защото се оказва, че и в двата случая моторът на събитията в България е еднакъв: алчността на мощните на деня, тяхната подготвеност да завземат ресурсите на обществото.

В разказаното има, несъмнено, и оптимистичен детайл. Щом знаем, че бедите ни се дължат на алчността на властта, явно изходът от тези беди е да създадем по този начин, че алчността на властта оттук нататък да не бъде допускана да се трансформира в мотор на събитията.

Знанието в действителност натъжава, само че пък стигането до истината постоянно има освободителен резултат.